(navigation image)
Home American Libraries | Canadian Libraries | Universal Library | Community Texts | Project Gutenberg | Children's Library | Biodiversity Heritage Library | Additional Collections
Search: Advanced Search
Anonymous User (login or join us)
Upload
See other formats

Full text of "Mein Kampf"

Адолф Хитлер 

Моята Борба 




Издателство Нова Европа - Електронна версия 1.1 © 118 (2006) 



Адолф Хитлер — Моята Борба 



Издателство "Нова Европа" < 



-2. 



Съдържание 

Предговор 4 
Първа част: Разплатата 

1. Глава: В бащиния дом 6 

2. Глава: Виенските години на учение и страдания 14 

3. Глава: Размисли върху политиката през Виенския период 40 

4. Глава: Мюнхен 75 

5. Глава: Световната Война 93 

6. Глава: Военна пропаганда 104 

7. Глава: Революцията 111 

8. Глава: Началото на моята политическа кариера 122 

9. Глава: Германската работническа партия 128 

10. Глава: Истинските причини за германската катастрофа 133 

11. Глава: Народ и раса 167 

12. Глава: Първоначален период от развитието на НСГРП 195 

Втора Част: Националсоциалистическото движение 

1. Глава: Мироглед и партия 220 

2. Глава: Държавата 227 

3. Глава: Поданик и гражданин 258 

4. Глава: Държавата и ролята на личността 260 

5. Глава: Мироглед и организация 266 

6. Глава: Борбата в началото. Силата на живата реч 273 

7. Глава: Сблъсъците с червения фронт 284 

8. Глава: Силните са силни със своята самостоятелност 300 

9. Глава: Основни възгледи върху организацията на СА 306 

10. Глава: Федерализмът като маскировка 329 

11. Глава: Пропаганда и организация 345 

12. Глава: Въпросът за профсъюзите 356 

13. Глава: Следвоенната германска политика 364 

14. Глава: Източна ориентация или източна политика 386 

15. Глава: Необходимостта от активна съпротива 404 
Заключение 41 7 
Допълнение: Програмата на НСГРП 418 



-3 



Предговор 



На 1 април 1924 г. аз бях затворен в крепостта Ландсберг по присъдата на 
мюнхенския съд. Получих свободно време, което ми позволи след много години 
непрекъсната работа да се отдам на книгата, която много мои приятели отдавна вече ме 
канеха да напиша и която на самия мен ми се виждаше за наше Реших в два тома не 
само да изложа целите на нашето и да дам картината на неговото развитие. Такава 
форма и от простото излагане на нашето учение. 

При това аз получих възможност да изложа цели движение и историята на 
собственото си развитие, необходимо и за първия и за втория том на моята раб| ми 
беше необходимо да разруша гнусните легенди, еврейската преса с цел да ме 
компрометират. 

В тази моя работа се обръщам не към чуждите, привърженици на нашето 
движение, които с цялото съчувстват, но които искат да го разберат по възможност по- 
дълбоко и по-отблизо. Всяко велико движение на земята дължи израстването си на 
велики оратори, а не на велики писатели независимо от това, за да намери нашето 
учение завършен израз, ще трябва да бъде зафиксирана писмено. Нека двата 
предлагани тома послужат като камъни в основата на общото дело. 

Авторът 
Крепостта Ландсберг 



ПОСВЕЩЕНИЕ 

На 9 ноември 1923 г в 12 ч. и 30 мин. в полунощ пред зданието на цайхауза и в двора 

на бившето военно министерство в Мюнхен паднаха в борбата за нашето дело с 

твърда вяра във възраждането на нашия народ следните бойци: 

Алфарт Феликс, търговец, роден на 5 юли 1901 г. 

Бауридъл Андрей, шапкар, роден на 4 май 1879 г. 

Казела Теодор, банков служител, роден на 8 август 1900 г. 

Ерлих Вилхелм, банков служител, роден на 28 януари 1901 г. 

Фауст Мартин, банков служител, роден на 19 август 1894 г. 

Рехенбергер Антон, шлосер, роден на 28 септември 1902 г. 

Кьорнер Оскар, търговец, роден на 4 януари 1875 г. 

Кун Карл, оберкелнер, роден на 27 юли 1897 г. 



-4 



Лафорс Карл, студент, роден на 28 октомври 1904 г. 

Нейбауер Курц, служител, роден на 27 март 1899 г. 

Папе Клаус, търговец, роден на 16 август 1904 г. 

Пфортен Теодор, съдия, роден на 14 май 1873 г. 

Рикмерс Йохан, военен, роден на 7 май 1881 г. 

Шейбнер-Рихтер Ервин, инженер, роден на 9 януари 1884 г. 

Стронски Лоренц, инженер, роден на 14 март 1899 г. 

Волф Вилхелм, търговец, роден на 19 октомври 1898 г. 

Посвещавам първият том на тази работа в памет на тези бойци. Имената на тези 
мъченици ще останат завинаги като пътеводни звезди за привържениците на нашето 
движение. 



Крепостта Ландсберг. 
Адолф Хитлер 

16 октомври 1924 г. 



-5- 



Глава I 

В бащиния дом 

Днес ми се струва щастливо предзнаменование фактът, че съдбата ми е отредила 
да се родя не другаде, а в Браунау на Ин. Защото това градче е разположено точно на 
границата на две немски държави, чието обединение в последна сметка за нас, младите, 
беше и си остава онази заветна цел, за която трябва да се борим с всички 
средства. Немска Австрия трябва на всяка цена да се върне в лоното на Великата 
германска метрополия, при това не от икономически съображения. Не и пак не! Дори 
това обединение от икономическа гледна точка да е ненужно, даже вредно, то ще 
трябва да се осъществи. Една кръв - една държава! Докато германската нация не 
обедини всички свои синове в границите на една държава, тя няма моралното право да 
се стреми към колониално разширение. Едва след като Райхът включи в своите граници 
и последния германец, но се окаже, че не е в състояние да изхрани цялото си население, 
недоимъкът ще даде на народа моралното право да завладее чужди земи. Тогава мечът 
ще стане наш плуг, а кървавите сълзи на войната ще напоят земята, която ще роди 
насъщния за бъдните поколения. 

Ето защо това градче на границата за мен е символ на велика мисия.То е 
знаменателно за нашата епоха и в друго отношение. Преди повече от 100 години това 
незабележимо кътче става арена на трагични за цялата нация събития, които го 
увековечават в аналите на германската история. В годината на най-тежките унижения 
за отечеството ни Иоханес Палм, търговец на книги от Нюрнберг, ревностен 
националист и враг на французите, пада геройски за Германия, която обича страстно 
дори и в нещастието й. Той упорито отказва да издаде своите съучастници, които би 
трябвало да понесат главната отговорност. Съвсем като Лео Шлагетер! 

И също като него той е предаден на французите от представител на собственото си 
правителство. Печалната слава за това предателство се пада на един от началниците на 
Аугсбургската полиция, който по този начин става прототип на днешните германски 
органи, действащи под покровителството на г-н Зеверинг. 

В това малко градче, озарено от златните лъчи на мъченичеството в името на 
Германия, баварско по кръв и австрийско по държавна принадлежност, през 80-те 
години на миналия век живееха моите родители. Баща ми беше добросъвестен 
държавен чиновник, а майка ми се беше посветила на домакинството и с безкрайна 
всеотдайност и любов се грижеше за нас, децата. Но в паметта ми е останало малко от 
тези времена. След няколко години баща ми трябваше да напусне граничното градче, 
което беше обикнал, и да се пресели в Пасау, т.е. да се установи в самата Германия. 

По онова време нелекият жребий на австрийския митнически чиновник често го 
обричаше на скитнически живот. Не след дълго баща ми беше изпратен в Линц, където 
най-накрая се пенсионира. Това, естествено, не означаваше, че старецът ще седне да си 
почива. Като син на дребен стопанин той от младини не познавал спокойния живот. 
Ненавършил още тринайсет, той си стегнал бохчичката и се махнал от къщи. Въпреки 
предупрежденията на "опитните" земляци заминал за Виена да учи занаят. Било през 
50-те години на миналия век. Само отчаян смелчага можел да тръгне където му очи 
видят с три гулдена в джоба. Когато навършил седемнайсет, баща ми положил изпит за 
калфа, но не бил доволен. Напротив. Годините на оскъдица, на изпитания и нещастия 
затвърдили решението му да се откаже от занаятчийството и да се опита да стане "нещо 
повече". Ако дотогава върхът на мечтите за бедното момче бил да стане свещеник, то 
сега, когато големият град чувствително разширил перспективите му, то започнало да 
мечтае за положението на държавен чиновник. С цялата настойчивост на човек, 



-6 



преждевременно узрял благодарение на мизерията и болката, седемнайсетгодишният 
младеж се вкопчил в тази идея и в крайна сметка станал чиновник. За това му трябвали 
двайсет и три години. Обетът, който дал пред самия себе си - да не се връща в родното 
село преди да стане "човек", сега бил изпълнен. 

Целта била постигната, но в родното село, което баща ми напуснал като момче, 
никой вече не го помнел, а и той се бил отчуждил. 

Когато на петдесет и шест се пенсионира, той не можеше да си представи, че ще 
живее и ден като безделник. Купи си в околностите на австрийското градче Ламбах 
чифлик, който сам стопанисваше, и така след дълги години на усилен труд се върна към 
корените си. 

По това време у мен започнаха да се формират първите идеали. Играех на чист 
въздух, изминавах пеша дългия път до училището и дружах със здрави и силни 
момчета, което понякога силно огорчаваше майка ми, така че в никакъв случай не бях 
"цвете в саксия". Естествено, по това време последната ми мисъл беше за попрището, 
на което ще се посветя. Но определено симпатиите ми не бяха на страната на бащината 
ми професия. Мисля, че още тогава започна да се развива ораторският ми талант в 
повече или по-малко задълбочените спорове с връстниците. Станах техен вожд. 
Уроците в училище не ме затрудняваха, но иначе никак не беше лесно да се справят с 
мене. В свободното си време учех пеене в манастира в Ламбах, което ми даваше 
възможност често да посещавам църквата и да се опиянявам от пищния ритуал и от 
тържествения блясък на църковните празници. Беше напълно естествено да мечтая да 
стана абат, както баща ми на времето беше мечтал да стане селски пастор. И 
действително беше така, поне за известно време. Но баща ми по разбираеми причини 
не можеше да оцени нито ораторския талант на своя син-побойник, нито 
благоприятните възможности, които той му откриваше. А и аз самият много скоро 
загубих влечение към тази професия и започнах да тая надежди, по-близки на 
темперамента ми. 

Докато се ровех из бащината библиотека, аз се натъквах на множество книги на 
военна тематика, сред които имаше едно популярно издание на историята на франко- 
пруската война от 1870-1871 г. Това бяха два броя на едно илюстрирано списание от 
онова време, които четях със затаен дъх. Постепенно бях завладян изцяло от тази 
героична епоха. Все повече започна да ме привлича всичко свързано с войната и 
войнишкия живот. 

Това стана особено важно за мен и в друго едно отношение. За пръв път пред мен 
застана, макар и все още неоформен, въпросът: Има ли разликата - и каква - между 
германците, участвали в тези сражения, и онези, които бяха останали извън тях. Защо, 
питах се, Австрия не беше взела участие в тази война, защо баща ми и всички останали 
бяха стояли настрана? 

Нима не бяхме германци като другите? 

Не принадлежахме ли всички към една нация? Този въпрос за 
пръв път започна да човърка детския ми мозък. Започнах предпазливо 
да подпитвам и със затаена завист изслушвах отговора - че не всеки 
германец има щастието да принадлежи към империята на Бисмарк.Това не ми беше по 
силите да проумея.Беше решено, че трябва да продължа образованието си.Като 
преценяваше склонностите ми и особено моя темперамент, баща ми стигна до извода, 
че класическата гимназия не е за мен. Той прецени, че е по-добре да ме насочи към 
политехническо училище. 

Това негово намерение се подсилваше от очевидните ми способности да рисувам, а 
предметът рисуване според него беше напълно занемарен в австрийската гимназия. 
Възможно е в случая да е изиграл роля и собственият му опит, който му бе внушил, че в 



-7- 



реалния живот хуманитарните науки имат много малко практическа стойност. Той 
твърдо беше решил, че и синът му като него трябва след време да стане държавен 
чиновник. Трудните години на неговата младост бяха причина да цени особено много 
постигнатото със собствен труд. Той се гордееше, че сам си е проправил път в живота, 
и искаше и синът му да достигне същото положение, а ако е възможно, и по-високо. 
Още повече, че беше в състояние да помогне много на детето си да преуспее. 
Възможността да отхвърля онова, което се беше превърнало в смисъл на целия му 
живот, му се струваше немислима. Ето защо решението, което взе, беше просто, ясно и 
окончателно. Поне в собствените му очи. За властна натура като неговата, калявана цял 
живот в тежката борба за оцеляване, беше недопустима мисълта, че може да остави 
подобно решение на едно неопитното момче, което още няма чувство за отговорност. 
Нещо повече, това би било срамна и осъдителна слабост от гледна точка на 
родителския му авторитет и отговорността за бъдещето на собственото му дете, и, 
следователно, несъвместимо с разбирането му за дълг. И въпреки това нещата се 
развиха иначе. 

Едва единайсет годишен, аз за пръв път в живота си се оказах в опозиция. Колкото 
по-твърдо и безкомпромисно баща ми настояваше да стане неговото, толкова по- 
упорито и категорично синът му отказваше да приеме тази непривлекателна 
възможност. Не исках да ставам държавен чиновник. 

Нито увещанията, нито "сериозните" аргументи успяха да сломят съпротивата ми. 
Не искам да бъда чиновник. Не и не! Всички опити на баща ми да ми внуши симпатия 
към тази професия, като ми разказва случки от собствения си живот, имаха точно 
обратно въздействие. Започвах да се прозявам и ми ставаше противно при мисълта, че 
ще изгубя свободата си и ще се затворя в канцелария, че няма да съм господар на 
времето си и ще трябва цял живот да попълвам формуляри. 

Какви мисли можеше да предизвика подобна перспектива у едно момче, което в 
никакъв случай не беше "добро" в общоприетия смисъл на думата? Лекотата, с която 
учех, беше направо смешна и ми оставаше много свободно време, което прекарвах 
повече навън,отколкото вкъщи. Сега, когато политическите ми противници така 
прилежно изследват биографията ми и откриват с облекчение, че "тоя Хитлер" още 
като дете е бил ужасен злосторник, аз благодаря на бога, че ми припомнят тези светли и 
радостни дни. По онова време ливадите и горите бяха бойните полета, където се 
разрешаваха всички възникнали "конфликти". 

Когато постъпих в политехническото училище, малко неща се промениха в това 
отношение. Но сега трябваше да разреша още един конфликт - между мен и баща ми. 
Докато намерението му да ме направи държавен чиновник се сблъскваше само с 
принципното ми отвращение към чиновническата професия, положението беше 
поносимо. Можех да си пазя мнението за себе си и не се налагаше да възразявам. 
Стигаше ми собствената твърда решимост да отхвърля тази професия. А тя беше 
непоколебима. Положението се влоши, когато противопоставих на плана на баща ми 
собствения си план. Бях едва дванайсетгодишен. И досега не знам как се случи това, но 
в един прекрасен ден ми стана ясно, че ще стана художник. Никой не се съмняваше в 
дарбата ми да рисувам и това беше една от причините баща ми да ме прати в 
политехническо училище, но на него и през ум не му минаваше мисълта, че рисуването 
може да ми стане професия. Напротив. Когато за пореден път се противопоставих на 
лелеяната идея на баща ми и на въпроса му какъв искам да стана изтърсих доста 
грубичко какво съм решил, той онемя от изумление. 
"Художник? Мазач, значи?" 

Той явно реши, че или съм си изгубил разсъдъка, или не е чул добре. Но когато 
още веднъж ясно и недвусмислено потвърдих намерението си, той се нахвърли върху 



-8 



мен с цялата решителност, на която беше способен. Той беше преценил всичко и 
нямаше смисъл да му изтъквам дарбата си. За подобно нещо и дума не можеше да 
става. 

"Художник?! Не, никога, докато съм жив!" 

Но синът заедно с другите черти явно беше наследил от баща си и ината му, затова 
му отговори с не по малка решителност.Никоя от страните не отстъпваше. Баща ми 
настояваше на своето "Никога!", аз пък с настървение повтарях "Ще стане!". 

Последиците от този разговор, разбира се, не бяха особено приятни. Старецът се 
озлоби срещу мен, а аз срещу него, колкото и да го обичах. Той ми забрани дори да си 
представям, че някога ще ми позволи да уча живопис. Аз стигнах още по-далеч и 
заявих, че в такъв случай отказвам изобщо да уча. Разбира се, тези мои "декларации" не 
доведоха до нищо добро, а само засилиха решимостта на баща ми да се наложи на всяка 
цена. Не ми оставаше друго, освен да млъкна и да започна да осъществявам заплахата 
си на дело. Мислех, че когато баща ми се убеди колко лош е станал успехът ми в 
училище, ще трябва волю-неволю да отстъпи и да ми позволи да се отдам на мечтата 
си. 

Не знам дали си бях направил добре сметката, но едно беше сигурно: развалих си 
успеха в училище. Започнах да уча само онова, което ми харесваше, и най-вече всичко, 
което по моя преценка можеше впоследствие да се окаже полезно за кариерата ми на 
художник. Това, което ми се струваше ненужно от тази гледна точка или никак не ме 
привличаше, саботирах. Оценките ми по това време бяха съвършено противоречиви: 
"отличен" и "много добър" се редуваха със "среден" и "слаб". Най-много наблягах на 
географията и историята. Бях най-добрият в класа по тези предмети, които ми бяха 
любими. Сега, след толкова години, когато се обръщам назад, аз отбелязвам две 
обстоятелства като особено важни: 

Първо: станах националист. 

Второ: научих се да разбирам и оценявам историята. 

Старата Австрия беше "държава на националности". Поданикът на Германския 
райх не може или поне тогава не можеше да си представи какво значение има този факт 
за ежедневния живот на всеки, който живее в такава държава. След героичните победи 
във Франко-пруската война хората постепенно престанаха да се интересуват от 
германците, живеещи отвъд техните граници и донякъде спряха да ги разбират. Все по- 
често те започват да смесват - особено спрямо австрийските немци - разлагащата се 
монархия със здравия и жизнеспособен в корена си народ. 

Хората не успяха да проумеят, че ако не бяха с такава чиста кръв, австрийските 
немци нямаше да оставят толкова ярък отпечатък върху историята на петдесет и 
двумилионната държава. А те преуспяха в това дотолкова, че дори в самата Германия 
можеше да се зароди погрешното впечатление за Австрия като за германска държава. 
Това е пълна нелепост, която би могла да има страшни последици, и същевременно - 
блестящо свидетелство в полза на десетте милиона германци в Остмарк. Малцина в 
Райха си даваха сметка каква не секваща и безмилостна борба се води в Австрия около 
немския език, немското училище и немската култура. Едва сега, когато същата 
незавидна съдба сполетя милиони германски немци, които под чуждото иго мечтаят за 
своята родина и за зачитане поне на свещеното право да говорят родния си език, в 
широките слоеве на германското население започнаха да разбират какво е да се бориш 
за своята народност. Може би много хора сега ще оценят величието на австрийските 
немци, които, оставени на произвола на съдбата, в продължение на векове съумяваха да 
опазят райха от нашествия откъм изток и да отстоят в дълга и изморителна борба 
немската езикова граница в една епоха, когато Германската империя се интересуваше 
повече от колонии, отколкото от собствената си плът и кръв досами своите граници. 



-9 



Както е било винаги и навсякъде, така и в борбата за родния език вътре в стара 
Австрия имаше три слоя: борци, равнодушни и предатели. Тази диференциация се 
очертаваше още на училищната скамейка. В борбата за родния език най- 
забележителното е това, че страстите връхлитат най-бурно именно училищната 
скамейка, където расте младото поколение. Тази борба се води за душата на детето, към 
него е отправен първият призив в този спор: "Момченце, не забравяй, че си германец!" 
и "Момиченце, помни, че ще станеш германска майка!" 

Всеки, който познава душата на юношата, ще разбере, че той е този, който най- 
охотно надава ухо за бойните викове. Той води тази борба във всевъзможни форми, по 
свой собствен начин и със свое оръжие. Отказва да пее песни, които не са германски. 
Колкото повече се опитват да го приспят у него героичния германски дух, толкова 
повече расте ентусиазмът му. Той гладува, за да спести грошове за бойните фондове на 
големите. Свръхчувствителен е за думите на учителите, които не са германци, и в 
същото време е невероятно устойчив. Носи забранените символи на своята 
националност и е щастлив, когато го наказват, а понякога и бият, заради нея. Той е 
вярно отражение, макар и в умален вид, на възрастните, но често убежденията му са по- 
верни и искрени. 

Така и на мен се падна участта още от ранна младост да взема участие в 
националната борба, която се водеше в стара Австрия. Събирахме пари за различни 
фондове, украсявахме дрехите си с метличини и черно-червено-жълти лентички, 
поздравявахме се с "Хайл" и пеехме вместо австрийския химн "ОехйзсШапсИ иЬег аИез". 
И всичко това правехме напук на забраните и наказанията. Нашата младеж минаваше 
през солидна политическа школа на възраст, когато младите в така наречената 
национална държава рядко знаят нещо повече за нея от родния език. Не е нужно да 
казвам, че още тогава аз не принадлежах към равнодушните. За кратко време се 
превърнах във фанатичен "Дойчнационал", макар че тогава се влагаше съвсем друг 
смисъл в това партийно понятие. 

Развивах се в това направление толкова бързо, че още на петнайсетгодишна 
възраст имах ясна представа за разликата между династическия "патриотизъм" и 
народния "национализъм" и стоях на страната на последния. 

Това обстоятелство може да се стори непонятно на онзи, който не си е дал труд 
що-годе сериозно да изучи вътрешните отношения в хабсбургската монархия. В тази 
страна самото преподаване на световна история в училище неизбежно трябваше да 
породи такова развитие. Както и да го погледнем, самостоятелна австрийска история 
почти няма. Съдбата на тази страна е така свързана с живота и израстването на целия 
германски народ, че да разделиш историята на германска и австрийска е почти 
немислимо. Когато в Германия започват да се обособяват две сфери на властта, това 
деление само по себе си се превръща в предмет на германската история. 

Запазените във Виена символи на някогашното могъщество на Германската 
империя са чудесно доказателство за вечно единство. Вик от болка, изтръгнал се от 
гърдите на австрийските немци в дните на гибелта на хабсбургската държава, 
победен зов за присъединяването към Германия - всичко това е било само резултат 
на дълбоки чувства, отдавна затаени в сърцата на австрийските немци, които никога не 
се преставали да мечтаят да върнат незабравимия бащин дом. Но този факт не би могъл 
никога да се обясни, ако самото възпитание на всеки отделен австрийски немец в 
училище не пораждаше това общо чувство на тъга по възсъединяването с Германия. 
Тук е изворът, който никога не ще пресъхне. Споменът от миналото през цялото време 
ще напомня бъдещето, както и да се стараят да прикрият в мрака на забравата този 
проблем. 



-10- 



Преподаването на световната история в средното училище още, и сега, е на много 
ниско равнище. Малко са учителите, които разбират, че целта на преподаването на 
история не трябва да е в безсмисленото заучаване наизуст или механичното повторение 
на исторически дати и събития. Работата съвсем не е в това, назубрил ли е ученикът, в 
кой точно ден е станала една или друга битка, кога именно се е родил един или друг 
пълководец или през коя година един или друг /в по-голямата си част съвсем 
незначителен/ монарх е сложил на главата си короната. Милосърдни боже, съвсем не е 
в това работата! 

"Да учиш" история значи да умееш да търсиш и намираш онези фактори и сили, 
обуславяли едни или други събития, които ние след това би трябвало да признаем за 
исторически. 

Изкуството на четенето и изучаването се свежда в тази област до следното: 
същественото да запомниш, несъщественото да забравиш. За моята съдба и целия ми 
по-нататъшен живот решаваща роля, може би, изигра обстоятелството, че щастливата 
случайност ми изпрати такъв преподавател по история, който подобно на малцина, успя 
да положи в основите на своето преподаване именно този възглед. Тогавашният 
преподавател по история в специализираното училище в град Линц, доктор Леополд 
Пьотч, при който учех, беше живо въплъщение на този принцип. Този старец с 
добродушна външност, но с решителен характер, умееше със своето блестящо 
красноречие не просто да ни прикове вниманието към предмета на преподаване, но и да 
ни увлече. И сега още си спомням с трогателно чувство за този побелял учител, който 
със своята пламенна реч често ни караше да забравим настоящето и да заживеем в 
чудесния свят на великите събития от миналото. Той съумяваше да превърне сухите 
исторически спомени в жива увлекателна действителност. Често седяхме в неговите 
часове, изпълнени с възхищение, и нерядко неговото изложение ни трогваше до сълзи. 

Щастието ни беше огромно, когато учителят в достъпна форма съумяваше, 
опирайки се на настоящето, да освети миналото и, опирайки се на миналото, да направи 
изводи за настоящето. Повече от всеки един друг преподавател той успяваше да 
проникне в онези горчиви проблеми на съвремието, които пронизваха тогава цялото ни 
същество. Нашият детски национален фанатизъм беше за него средство да ни възпита. 
Апелирайки все по-често към националното ни чувство за чест, той ни извисяваше 
много повече, отколкото това можеше да стане с каквито и да е било други 
средства.Този учител превърна историята в най-любимия ми предмет. Против волята си 
той направи още тогава от мен млад революционер. 

Всъщност, кой можеше да изучава история при такъв преподавател при 
тогавашните условия, без да стане от това враг на онази държава, която чрез своята 
династия по съдбоносен начин влияеше на съдбата на нацията? 

Кой можеше при тогавашните условия да съхрани верността към династията, така 
позорно превръщала в миналото и в настоящето основните интереси на немския народ 
в свои користни интереси. 

Нима на нас, тогава все още юноши, не ни беше съвсем ясно, че тази австрийска 
държава не само не храни, но и не може да храни никаква любов към нас, немците. 
Запознаването с историята на царуването на хабсбурския дом се допълваше още с 
нашия собствен ежедневен опит. На север и на юг чуждестранната злъч разяждаше 
тялото на нашата народност и даже самата Виена се превръщаше в очите ни в съвсем не 
немски град. Династията ухажваше чехите при всеки удобен и неудобен случай. 
Божията ръка, историческата Немезида, пожела ерцхерцог Франц-Фердинанд, смъртен 
враг на австрийските немци, да бъде прострелян от куршумите, които той сам 
помагаше да леят. Та нали точно той беше главният покровител на провеждащата се 
отгоре политика на славянизация на Австрия! 



-11- 



Необятни бяха тежестите, които се стоварваха на плещите на немците. Нечувано 
велики бяха жертвите от кръв и данъци, които се изискваха от тях и въпреки това 
всеки, който не беше сляп, трябваше да види, че всичко е напразно. Това, което беше за 
нас особено болезнено, е, че цялата тази система се прикриваше морално зад съюза си с 
Германия. С това някак си се санкционираше политиката на бавното изкореняване на 
немското начало в старата хабсбургска монархия. И излизаше даже така, че това 
санкционираше самата Германия. С истинско хабсбургско лицемерие навсякъде 
създаваха впечатление, че като че ли Австрия остава все още немска държава. И това 
лицемерие само увеличаваше нашата омраза към династията, предизвиквайки в нас 
искрено възмущение и презрение. 

Единствено в самата Германска империя тези, които считаха себе си за единствено 
"призвани", не забелязваха нищо от това. Като че ли поразени от слепота, те през 
цялото време поддържаха съюз с труп, а признаците за неговото разлагане те обявиха 
за "заря на нов живот". 

В този нещастен съюз на младата империя с австрийския държавен призрак беше 
вече заложен зародишът на бъдещата световна война и бъдещия крах. 
По-надолу аз не един път ще се спирам на този проблем. Тук е достатъчно да се 
подчертае фактът, че още от най-ранната ми младост достигнах до извода, от който 
впоследствие не ми се наложи никога да се отказвам; напротив, изводът само се 
затвърди, а именно, че заякването на немската народност предполага унищожението на 
Австрия; националното чувство в никакъв случай не е идентично с династичния 
патриотизъм; хабсбургската династия беше нещастието на немския народ.Тогава още 
направих всички съответни изводи от това, Което разбрах: горещата любов към моята 
австро-немска родина, дълбоката омраза към австрийската държава! 

Възпитаната у мен в училище любов към историческото мислене, никога не ме 
остави в продължение на целия ми живот. Изучаването на история става за мен 
неизчерпаем източник на разбиране на съвременните историческите събития, т.е. на 
политиката. Аз не си поставям задачата да "уча" съвременността - нека тя ме учи. 
Рано станах политически "революционер", но и толкова рано станах революционер в 
изкуството. 

Столицата на Горна Австрия имаше по това време не лош театър. Там играха 
почти всичко. На дванадесетгодишна възраст аз за първи път видях на сцената 
"Вилхелм Тел". След няколко месеца се запознах с първата опера в живота ми - с 
"Лоенгрин". Бях увлечен до крайна степен. Младежкият ми ентусиазъм не познаваше 
граници. Към това произведение продължава да ме тегли цял живот и сега още 
изпитвам особена радост, че скромността на провинциалната постановка ми даде 
възможност в по-късните посещения на театъра да намирам винаги по нещо ново и по- 
възвишено. 

Всичко това засили у мен дълбокото отвращение към професията, избрана ми от 
моя баща. Все повече стигах до убеждението, че в качеството си на държавен чиновник 
никога няма да бъда щастлив. Решението ми да стана художник се затвърди още 
повече, след като в специализираното училище бяха признати моите способности да 
рисувам. 

Сега вече нито молбите, нито заплахите не можеха нищо да променят.Исках да 
стана художник и никаква сила в света не можеше да ме принуди да се превърна в 
чиновник. 

Характерно беше и това, че с годините в мен се събуди интересът към изкуството 
на строителството.По това време го смятах за напълно разбираемо допълнение към 
моите способности да рисувам и вътрешно се радвах на това, че рамките на моя 
художествен талант се разширяват.Че събитията в бъдещето ще се стекат по съвсем 



-12- 



друг начин, аз и не предчувствах.Скоро се оказа, че въпросът за моята професия ще се 
разреши по-скоро, отколкото очаквах. 

Бях на 13 години, когато внезапно загубих баща си. Този още в добро здраве човек 
почина от удар. Смъртта беше мигновена и безболезнена. Тя потопи всички нас в 
дълбока скръб. Неговите мечти да ми помогне да изляза на пътя, както той сам го 
разбираше, да ми помогне ми да избегна страданията, които той сам е преживял, не се 
оправдаха. Въпреки че той, без да съзнава, беше положил началото на едно бъдеще, 
което тогава нито той, нито аз предчувствахме. Външно първоначално като че ли нищо 
не се измени. Майка ми се чувстваше задължена съгласно завещанието на баща ми да 
продължава да ме възпитава в посока, която да ме подготви за кариерата на държавен 
чиновник. Бях преизпълнен, както никога досега, с решимост при никакви 
обстоятелства да не ставам чиновник. Колкото повече предметите в средното училище 
се отдалечаваха от моя идеал, толкова по-равнодушен ставах към тях. Внезапно на 
помощ ми дойде болестта. В продължение на няколко седмици тя разреши въпроса с 
моето бъдеще, а с това и спора между мен и бащиния дом. Тежкото възпаление на 
белите ми дробове принуди лекаря настоятелно да посъветва майка ми при никакви 
обстоятелства след моето оздравяване да не ми позволява да работя в канцеларии. 
Наложи се да прекъсна за едно година посещението на специализираното училище. 
Това, за което тайничко си мечтах, това, за което постоянно се борех, сега с един удар 
от само себе си беше достигнато. 

Взимайки в предвид болестта ми, майка ми най-накрая се съгласи да ме премести в 
художествено училище. 

Това бяха щастливи дни, които ми се сториха като осъществяване на мечтата ми; 
но въпреки това мечтата си оставаше. След две години почина майка ми и това сложи 
край на целия този чудесен план. 

Майка ми умря след дълга и тежка болест, която от самото начало не оставяше 
място за надежда от излекуване. Така или иначе този удар ме порази. Баща си 
уважавах, майка си обичах. Тежката действителност и нужда ме заставиха бързо да 
взема решение. Малкото средства, които ми останаха след смъртта на баща ми, бяха 
бързо изразходвани по време на болестта на майка ми. Пенсията за сирак, която ми се 
полагаше, беше съвсем недостатъчна, за да се живее от нея, и ми се наложи сам да си 
търся прехраната. 

С вързоп вещи в ръка и непоколебима воля в душата заминах за Виена. Това, което 
преди 50 години се отдаде на баща ми, аз се надявах да завоювам от съдбата и за себе 
си; исках да стана "нещо", но разбира се в никакъв случай чиновник. 



-13- 



Глава II 
Виенските години на учение и страдания 

По времето, когато умря майка ми, един от засягащите ме въпроси беше решен от 
съдбата. 

През последните месеци на болестта й заминах за Виена, за да положа изпит в 
Художествената академията. Носех със себе си голям свитък със собствени рисунки и 
бях напълно уверен, че изпитът ще бъде за мене шега. Защото още в специализираното 
училище минавах за най-добрия по рисуване в целия клас, а от тогава способностите ми 
по рисуване се бяха значително увеличили. Горд и щастлив, аз бях напълно уверен, че 
ще се справя лесно със задачата си. 

Само в редки минути ме навестяваха мисли, че талантът ми на художник понякога 
се потиска от таланта на чертожника, особено в архитектурната област. Все повече 
нарастваше интересът ми към строителното изкуство. Влияние в тази насока оказа и 
пътуването ми до Виена, което предприех за пръв път на шестнайсетгодишна възраст. 
Тогава заминах за столицата, за да разгледам художествената галерия на музея при 
двореца. А всъщност погледът ми се спря само на музея. Обикалях града от сутрин до 
вечер и се мъчех да видя колкото се може повече забележителности, но в края на 
краищата вниманието ми приковаваха почти само сградите. С часове стоях пред 
сградата на операта, с часове разглеждах сградата на парламента. Чудесните сгради по 
Ринга ми подействаха като приказка от "Хиляда и една нощ". 

Сега се оказах в прекрасната Виена за втори път. Изгарях от нетърпение да положа 
по-скоро изпита и същевременно бях преизпълнен от увереност, че резултатът ще бъде 
добър и това ме правеше горд. Бях толкова уверен в това, че когато обявиха, че не съм 
приет, това ми подейства като гръм от ясно небе. Когато отидох при ректора и го 
помолих да ми обясни причините, поради които не съм приет във факултета по 
изобразително изкуство на Художествената академията, той ми отговори, че 
представените от мен рисунки по категоричен начин доказвали, че от мен нямало да 
стане художник. От тези рисунки личало, че моите способности били в областта на 
архитектурата. Трябвало да се откажа да мисля за факултета по изобразително изкуство 
и да се насоча към архитектурния факултет. Ректорът особено се учуди, че досега 
изобщо не съм учил в строителен техникум. 

Съкрушен напуснах красивото здание на площад Шилер и за пръв път през 
краткия си живот изпаднах в дисхармония със себе си. Чутото току-що от устата на 
ректора за моите способности като мълния озари вътрешните ми противоречия, които и 
по-рано полусъзнателно усещах. Само че досега не можех да си дам ясна сметка защо и 
заради какво става това. 

След няколко дни напълно се убедих, че трябва да стана архитект. Пътят към това 
беше осеян с трудности. От упоритост бях пропуснал много време в специализираното 
училище и сега трябваше да плащам за това. За да попадна в архитектурния факултет 
на Художествената академия, трябваше отначало да мина през строителен техникум, а 
за да постъпя в него, трябваше да имам диплома за средно образование. Аз нямах нищо 
такова. Трезвите разсъждения доказваха, че желанието ми е неизпълнимо. 

Междувременно умря майка ми. Когато след смъртта й за трети път пристигнах 
във Виена - този път за дълго - пак бях във ведро настроение, беше се възобновила 
предишната ми решимост и вече окончателно бях определил целта си. Бях решил да 
стана архитект. Трябваше да преодолея всички препятствия, не можеше и дума да става 
за капитулация. Когато размишлявах пред очите ми беше примерът на покойния ми 



14- 



баща, който все пак беше успял да надрасне селското момче, обущарския чирак и да 
стигне до държавен чиновник. Аз чувствах по-сигурна почва под краката си и 
възможностите ми бяха по-големи. Това, което някога възприемах като жестокост на 
съдбата, сега трябваше да го призная за мъдрост на провидението. Богинята на 
нищетата ме сграбчи в желязната си схватка. Много пъти ми се струваше, че ей-сега ще 
ме сломи мизерията. А всъщност този период закали волята ми за борба и в края на 
краищата тази воля победи. 

Точно на този период от живота си дължа умението да бъда твърд и непреклонен. 
Сега благославям това време и заради това, че то ме изтръгна от празния удобен живот, 
че откъсна маминото синче от пухеното легло и го предаде в ръцете на майката- 
нищета, даде ми възможност да почувствам беднотията и мъката и ме запозна с онези, 
за които по-късно трябваше да се боря. 

През този период пред мен се откроиха две опасности, които по-рано не познавах и 
чието значение за съдбата на немския народ естествено не разбирах. Имам предвид 
марксизма и еврейството. 

Виена е град, който за мнозина е място за чудесни удоволствия и празници за 
преуспелите хора. За съжаление за мен тази Виена беше единствено жив спомен за най- 
печалния етап от живота ми. 

И досега този град поражда в мен тъжни спомени. Виена - в тази дума са се 
събрали за мен пет години на горест и лишения. Петте години, през които си изкарвах 
хляба от начало като общ работник, после като обикновен чертожник, буквално 
гладувах и изобщо не помня някога да съм бил сит. Гладът беше моят постоянен 
спътник, който никога не ме оставяше и честно споделяше с мен цялото си време. Този 
мой верен спътник участваше в покупката на всяка книга, а всяко посещение на опера 
оставяше моя приятел при мен за дълго време. С една дума всеки ден трябваше да водя 
борба с този безжалостен спътник. И въпреки това през този период от живота си аз се 
учих по-добре, отколкото когато и да е било. Освен заниманията ми по архитектура, 
освен редките посещения на опера, които можех да си позволя само за сметка на 
оскъдния обед, аз имах и друга радост, това бяха книгите. Тогава четях изключително 
много и при това задълбочено.Цялото свободно време, което ми оставаше след работа 
отиваше за тези занимания. През тези няколко години натрупах известен запас от 
знания, от които се ползвам и до днес. 

Нещо повече.През това време си изградих и известна представа за света и си 
изработих мироглед, който стана гранитния фундамент на сегашната ми борба. Към 
възгледите, които си изработих тогава, впоследствие ми се наложи да прибавя съвсем 
малко без да променям нищо от предишното. 

Напротив. Сега съм твърдо убеден, че всички творчески идеи се оформят в общи 
черти у човека още на младини, ако изобщо той е способен да мисли творчески. Сега 
различавам мъдростта на старите, която е резултат от солидна аргументация, 
предпазливост и опит от живота и гениалността на младите, който с щедра ръка дарява 
човечеството с благотворни идеи и мисли, макар понякога и в неоформен вид. 
Младостта дава на човечеството строителния материал и плановете за бъдещето, от 
които мъдрата старост слага тухлите и строи зданието, понеже така наречената мъдрост 
на старите не задушава гениалността на младите. 

Животът, който до този момент водих в дома на родителите си, малко се 
отличаваше от обичайния. Живеех не бедно и пред мен не стояха никакви социални 
проблеми. Заобикалящите ме връстници принадлежаха към кръговете на дребната 
буржоазия, т.е. към онези, които имат незначителен досег с работници на физическия 
труд. Тъй като това на пръв поглед е странно, пропастта между тези слоеве на дребната 



-15- 



буржоазия, икономическото състояние на които далеч не е блестящо, и работниците на 
физическия труд често е много по-дълбока, отколкото я мислят. Причината - налага се 
така да се изразим - за враждата е опасението на тези обществени слоеве, - те неотдавна 
малко се покачиха над равнището на работниците на физическия труд - да не се върнат 
пак към старото си положение, към живота на малко уважаваното работническо 
съсловие или даже да бъдат отново причислени към тях. Към това у много се добавят 
тежките спомени от нечувана културна изостаналост на нисшите класи, чудовищна 
грубиянщина в обръщенията един към друг. Неотдавна завоюваното положение на 
дребния буржоа, само по себе си не кой знае колко високо, принуждава хората да 
треперят пред опасността отново да слязат с едно стъпало по-долу и прави недопустима 
самата мисъл за това. 

От тук често се получава, че по-високо поставените хора се отнасят към най- 
нисшите слоеве с много по-малко предразсъдъци, отколкото доскорошните 
"парвенютата". Понеже парвеню в известен смисъл е всеки, който със своята собствена 
енергия е влязъл и се е издигнал в обществото.Тази, често, тежка борба задушава всяко 
чувство на съжаление. Отчаяната борба за оцеляване, която ти току-що водеше сам, 
често убива в теб каквото и да е състрадание към този, на когото не му се отдава да 
влезе в обществото и да стане човек.Лично към мен в това отношение съдбата беше 
милостива. Хвърляйки ме във водовъртежа на нищетата и неосигуреността, през която 
моят баща е преминал по негово време и след това е станал човек, животът сне от очите 
ми превръзката на ограниченото малобуржоазно възпитание. Едва сега се научих да 
разбирам хората, да различавам външната животинска грубост от вътрешната същност 
на човека. 

Вече в началото на XX век Виена принадлежеше към един от градовете на огромно 
социално неравенство.Набиващата се в очите разкош, от една страна, и отблъскващата 
нищета - от друга. В центъра на града и в неговите вътрешни квартали с особена 
отчетливост можеше да се усети пулса на петдесет и два милионната страна с цялото 
съмнително очарование на тази многонационална държава. Дворът с неговата 
ослепителна красота примамваше като магнит богатите и интелигенцията. Към това 
трябва да се прибави и силният централизъм, на който е била основана цялата 
хабсбургска монархия. 

Само благодарение на този централизъм можеше да се задържи цялата тази между 
национална маса. В резултат на това - необичайна концентрация на цялата висша 
администрация в резиденцията на държавата - Виена. 

Не толкова в политически и духовен, колкото в икономически смисъл, Виена беше 
центърът на придунавската монархия. На армията от висши офицери, държавни 
чиновници, художници и учени се противопоставяше още по-голямата армия от 
работници; на несметното богатство на аристокрацията и търговците се 
противопоставяше чудовищната немотия. Пред двореца на Ринг по всяка време 
можеше да се видят хиляди бродещи безработни. На две крачки от триумфалната арка в 
прахоляка и мръсотията на каналите се търкаляха стотици и хиляди бездомни. 

Едва ли имаше друго немско градче по това време, в което можеше с голям успех 
да се изучат социалните проблеми. Само не трябва да се залъгваме. Това "изучаване" е 
невъзможно отгоре надолу. Който сам не е бил в хватката на задушаващата нищета, той 
никога няма да разбере какво означава този ад. Ако изучаваш социалните проблеми 
отгоре надолу, няма да се получи нищо освен празни приказки и 
псевдосантименталности, а едното и другото само вредят. Първото, защото не 
позволява да достигнеш до ядрото на проблема, а второто, защото преминава 
мимоходом през него. Честно да си кажа, не знам кое е по-лошото: пълното 
невнимание към социалната нужда, което е типично за мнозинството щастливци и за 



-16- 



много от тези, които печелят достатъчно, за да живеят нормално;или 
пренебрежителното и заедно с това в голяма степен нетактично снизхождение към по- 
малкия брат, характерно за много от господата от мъжки и женски пол, за които 
съчувствието към "народа" е своего рода мода. Тези хора грешат много повече, 
отколкото могат да си представят даже при пълното им отсъствие на такт. Не е чудно, 
че резултатът на това общуване с "по-малкия брат" е напълно незначителен, а често 
направо отрицателен. Когато народът на такова обръщение отговаря с искреното 
чувство на възмущение, тогава тези добри господа винаги го възприемат като 
доказателство за неблагодарността на народа. 

Че обществената дейност няма нищо общо с това и че тя не трябва преди всичко да 
разчита на каквато и да е благодарност, тъй като задачата й не е да разпределя 
милостиня, а да защитава правата, подобни разсъждения на споменатите господа не им 
идват наум. 

Съдбата ме предпази от такъв род на "разрешаване" на социалния въпрос. 
Надянала ми хомота на нищетата, съдбата ме подканяше не толкова да "изучавам" 
социалните проблеми, колкото сам да ги изпробвам на себе си. Ако заекът е преживял 
успешно вивисекцията, то това е негова собствена заслуга. 

Опитвайки се да изложа на листа онова, което преживях тогава, аз отсега знам, че 
за пълнота на изложението не може и да става дума. Работата е в това да опиша най- 
потресаващата впечатления и да запиша онези важни поуки, които си взех от този 

период на моя живот. 

*** 

Не ми беше трудно да си намеря работа, тъй като се налагаше да се работи като 
общ работник, а понякога и като надничар. По този начин си припечелвах комат хляб. 
И при това често си мислех: трябва да погледна от страната на хората, които, 
изтупвайки от краката си праха на стара Европа, се устремяват към Новия свят и там в 
новата родина си припечелват хляба, с каквато и да е работа. Разделяйки се с всички 
предразсъдъци за съсловната и професионална чест, освобождавайки се от всички 
традиции, те печелят средства за изхранването си там и така, където и както е 
възможно. Те са напълно прави, че няма работа, която да е позорна за човека. За това и 
аз реших да стъпя здраво на създалата се за мен почва да успея на всяка цена. 
Много скоро се убедих и в това, че винаги и навсякъде може да се намери някаква 
работа, но и че винаги и навсякъде тя може лесно да се загуби. Именно несигурните 
доходи се превърнаха за мен в най-трудната част от живота ми. "Квалифицираният" 
работник се изхвърля на улицата не толкова често като обикновения, но и той съвсем 
не е предпазен от тази участ. Ако той работи, защото е назначен някъде, то често става 
жертва на локаут или безработица поради участие в стачка. В случая липсата на 
постоянни доходи сурово си отмъщава на цялата икономика. 

Селското момче, преселило си в града привлечено от по-лекия труд, по-краткия 
работен ден и други съблазни на града, привикнало към по-сигурна работа, захвърля 
работата си само в случай, че има сигурност да получи друга. Бедността сред 
селскостопанските работници е огромна, затова продължителната безработица сред тях 
е по-малко вероятна. Погрешно е да се мисли, че, дошлото в големия град селско 
момче, е по рождение направено от по-лош материал, отколкото онова, което е пуснало 
корени в селото. Напротив, практиката показва, че преселилите се в града селски 
елементи в повечето случаи са изключително здрави и енергични натури. Към тези 
"емигранти" се отнасят не само емигриращите отвъд океана в Америка, но и онези 
младежи, които решават да напуснат селото си и да отидат да търсят щастие в големия 
град. Те също поемат голям риск. Повечето от тези селски момчета пристигат в 
големия град с някакви пари в джоба. Затова не им се налага да треперят за себе си ако 



-17- 



за нещастие не си намерят работа веднага. По-лошо става, ако намерят работа и бързо я 
загубят. Нова работа се намира трудно, ако не е и невъзможно, през зимата. Няколко 
седмици ще изтрае. Ще получи социална помощ за безработица от касата на своя 
профсъюз и още ще изтърпи. Но когато изхарчи последния грош и касата престане да 
му плаща помощ поради прекалената продължителност на безработицата му, изпада в 
мизерия. Сега той трябва да скита по улиците с празен стомах, да залага и продава 
последните си вещи, дрехите му овехтяват и той започва все повече и повече да се 
отпуска физически, а след това и духовно. Ако остане и без покрив /а това през зимата 
се случва много често/, положението му става направо бедствено. Накрая, той пак ще 
намери някаква работа, но играта ще се повтори от начало. Нещастието ще го сполети 
за втори път и пак по същия начин. Третия път ударът на съдбата ще бъде още по- 
силен. Постепенно той ще се научи да се отнася към несигурното си положение все по- 
безразлично. Повторението на всичко това ще му изработи навик. 

Благодарение на всичко това енергичният и трудолюбив момък постепенно 
променя цялостно облика си. От трудещ се той се превръща в обикновен инструмент на 
онези, които започват да го използват за ниските си и користни цели. Толкова често му 
се е налагало да бъде безработен без да има вина за това, че той започва да мисли така: 
месец повече или по-малко - няма значение. В края на краищата той започва да се 
отнася индиферентно не само към въпросите на своите доходи и съществуване, но и 
към въпросите, свързани с рушенето на държавните, обществените и общо културните 
ценности. Вече нищо не му струва да участва в стачки, но нищо не му струва и да се 
отнася към тях индиферентно. 

Този процес имах възможност да наблюдавам със собствените си очи при хиляди 
случаи. Колкото повече наблюдавах тази игра, толкова повече растеше отвращението 
ми към милионния град, който отначало алчно привлича към себе си хората, за да ги 
отблъсне после жестоко и да ги унищожи. 

Когато тези хора идват в града, тях като че с охота ги причисляват към 
населението на столицата, но останат ли там по-дълго, градът престава да се интересува 
от тях. 

Мен също ме поочука животът в този световен град и трябваше да изпитам върху 
гърба си достатъчно материални и морални удари на съдбата. Още в едно се убедих 
тук: бързите преходи от заетост към безработица и обратно и свързаните с това вечни 
неравновесия в малкия ти бюджет, разрушават чувството на пестеливост и изобщо те 
лишават от желание рационално да устроиш живота си. Човек постепенно привиква в 
добрите времена да живее охолно, а в лошите - да гладува. Гладът приучава човека, 
щом му попаднат някакви пари, да ги изхарчи съвсем неразумно, и така той губи 
способността да се самоограничава. Достатъчно е да получи някаква си работа и да 
спечели някакви парици и веднага по най-лекомислен начин ги прахосва. Това 
изключва всякаква възможност да разпредели скромния си бюджет дори и за една 
седмица. Спечелените пари отначало стигат за петте дни от седмицата, после само за 
три и накрая става така, че седмичната си надница пропилява за един ден. 

А често вкъщи го чакат жена и деца. Понякога и тях ги въвличат в този 
ненормален живот, особено ако мъжът се отнася към тях добре и дори посвоему ги 
обича. Тогава всички те заедно за един, два или три дни прахосват цялата надница за 
седмицата. Докато има пари, те ядат и пият, а после останалата част от седмицата 
гладуват заедно. 

През втората част от седмицата жената обикаля съседите, за да заеме малко пари, 
задлъжнява на бакалина и по различни начини се мъчи да намери изход да прекара 
последните дни от седмицата. На обед седят на масата над полупразни чинии, а често 
изобщо не се хранят. Чакат новата надница, говорят за нея, кроят планове и, 



-18- 



гладувайки, мечтаят как ще настъпи новият щастлив ден и седмичната надница пак ще 
бъде пропиляна за няколко часа. 

Малките деца още от ранно детство се сблъскват с тази мизерия. Но най-лошо 
става, когато мъжът се откъсва от семейството и майката в името на своите деца 
започва борба с него за начина му на живот. Тогава настават конфликти и раздори. И 
колкото повече мъжът се отчуждава от жена си, толкова повече той се сближава с 
алкохола. Всяка събота той е пиян. От чувство за самосъхранение и привързаност към 
децата си майката води упорита борба за жалките грошове, които трябва да изтръгне от 
мъжа си в повечето случаи по пътя от фабриката към кръчмата. В неделя или в 
понеделник през нощта той най-сетне се прибира вкъщи пиян, озлобен, пропилял 
всичко до последния грош. Тогава се разиграват такива сцени, от които да ни пази 
господ. 

Хиляди пъти ми се е налагало да наблюдавам това. Отначало то ме дразнеше и 
възмущаваше, но после се научих да разбирам страшната трагедия на тези страдания и 
узрях за дълбоките причини, които ги пораждат. Това бяха нещастни жертви на 
несъвършени обществени условия. 

Още по-лоши бяха тогава жилищните условия. Особено тежки те бяха за 
обикновения виенски работник. И сега ме побиват тръпки, когато си спомня за 
казармите, в които масово живееха тези нещастници, за тягостните картини на смет, 
нечистотии и на още много по-лоши неща, с които ми се налагаше да се сблъсквам. 
Какво хубаво може да се очаква от такъв момент, когато от тези казарми в един 
прекрасен ден ще се устреми един неудържим поток от озлобени роби, за които 
безгрижния град дори не беше помислил? Да, безгрижен е светът на богатите. 

Без да ги е грижа, оставят развитието нещата на самоход, не помисляйки за това, 
че рано или късно ще ги сполети възмездие, ако те навреме не помислят как да 
умилостивят. 

Колко сега съм благодарен на провидението, че ми даде възможност да премина 
през тази школа! В нея аз можех да се опълча срещу онова, което не ми харесваше. Тя 
ме възпита солидно за кратко време.Ако аз не исках съвсем да се разочаровам от тези 
хора, които ме обкръжаваха, трябваше да започна да правя разлика между външния 
облик на техния живот и причините, които пораждаха този облик. Само в този случай 
можеше всичко това да се изтърпи без човек да изпадне в отчаяние. Само така можех да 
видя пред себе си не само хора, тънещи в нищета и мръсотия, но и тъжните 
последствия от тъжните закони. А бремето на собствения ми живот и борба за 
съществуване, която също не беше лека, ме спасиха от опасността да изпадна в 
сантименталност. Аз съвсем не капитулирах и не увесвах нос, като виждах 
неизбежните последствия от даденото обществено развитие. Не, не трябва да се 
разбират така думите ми. Още тогава се убедих, че към целта има два пътя. 

Дълбокото чувство на социална отговорност, насочено към създаване на по-добри 
условия за развитието на нашето общество в съчетание със непримиримата 
решителност да се унищожава всичко, което вреди. 

Даже и природата съсредоточава цялото си внимание не на това да поддържа 
съществуването, а на това да осигури бъдещо развитие. Така и в живота на човека е 
необходимо той да мисли по-малко за това как изкуствено да облагородява 
съществуващото зло /което в 99 случая от 100 при така устроената човешка натура е 
невъзможно/, и повече за това как да разчисти пътя за по-качествено развитие в 
бъдеще. 

Едва по време на моята борба във Виена за съществуване ми стана ясно, че 
обществената дейност при никакви обстоятелства не трябва да се свежда до смешна и 
безцелна благотворителност, тя трябва да се съсредоточава в отстраняването на онези 



-19- 



съществени недостатъци в организацията на нашия икономически и културен живот, 
които неизбежно водят или поне могат да доведат до израждане на отделни хора. Който 
разбира неправилно действителните причини за тези обществени явления, той именно и 
за това се затруднява или колебае в необходимостта да се приложат най-крайните и 
най-твърди средства за унищожаването на тези опасни за държавата явления. 

Тези колебания, тази неувереност в себе си, всъщност са предизвикани от 
чувството на собствена вина и отговорност за това, че тези беди и трагедии 
съществуват; тази неувереност парализира волята и пречи да се вземе някакво сериозно 
и твърдо решение, а слабостта и неувереността - да се проведат необходимите мерки 
само засилва нещастието.Когато настъпва епоха, която не се чувства виновна за цялото 
това зло, само тогава хората получават необходимото вътрешно спокойствие и сила, за 
да изкоренят жестоко и безпощадно злото в корена му. В тогавашната австрийска 
държава нямаше почти никакво социално законодателство; слабостта й в борбата 
против всички тези процеси на израждане направо се набиваха на очи. 

Трудно ми е да кажа кое през този период ме възмущаваше повече: 
икономическите беди на обкръжаващата ме тогава среда, ниското й нравствено и 
морално равнище или степента на културното й падение. Колко често нашите буржоа 
негодуват срещу морала, когато им се налага да чуят от устата на някой нещастен 
скитник, че на него в края на краищата му е все едно, дали е немец или не, че той се 
чувства навсякъде еднакво добре или зле в зависимост от това, дали има парче хляб. 
По повод на този недостатък на "националната гордост" те правят големи морални 
заключения, без да щадят ругатните си. 

Но много ли са се поразмислили тези национално горди хора над това, което 
обяснява обстоятелството, че те самите мислят и чувстват по друг начин.Много ли са се 
поразмислили над това колко приятни спомени във всички области на културния и 
художествения живот са им дали впечатлението за величието на родината им, на 
нацията им, колко са им създали приятното усещане да принадлежат именно към този 
наказан от бога народ? Замисляли ли са се, доколко тази гордост за своята родина 
зависи от това, че те са имали реалната възможност да се запознаят с нейното величие 
във всички области?Мисли ли нашата буржоазия в какви смешно малки размери са 
създадени тези реални предпоставки за нашия "народ"? 

Нека да не ни привеждат аргумента, че "и в другите страни нещата били по същия 
начин", но трябва да се знае, че там работникът се прекланя пред родината си. Но дори 
това да е така, то все още не е оправдание за нашето бездействие. Но то не е така, 
понеже онова, което например у французите наричаме "шовинистично" възпитание, на 
практика не е нищо друго освен силно подчертаване на величието на Франция във 
всички области на културата или, както обичат французите да казват, на 
"цивилизацията". Младият французин е възпитаван не в "обективност", а в самото 
субективно отношение,което само можем да си представим, към всичко онова, което 
трябва да подчертае политическото и културното величие на родината му. 

Подобно възпитание трябва да се отнася само към най-общите и най-големите 
въпроси и, ако се наложи, то паметта в това отношение трябва непрестанно да се 
упражнява, за да предизвиква съответното чувство в народа. 

А при нас не само пропускаме да направим необходимото, но разрушаваме и 
малкото, за което имаме щастието да научим в училище. Ако нуждата и несгодите не са 
унищожили от паметта на народа всички хубави спомени за миналото, то все едно 
тогава ще се постараем да го отровим така, че да забрави за тях. Представете си само 
конкретно. 

В сутерен, състоящ се от две полутъмни стаи, живее седемчленно работническо 
семейство. От петте деца най-малкият е, да кажем, на три годинки. Това е точно 



-20- 



възрастта, когато първите впечатления се възприемат много силно. При даровитите 
хора спомените от тези години живеят до най-дълбока старост. Теснотията създава 
крайно неблагоприятна обстановка. Споровете и кавгите възникват вече само заради 
нея. Тези хора не просто живеят заедно, те се задушат взаимно. Най-малкият спор, 
който в по-просторна квартира би се разрешил от това, че хората ще се разотидат в 
различни кътчета, в тази обстановка често довежда до безкрайна свада. Децата някак си 
понасят тази обстановка; те също често спорят и се карат, но бързо забравят кавгите си. 
Когато обаче възрастните се разправят всеки божи ден, това приема най- 
отвратителните форми и тежките методи на нагледното обучение се отразяват 
неизбежно и върху децата. А когато взаимните караници между бащата и майката 
стигнат до там, че той в пияно състояние се обръща грубо към нея или даже я бие, 
тогава хората, които не живеят в подобна обстановка, не могат даже да си представят 
до какви последствия води всичко това. В тази среда вече и шестгодишното детенце 
научава неща, които могат да уплашат и един възрастен. Морално отровен и физически 
недоразвит, младият гражданин, често и с въшки, тръгва на училище. Горе-долу се 
научава да чете и пише, но това е всичко. За това да учи вкъщи в подобна обстановка, 
не може да става и дума. Напротив. Бащата и майката в присъствието на детето хулят 
учителя и училището с такива изрази, които не бива и да се предават. Вместо да 
помагат на децата да се учат, родителите по-скоро са склонни да ги сложат на колена и 
да ги набият. Всичко, което се налага на нещастните деца да чуват в такава обстановка, 
в никакъв случай не им внушава уважение към обкръжаващия свят. Няма да чуят нито 
една добра дума за човечеството въобще. Всичките учреждения и власти тук се 
подлагат на най-жестока и груба критика, - започвайки от учителя и завършвайки с 
главнокомандващия на държавата. Родителите ругаят всички и всичко - религията и 
морала, държавата и обществото - и често по много грозен начин. Когато такова момче 
навърши 14 години и завърши основно училище, то в повечето случаи е трудно да се 
реши какво в него преобладава: изключителна глупост, тъй като училището не може да 
го научи на нищо сериозно, или грубост, често свързана с такава ненормална за тази 
възраст безнравственост, че косите ти се изправят. 

Още отсега той няма нищо свято. Нищо забележително не е видял в живота и 
предварително знае, че по-нататък всичко ще стане още по-лошо в живота, в който той 
навлиза. Тригодишното момче се е превърнало в петнадесетгодишен юноша. Той няма 
никакви авторитети. Нищо освен мизерия и мръсотия този младеж не е видял, нищо, 
което би могло да му вдъхне ентусиазъм и стремеж към по-възвишеното.Но сега му 
предстои да премине през по-суровата школа на живота. Сега за него започват онези 
мъчения, през които е минал баща му. Той по цял ден се шляе. Връща се вкъщи късно 
вечерта. За развлечение пребива нещастното същество, което се нарича негова майка. 
Изкарва си яда с груби ругатни. Накрая му се изпречва м щастлив м случай и той попада в 
затвор за малолетни, където "усъвършенства" образованието си. 

А нашите благочестиви буржоази отгоре на това се учудват, че този на този 
"гражданин" му липсвал достатъчен национален ентусиазъм. 

Нашето буржоазно общество спокойно наблюдава как чрез театъра и киното, чрез 
упадъчната литература и сензационните вестници всеки ден тровят народа. И след 
всичко това продължава да се учудва защо нашите народни маси не били достатъчно 
нравствени.За това бях много чел и много учил. 

Ще кажа и това, че под "четене" разбирам може би нещо съвсем различно от това, 
което смята преобладаващата част от нашата така наречена "интелигенция". 
Познавам мнозина, които "четат" безкрайно много - книга подир книга, буква по буква, 
и въпреки това не мога да нарека тези хора по друг начин освен "начетени". Разбира се 
тези хора притежават голямо количество "знание", но техният мозък е съвършено 



-21- 



неспособен що-годе правилно да усвои, регистрира и класифицира възприетия 
материал. Те изобщо не притежават способността да отделят в книгата ценното от 
ненужното, да задържат необходимото в главата, а излишното, ако е възможно, просто 
да не виждат и при всички случаи да не се обременяват с баласт. 

Защото четенето не е самоцел, а само средство към целта. Четенето има за цел да 
помогне на човека да получи знания в областта, в която са неговите способности и 
целенасоченост. Четенето предоставя на човека онези инструменти, които са му нужни 
за професията, независимо от това дали става дума за обикновена борба за 
съществуване или за удовлетворяване на по-високи потребности. От друга страна, 
четенето трябва да помогне на човека да си изгради общ мироглед. Във всички случаи е 
еднакво необходимо съдържанието на прочетеното да не се отлага в мозъка като 
съдържание на книга. Задачата не е да се обременява паметта с определено количество 
книги. Трябва да се стремим в рамките на общия мироглед мозайката от книги да 
намира своето място в умствения багаж на човека и да му помага да укрепва и 
разширява светоусещането си. В противен случай в главата на читателя ще има само 
хаос. Механичното четене се оказва съвсем безполезно независимо от мнението на 
нещастния, нагълтал се с книги читател. Такъв читател понякога напълно сериозно 
смята себе си за "образован", въобразява си, че добре е опознал живота и се е обогатил 
със знания, а същевременно колкото повече трупа такова "образование", все повече и 
повече се отдалечава от целта си. Накрая той ще завърши или в санаториум, или като 
"политик" в парламента. Който работи така над себе си, никога на успява да използва 
хаотичните си "знания" за целите, възникващи пред него във всеки един момент. 
Умственият му баласт е насочен не към живота, а към мъртвите книги. И въпреки че 
животът много пъти ще го подтиква да взима действително най-ценното от книгите, 
този нещастен читател ще съумее единствено да се позовава на някоя страница от 
прочетеното, но не и да я прилага в живота. Във всеки критичен момент такива 
мъдреци с пот на лицето търсят в книгите аналози и паралели и разбира се неизбежно 
правят грешка. 

Ако това не беше така, то политическите действия на някои наши учени- 
управници щяха да бъдат напълно необясними. Тогава щеше да ни остане единствения 
извод: вместо патологични наклонности те притежават чертите на обикновени 
мошеници. Човек, който умее да чете правилно, ще успее от всяка книга, всеки вестник 
и всяка прочетена брошура да вземе всичко ценно, което действително има не само 
преходно значение. Той ще успее да разчлени и усвои новия материал така, че той да 
му помогне да уточни и попълни по-ранните си знания и да получи нова информация, 
която ще му помогне да обоснове правилността на възгледите му. Ако пред такъв човек 
животът внезапно постави нови въпроси, паметта му моментално ще му подскаже 
онова от прочетеното, което именно е необходимо в дадената ситуация. От материала, 
натрупан в мозъка му в продължение на години, той бързо ще успее да мобилизира 
нужното му за изясняване на поставения нов проблем и за правилния му отговор. 
Само такова четене има смисъл и цел. 

Този оратор, който не успее в тази последователност да усвои материала си, 
никога няма да е в състояние, натъквайки се на възражение, достатъчно убедително да 
защити собствения си възглед, даже и той да е хиляди пъти правилен и да съответства 
на действителността. Във всяка дискусия паметта непременно ще подведе такъв 
оратор, в нужната минута той няма да намери нито доводи в потвърждение на своите 
тезиси, нито материал за опровергаване на противника. Ако става въпрос за оратор, 
който може за засрами само себе си, то това е половин беда: много по-лошо е, когато 
сляпата съдба направи от такъв всезнаещ и заедно с това нищо не знаещ господин 
ръководен орган на държавата. 



-22- 



Що се касае до мен, още от ранна възраст се стараех да чета правилно. За щастие 
за това ми помагаха и паметта и разбирането. В това отношение периодът във Виена 
беше за мен особено продуктивен и ценен. Възприятията от ежедневието ме 
стимулираха да се задълбочавам в изучаването на всички нови и най-различни 
проблеми. Получавайки възможността да обосновавам практиката с теория и теорията 
да проверявам на практика, аз се предпазих от това теорията да ме откъсне от живота, а 
практиката да ме лиши от способността да обобщавам, м По този начин опитът от 
ежедневието ме подтикна към основателно теоретично изучаване на два много важни 
проблема освен социалния. Кой знае, кога именно щеше да ми се наложи да се 
задълбоча в изучаването на марксизма, ако тогавашният период не ми напъха направо в 
лицето този проблем. 

В ранната си младост и малкото, което съм чувал за социалдемокрацията е било 
неправилно. 

Обстоятелството, че социалдемокрацията водеше борба за всеобщо, тайно избирателно 
право, ме радваше искрено. Разумът ми и тогава ми подсказваше, че това трябваше да 
доведе до отслабване на хабсбурския режим, който така ненавиждах. Бях твърдо 
уверен, че придунавската монархия не може да се държи по друг начин, освен 
жертвайки интересите на австрийските немци. Знаех, че, даже с цената на бавната 
славянизация на немците в Австрия, все още не е гарантирано създаването на 
жизнеспособна държава по простата причина, че самият държавен строй на славяните е 
съмнителен. Именно, имайки предвид този факт, приветствах всичко, което по мое 
мнение трябваше да доведе до крах погазилата интересите на 10 милиона немци, 
обречена на смърт държава. Колкото повече националните противоречия и борби на 
различни езици се разгаряха и разяждаха австрийския парламент, толкова по-близко 
беше часът на бъдещото разпадане на тази вавилонска страна, а с това приближаваше и 
часът на освобождение на моя австро-немски народ. Само при тогавашните условия 
пред мен изникваше пътя на присъединяване на австрийските немци към Германия. 
По този начин дейността на социалдемокрацията за мен не беше антипатична. Освен 
това бях достатъчно неопитен и глупав тогава, за да мисля, че социалдемокрацията се 
грижи за подобряване на материалното състояние на работниците. И това разбира се в 
моите представи говореше повече за нея, отколкото срещу нея. Това, което тогава 
повече от всичко ме отблъскваше в социалдемокрацията, беше враждебното й 
отношение към борбата за немските интереси, унизителното й подмазване пред 
славянските "другари", които приемаха с охота отстъпките на умилкващите се около 
тях австрийски социалдемократи, но заедно с това ги третираха отвисоко, както и 
между впрочем напълно заслужаваха тези досадни келепирджии. 

Когато станах на 17 години, думата "марксизъм" ми беше малко позната, а думите 
"социалдемокрация" и "социализъм" ми се струваха еднакви. И тук потрябваха тежките 
удари на съдбата, за да отворят очите ми за тази нечувана измама на народа.До този 
момент наблюдавах социалдемократическата партия само като зрител по време на 
масови демонстрации. Нямах още никаква представа за истинското направление на 
умовете на привържениците й и не разбирах още същността на нейното учение. Едва 
сега имах съприкосновение с нея и можах да се запозная отблизо с продуктите на 
нейното възпитание и "мироглед". Това, за което при други условия бяха необходими 
десетилетия, аз сега получих за няколко месеца. Разбрах, че зад фразите за социална 
добродетел и любов към ближния се крие истинска чума, от заразата на която трябва 
възможно по-бързо да освободим земята, защото в противен случай земята може много 
лесно да се освободи от човечеството. 



23- 



Първият ми сблъсък със социалдемокрацията стана на постройката, на която 
работех.Още от самото начало отношенията не се установиха особено дружелюбни. 
Дрехите ми бяха в относително добър вид, езикът ми беше любезен и цялото ми 
поведение сдържано. Бях толкова силно потънал в мислите си, че не обръщах голямо 
внимание на обкръжаващата ме среда. Търсех работа, колкото да не умра от глад и да 
имам възможност, макар и бавно и постепенно, да продължавам образованието си. 
Може би дълго нямаше да обръщам внимание на обкръжението си, ако на третия или 
на четвъртия ден не стана една случка, която веднага ме накара да заема позиция: 
поканиха ме да стана член на организация.Онова, което по-рано не ми се явяваше и 
насън, по това време разбрах бързо и основателно. 

Въпросът за здравото национално съзнание на народа на първо място е свързан със 
създаване на здрави социални отношения като фундамента за правилното възпитание 
на индивидума. Само този, който чрез възпитанието в училище се е запознал с 
културното, икономическото и преди всичко политическото величие на родината си, 
може да се изпълни с вътрешна гордост от това, че принадлежи към даден народ. Човек 
може да се бори само за онова, което обича. Може да обича само онова, което уважава, 
и да уважава само онова, което в крайна сметка познава.Когато в мен се пробуди 
интересът към социалните проблеми, започнах съвсем основателно да ги изучавам. 
Пред мен се откри непознат досега свят. 

През 1909-1910 г. личното ми положение малко се измени; не ми се налагаше 
повече да бъда общ работник, сега можех да си припечелвам хляба по друг начин. По 
това време започнах да работя като чертожник и акварелист. По отношение на 
надницата нещата не вървяха добре - тя едва стигаше, за да живея, - но всичко имаше 
своя смисъл от гледна точка на избраната от мен професия. Сега вече не се връщах 
вечер вкъщи смъртно уморен, без да съм в състояние да взема книга в ръце. 
Настоящата ми работа вървеше ръка за ръка с бъдещата ми професия. Сега бях в 
известен смисъл сам господар на времето си и можех да го разпределям по-добре 
отпреди. Рисувах за надницата си и учех за душата си. Сега имах възможност като 
допълнение на практическите ми наблюдения да получа онези теоретични знания, 
които са нужни за разрешаване на социалните проблеми. Започнах да изучавам повече 
или по-малко всичко, което ми попадаше под ръка, четях книги и се задълбочавах в 
собствените си разсъждения. 

Сега си мисля, че тогава хората са ме взимали за особняк. Че се отдавах с цялата си 
страст и любов на строителното изкуство, беше съвсем естествено. Това изкуство, 
наред с музиката, ми се струваше тогава като връх на всички изкуства: заниманието с 
него при тези обстоятелства не беше за мен "труд", а най-висше щастие. Можех 
неуморно до късно през нощта да чета и да чертая. Винаги ме крепеше вярата, че даже 
и след много години за мен все пак ще настъпят по-добри времена. Бях убеден, че ще 
дойде момент, в който ще си изработя име на архитект. 

Че заедно с това проявявах интерес към политиката, ми се струваше съвсем 
естествено. Смятах това за съвсем естествен дълг на всеки мислещ човек. По това 
време ми липсваха сведения за професионалната организация. Не можех тогава нищо 
да кажа нито за целесъобразността, нито за нецелесъобразността за 
съществуването й. Но тъй като ми казаха, че съм длъжен да встъпя в организацията, то 
аз отказах. Мотивирах отговора си с това, че не разбирам въпроса и не мога да си 
позволя да направя някакъв ход. Благодарение на първата половина на мотивировката 
ми не ме изгониха веднага от работа. Вероятно се надяваха, че след няколко дни ще 
успеят да ме убедят или заплашат. И в двата случая се залъгваха. Минаха още две 
седмици и сега не можех да си позволя да постъпя в профсъюза, даже и да поисках. В 
продължение на тези две седмици се запознах с обкръжението ми. Сега нямаше сила на 



-24- 



света, която да ме принуди да постъпя в организация, представителите на която за 
кратко време видях в толкова неблагоприятна светлина. Първите дни ми беше тежко. 
На обед част от работниците отиваха в близката кръчма, а останалите обядваха оскъдно 
на строежа. Това бяха женени работници, чиито съпруги им донасяха в бедни съдини 
течен обяд. В края на седмицата втората част от работниците се увеличаваше; защо? 
Това разбрах едва по-късно. Тогава започнаха политическите спорове. 

Настрана си изпих бутилката с мляко и изядох парчето си хляб. Внимателно 
изучавайки своето обкръжение, аз се размислих над нещастната си съдба. Малкото, 
което чух, беше напълно достатъчно. Честичко ми се струваше, че тези господа 
нарочно се струпваха по-близо до мен, за да ме накарат да изразя някакво мнение. 
Онова, което чувах около себе си, можеше само да ме раздразни до крайна степен. Те 
отричаха и проклинаха всичко: нацията като продукт на капиталистическите "класи" - 
колко често ми се налагаше да чувам тази дума; родината като оръжие на буржоазията 
за експлоатация на работниците; силата на законите като средство за потискане на 
пролетариата; училището като учреждение, което възпитава роби и едновременно 
робовладелци; религията като средство за заблуда на обречения на експлоатация народ; 
морала като символ на овчедушие и т.н. С една дума за тях не съществуваше нищо 
чисто и свято; всичко, буквално всичко изхвърляха на боклука. 

Отначало се опитвах да мълча, но в края на краищата не биваше да се мълчи 
повече. Започнах да се изказвам и възразявам. Сега ми се наложи да се убедя, че докато 
не получа достатъчно знания и не усвоя спорните въпроси, е безнадеждно да убедя 
някого в противното. Тогава започнах да се ровя в онези източници, от които те 
черпеха своята съмнителна мъдрост. Започнах да чета книга след книга, брошура след 
брошура. 

Но на строежа споровете ставаха все по-горещи. С всеки изминат ден се изказвах 
все по-добре, тъй като сега имах повече сведения за тяхната собствена наука, отколкото 
противниците ми. Но много скоро настъпи моментът, когато те приложиха онова 
изпитано средство, което най-лесно от всичко побеждава разума: терорът. Някои от 
ръководителите на враговете ми предоставиха избор: или да напусна строежа 
доброволно, или да ме изхвърлят оттук. Тъй като бях съвършено сам, аз предпочетох 
първото и си отидох от строежа, помъдрял от случката. 

Отидох си с отвращение, но заедно с това инцидентът ме грабна дотолкова, че ми 
беше невъзможно да го забравя. Не, това няма да оставя така. Първоначалното чувство 
на отвращение скоро се замени с упорито желание за по-нататъшна борба. Реших 
независимо от всичко отново да отида на друг строеж. Към такова решение ме 
подтикна и нуждата. Минаха няколко седмици и аз изразходвах всичките си оскъдни 
запаси, а безмилостният глад ме подтикваше към действие. Дори и против волята си 
бях длъжен да отида на строежа. Играта се повтори отново. Финалът беше същия като 
при първия път. Помня, че се борих вътрешно: нима те наистина са хора, нима са 
достойни да принадлежат към великия народ? 

Труден въпрос! Ако отговорим положително, тогава борбата за народност не си 
струва труда и жертвите, които се налага на добрите хора да принасят за такива 
негодници. Ако отговорим отрицателно ще се окаже, че народът ни е много беден на 
човеци. 

В тези дни ми се струваше, че тази човешка маса, която не бива и да се причислява 
към синовете на народа, заплашително нараства като лавина и това предизвика в мен 
силно безпокойство. 

Със съвсем различни чувства наблюдавах сега масовата демонстрация на 
работниците от Виена, проведена тези дни по някакъв повод. В продължение на два 
часа стоях и наблюдавах, затаил дъх, безкрайния размер на човешките червеи, които 



-25- 



пълзяха пред очите ми. Потиснат от това зрелище, най-накрая аз напуснах площада и се 
отправих към къщи. По пътя видях на прозореца на една будка за цигари 
"Работнически вестник" - централен орган на старата австрийска социалдемокрация. В 
едно евтино народно кафене, в което често се отбивах, за да чета вестник, този орган 
също лежеше винаги на масата. Но досега не можех да си наложа да подържа в ръка 
този отвратителен вестник за повече от 1 -2 минути, чийто тон ми действаше като 
отрова на душата. Сега от тягостното впечатление от демонстрацията някакъв 
вътрешен глас ме накара да си купя вестника и да го прочета. Вечерта взех мерки да го 
прочета. И независимо от гневните избухвания и негодувания, сега започнах редовно да 
вниквам в тази концентрирана лъжа. 

Четенето на ежедневна социалдемократическа преса ми позволи повече от 
запознаването с теоретичната й литература да разбера хода на идеите на 
социалдемокрацията и на вътрешната й същност. 

Всъщност каква голяма разлика има между тази преса и чисто теоретичната 
литература на социалдемокрацията, където срещаш море от фрази за свободата, 
красотата и "достойнството", където нямат край думите за хуманност и морал, - и 
всичко това от погледа на пророците с грубия език на ежедневната 
социалдемократическа преса, която работи с помощта на долна клевета и най- 
виртуозни чудовищни лъжи. Теоретичната преса е насочена към глупавите лицемери от 
редовете на средната и висша "интелигенция", а ежедневникът - към масата. 

За мен лично задълбочаването в тази литература и преса ми помогна да разбера 
още по-ясно привързаността ми към народа. 

Онова, което по-рано водеше към непреодолима пропаст, сега се превърна в повод за 
още по-голяма любов. 

При наличие на това чудовищно промиване на мозъците само един глупак може да 
осъжда тези, които падат в жертва на тази измама. Колкото повече придобивах в 
близките години идейна самостоятелност, толкова повече растеше в мен разбирането за 
вътрешните причини на успеха на социалдемокрацията. Сега разбрах какво значение 
имаше за социалдемокрацията пошлото изискване към работниците да издават само 
червени вестници, да посещават само червени сбирки, да четат само червени книги. 
Напълно ясно виждах с очите си до какви крайни резултати водеше това нетърпимо 
учение. 

Психиката на широките маси е напълно невъзприемчива към слабостта й 
половинчатото. Душевното възприятие на жената е по-малко достъпно за аргументите 
на абстрактния разум, отколкото на неподдаващия се на определение инстинктивен 
стремеж към допълващата я сила. Жената с по-голямо желание ще се подчини на 
силния, отколкото сама да подчини на себе си слабия. Така и масите повече обичат 
тираните, отколкото тези, които им се покоряват. Те се чувстват по-удовлетворени от 
учение, което не търпи други теории, камо ли възприемане на либерални идеи. По- 
голямата част от масите не знае какво да прави със свободата и дори се чувства 
изоставена. На безсрамното им духовно малтретиране от социалдемокрацията масите 
реагират така вяло, както и на възмутителната злоупотреба с човешките им права и 
свободи. Те нямат ни най-малка представа за безумната същност на всяко учение, те 
виждат само безпощадната сила и животинския й израз и в последна сметка заемат 
пасивна позиция. 

Ако на социалдемокрацията бъде противопоставено по-правдоподобно учение, но 
прокарвано с такава сила и животинска грубост, то учението ще победи макар и след 
тежка борба.Не изминаха и две години, откакто ми стана напълно ясно учението на 
социалдемокрацията, а също така и прийомите, с които тя го прилага.Вникнах в този 
безсрамен идеологически терор, който тази партия прилагаше срещу буржоазията, 



-26- 



неспособна да й се противопостави нито физически, нито морално. По даден знак 
започваше истинска канонада от лъжи и клевети срещу противника, който в дадения 
момент изглеждаше на социалдемокрацията по-опасен и това продължаваше, докато на 
нападната страна не й издържат нервите и тя не жертва някое лице, което беше най- 
омразно на социалдемокрацията. Глупаци! Така или иначе не постигат нищо. Играта 
започва отново и продължава дотогава, докато страхът пред тези озверели кучета не 
парализира всякаква воля. 

От собствен опит социалдемокрацията добре знае цената на силата и затова с най- 
голяма ярост се опълчва точно срещу тези, в които в една или друга степен подозира 
това рядко качество, и обратно - с охота хвали слабите натури, които открива в 
редиците на противника си. Понякога това го прави предпазливо, друг път публично и 
по-смело - в зависимост от предполагаемите духовни качества на даденото лице. 
Социалдемокрацията предпочита да има срещу себе си безволев и безсилен гений, 
отколкото силна, макар и скромна в идейните си изяви натура.Най-много разбира се й 
харесват слабохарактерните и слабоумните противници. 

Тя умее да създава представи, че единствения начин да се запази мира е да й се 
отстъпи, а в същото време умно и предпазливо сама продължава да настъпва позиция 
подир позиция ту чрез скрито шантажиране, ту чрез явно ограбване /когато общото 
внимание е насочено другаде/, или пък, използвайки положението, че противникът не 
желае да дразни особено социалдемокрацията, да създава шумни сензации и т.н. Това е 
тактика на използване на слабостите на противника до краен предел. Тази тактика с 
математическа точност води до успех, ако само противната страна не се научи да се 
бори срещу отровните газове със същите такива. 

На слабите натури най-сетне трябва да се обясни, че тук става дума да бъдеш или 
да не бъдеш.И така си изясних ролята на физическия терор по отношение на отделния 
човек и на масите. Тук се включва и съвършено точната преценка на психологическите 
последици. Терорът в работилницата, фабриката, залата на събранието или при масови 
демонстрации винаги ще има успех, ако не му бъде противопоставен също такъв силен 
терор. 

Тогава разбира се социалдемокрацията надига ужасен вой. Тя, която от край време 
отрича всяка държавна власт, сега се обръща към нея за помощ и сигурно накрая ще 
постигне нещо: сред "висшите чиновници" ще намери някои магарета, които ще 
помогнат на тази чума в борбата срещу единствения си сериозен противник, понеже 
тези магарета ще се надяват по такъв начин да заслужат известно благоволение в очите 
на социалдемокрацията. 

Какво впечатление подобен успех прави на широката маса както от привърженици, 
така и от противници на социалдемокрацията, може да разбере само този, който 
познава народната душа не от книгите, а от реалната действителност. В редиците на 
привържениците на социалдемокрацията постигната победа се възприема като 
доказателство за дълбоката й правота. Противниците й пък изпадат в отчаяние и 
престават да вярват, че е възможна изобщо по-нататъшна съпротива. 

Колкото повече се запознавах с методите на физически терор, използван от 
социалдемокрацията, толкова по-малко можех да се възмущавам за стотиците хиляди 
хора, станали негова жертва. 

На тогавашния период от живота си най-много дължа за това, че ми върна към 
собствения ми народ, че ме научи да различавам измамниците от жертвите на 
измамата.За нищо друго, освен за жертви трябва да се смятат хората, попаднали в 
ръцете на измамниците. По-горе обрисувах с непривлекателни щрихи живота на 
"нисшите" слоеве. Но изложението ми би било непълно, ако сега не подчертая, че сред 
тези народни маси виждах и светли петна, че не един път се сблъсквах с образци на 



-27- 



рядко самопожертвование, на вярно приятелство, изумителна непретенциозност и 
скромност - особено сред работниците от старото поколение. В младото поколение тези 
добродетели се срещаха много по-рядко, понеже на тях по-голямо влияние им оказват 
отрицателните страни на големия град; но и сред младите работници нерядко срещах 
много, у които уравновесения вътрешен мир вземаше връх над низостите и 
посредствеността в живота. Ако тези, често хубави и добри хора, встъпваха в редовете 
на политическите противници на нашия народ и по този начин им помагаха, то това 
може да се обясни единствено с факта, че те не са разбрали низостта на учението на 
социалдемокрацията. Те и не можеха да я разберат, тъй като ние никога не си 
направихме труда да помислим за тези хора, а обществената ситуация се оказа по- 
силна, отколкото понякога добрата им воля. Независимо от всичко към лагера на 
социалдемокрацията ги тласкаше мизерията. 

Безброй пъти нашата буржоазия по най-неумел начин, а понякога и по най- 
неморален, се опълчваше против съвсем скромни и хуманно справедливи искания, при 
това често без полза за себе си и дори без преспектива да получи някаква полза. 
Именно заради това дори порядъчните работници се изкарваха от профсъюзите на 
политическата сцена. 

С увереност може да се каже, че първоначално милионите работници са настроени 
враждебно към социалдемократическата партия, но съпротивата им се побеждава от 
съвършено безумното понякога поведение на буржоазните партии, изразяващо се в 
пълен и безпрекословен отказ да приемат каквото и да е социално искане. В края на 
краищата отказът да подобрят условията на труда, да вземат мерки срещу 
производствените травми, да ограничат детския труд или да създадат условия за защита 
на жената по времето, когато носи под сърцето си бъдещия "син на родината", - всичко 
това само помага на социалдемокрацията, която с благодарност регистрира всеки такъв 
отказ и се възползва от тези настроения на заможните класи да вкара масите в своя 
капан. Нашето политическо "бюргерство" никога няма да може да получи прошка за 
греховете си. Отклонявайки всички опити да се преодолее социалното зло, 
организирайки съпротива срещу тях, тези политици сеят омраза и така, макар и 
външно, оправдават изявленията на смъртните врагове на нашия народ, че само 
социалдемократическата партия наистина мислила за интересите на трудещите се.По 
такъв начин тези политици оправдаха морално съществуването на профсъюзите, т.е. на 
онези организации, които отдавна служат за главна опора на политическата партия. В 
годините на обучението ми във Виена бях принуден независимо от желанието ми да 
заема позиция по въпроса за профсъюзите. 

Тъй като гледах на профсъюза като на неразделна част от социалдемократическата 
партия, решението ми беше прибързано и ... неправилно. Отнесох се към профсъюзите 
напълно отрицателно. Но и по този изключително важен въпрос съдбата ми даде ценен 
урок.В резултат на това първото ми мнение беше оборено.На двадесетгодишна възраст 
се научих да различавам профсъюзите, представляващи средство за защита на общите 
социални права на трудещите се и завоюване на по-добри условия за живот за 
работниците с различни професии, от профсъюзите, служещи за инструмент на 
политическата партия и класовата борба. 

Обстоятелството, че социалдемокрацията разбра огромното значение на 
професионалното движение, и осигури възможността да се разпорежда с този 
инструмент и в резултат на това - успя. А обстоятелството, че буржоазията не разбра 
това, й струваше загуба на политически позиции. Надменно сляпа, тя се надяваше чрез 
простото "отрицание" на профсъюзите да попречи на логичния ход на развитието. А 
стана така, че тя насочи това развитие в посока, противна на логиката. Твърдението, че 
професионалното движение било враждебно на родината, е нелепост и отгоре на това 



-28- 



неистина. Правилно е обратното. Докато профсъюзната дейност цели да подобри 
живота на цяло съсловие, представляващо една от главните опори на нацията, това 
движение не само не е враждебно на отечеството и държавата, а напротив то е 
"национално" в най-добрия смисъл на думата. Такова профсъюзно движение спомага да 
се създадат социални предпоставки, без които общонационалното възпитание изобщо е 
невъзможно. Такова профсъюзно движение придобива огромната заслуга, че е 
спомогнало да се победи социалната болест, окончателно да се унищожи бацилът на 
тази болест и по този начин да се съдейства за общото оздравяване на народния 
организъм.Ето защо спорът за необходимостта от профсъюзите е наистина безцелен. 

Докато сред работодателите има хора с недоразвито социално чувство или още 
повече с лошо развито чувство за справедливост и защита на правата, задачата на 
профсъюзните ръководители, които са също част от нашия народ, е да защитават 
интересите на обществото срещу алчността и неразумността на отделните хора. 
Съхраняването на вярата в народа и предаността към него е от такъв интерес за 
нацията, както запазването на целостта на народа.И двете неща се игнорират от онези 
работодатели, които не се чувстват като част от обществения организъм. Защото 
отвратителната алчност и безпощадност дълбоко уврежда бъдещето. 

Да се отстранят причините за подобно развитие, е заслуга пред нацията, а не 
обратно.Нека не ни казват, че всеки отделен работник има пълното право да си направи 
съответните изводи за онази истинска или фалшива несправедливост, която му 
причиняват, т.е. да напуснат дадения работодател. Не! Това е глупаво. Това е само 
проба да се отклони вниманието от важния въпрос. Едно от двете: или отстраняването 
на лошите антиобществени условия е в интерес на нацията или тона не е така. Ако това 
обаче е така, човек трябва да се бори с това зло със средства, които обещават успех. 
Отделният работник никога не е в състояние да защитава интересите си против властта 
на крупните предприемачи. Тук не става въпрос за победа на висшето право. Ако и 
двете страни бяха на едно мнение, нямаше да има спор. Тук става въпрос за по-силния. 
Ако това не беше така, ако и двете страни имаха чувство за справедливост, спорът би се 
разрешил по честен начин или по-точно нямаше въобще да възникне. 

Не, ако антиобщественото или незаконното третиране на човека го призовава към 
съпротивление, то борбата може да се разреши само с помощта на по-голяма или по- 
малка сила дотогава, докато не бъде създадена със закон съдебна инстанция за 
унищожаване на това зло. Но от това следва, че за по-успешната борба с работодателя и 
неговата концентрирана сила работникът трябва да подеме не като отделно лице в 
противен случай не може и дума да става за победа. 

Ясно е, че професионалната организация можеше да спомогне за укрепване на 
социалната идея в практическия живот и с това за отстраняване на онези причини, 
които предизвикват раздразнението на масите и постоянно пораждат поводи за 
недоволство и оплаквания. 

Ако това сега не е така, то по-голямата част от вината носят онези, които пречат на 
отстраняването на общественото зло по законен път. Вината е в онези, които използват 
цялото си политическо влияние, за да попречат на законоделството. 

Колкото повече политиката на буржоазията не разбираше или по-точно не 
желаеше да разбере значението на професионалната организация и й поставяше все 
нови препятствия, толкова по-уверено социалдемокрацията сграбчваше това движение 
в ръцете си. С голяма далновидност тя си създаде здрава база, която не един път се 
оказваше последната й защита в критичен момент. Разбира се, при това вътрешната цел 
на движението постепенно се загуби, което откри път на нови 
цели. Социалдемокрацията никога не е и помисляла да запази първоначалните задачи на 
професионалното движение.Не, разбира се, че не е мислила за това. 



-29- 



В опитните й ръце в продължение на няколко десетилетия това оръдие за защита 
на обществените права на човека се превърна в инструмент, насочен към разрушаване 
на националната икономика. Че в този случай страдат интересите на работниците, не 
трогваше ни най-малко социалдемокрацията. Прилагането на икономически мерки на 
принуда дава възможност и в политически план да се използва изнудването. 
Социалдемокрацията е достатъчна безочлива, за да се възползва от това, а следващите я 
маси са достатъчно овчедушни, за да й позволят да го прави. Едното допълва другото. 
Вече на границата на XX век профдвижението отдавна престана да служи на 
предишната си задача. От година на година то все повече се подчиняваше на 
политиката на социалдемокрацията и накрая се превърна в инструмент на класовата 
борба. Негова задача стана ден след ден да нанася удари на онзи икономически ред, 
който едва-едва беше построен с толкова много труд. Разрушавайки икономическия 
фундамент на държавата, вече може да се подготви същата съдба и за самата държава. 
С всеки изминат ден профсъюзите започнаха все по-малко да защитават реалните 
интересите на работниците. Политическата мъдрост подсказа на вождовете, че няма 
смисъл да се подобрява икономическото положение на работниците: ако силно се 
повдигне социалното и културно равнище на широките маси, то ще възникне опасност 
при удовлетворяване на потребностите на широките маси те да не позволят повече да 
бъдат използвани като безволево оръдие. 

Тази преспектива внушаваше на вождовете такъв страх, че те накрая не само 
престанаха да се борят за повдигане на икономическото равнище на работниците, но и 
най-решително се обявиха срещу това.Да се намери обяснения за това напълно 
неразбираемо поведение не беше за тях трудно.Започнаха да предявяват такива 
огромни изисквания, че онези малки отстъпки, които можеха да се измъкнат от 
работодателите, трябваше да се струват на работниците относително съвсем нищожни. 
И ето, че те започнаха ежедневно да доказват на работниците нищожеството на тези 
отстъпки и да ги убеждават, че тук си имат работа с дяволски план: отстъпвайки 
смешно малко, да откажат на работниците удовлетворяване на свещените им права, а и 
на всичко отгоре да отслабят настъпателния натиск на работническото движение. При 
неголемите мисловни възможности на широките маси не нужно да се учудваме, че този 
подход се оказа сполучлив. 

В лагера на буржоазията много се възмущаваха по повод на измамната тактика на 
социалдемокрацията, но самите представители на буржоазията не можеха да приемат 
никаква сериозна линия на поведение. Изглеждаше, че щом социалдемокрацията 
трепереше пред всяко реално подобряване на положението на работниците, то 
трябваше да се напрегнат всички сили в тази посока и по този начин да се изтръгне от 
ръцете на апостолите на класовата борба сляпотоим оръжие. 

Нищо подобно не се направи. Вместо де се премине в настъпление и да се заеме 
бойна позиция спрямо противника, предприемаческите кръгове предпочетоха да се 
отдръпнат назад, да отстъпят и малкото под натиска на противника и в най-последния 
момент да се съгласяват само на такива малки промени, на които, имайки в предвид 
своята слабост, не можеха да окажат противодействие и които социалдемокрацията 
лесно можеше да отклони. В действителност всичко си остана по-старому. Само 
недоволството се увеличи още повече. 

Още тогава така наречените "свободни профсъюзи" висяха като сиви облаци над 
общополитическия хоризонт и помрачаваха съществуването на всеки отделен трудещ 
се. Свободните профсъюзи станаха едни от най-ужасните оръдия на терора, насочени 
срещу независимостта и силата на националното стопанство, срещу устойчивостта на 
държавата и свободата на личността. 



-30- 



Именно свободните профсъюзи на първо място направиха така, че понятието 
демокрация да се превърне в смешна и отвратителна фраза. Те бяха онези, които 
опозориха свободата и със своите действия послужиха за жив пример на известните 
думи: "ако не искаш да станеш наш другар, ще ти разбием черепа" /"шк! л^Шй <1и гшсЬ! 
Оепозе зет, зо 8сЬ1а§еп \ут сНг <1еп 8сЬас1е1 ет"/. Ето какви ми се виждаха тогава тези 
другари на човечеството. С годините възгледа ми се разшири и задълбочи, а да го 
изменям, не ми се наложи. отвън, толкова по-силно ми се искаше да разбере същността 
на учението й отвътре.Официалната партийна литература в това отношение можеше 
малко да ми помогне. Тъй като тя засяга икономическа тематика, оперира с неправилни 
твърдения и също толкова неправилни доказателства и тъй като става дума за 
политически цели, тя е просто пропита. Отгоре на това и витиеватия стил на тази 
литература ме отблъскваше до краен предел. Книжките им са пълни с фрази и 
непонятни бръщолевения, с претенции за остроумие, а всъщност ужасно глупави. Само 
възраждащото се бохемство в големите ни градове може да изпитва удоволствие от 
подобна духовна храна и да намира приятни минути в търсене на бисерни перли в 
купищата торове от тази литература на китайски. Та нали се знае, че някои хора смятат 
онази книга за мъдра, която най-малко разбират. 

Съпоставяйки теоретичната измама и нелепост на учението на 
социалдемокрацията с фактите от реалната действителност, постепенно получавах все 
по-ясна картина за подмолните й стремежи. 

В подобни моменти ме овладяваха не само лоши предчувствия, но и усещане за 
грозяща опасност, виждах ясно, че това учение, изтъкано от егоизъм и омраза, с 
математическа точност може да победи и с това да доведе човечеството до нечувано 
поражение. 

По това време разбрах, че това разрушително учение е тясно и неразривно 
свързано с националните черти на един определен народ, което до този момент 
абсолютно не подозирах.Само запознаването с еврейството дава в ръцете ключа към 
разбирането на вътрешните, т.е. действителните намерения на социалдемокрацията. 
Само, когато се запознаеш с този народ, ти се отварят очите за истинските цели на тази 
партия и от мъглата на неясните социални фрази изплува озъбената маска на 
марксизма. 

Сега ми е трудно, даже и невъзможно, да кажа кога именно за първи път в живота 
си чух думата "евреин". Въобще не си спомням в дома на моите родители или поне 
докато беше жив баща ми да съм чул дори и веднъж тази дума. Моят старец, мисля, че 
би възприел самото подчертаване на думата "евреин" като признак на културна 
изостаналост. В продължение на целия си съзнателен живот като цяло баща ми усвои 
възгледите на така наречената прогресивна буржоазия. И въпреки че беше твърд и 
непреклонен в националните си чувства, той оставаше верен на "прогресивните" си 
възгледи и даже в началото ги предаде отчасти и на мен. 

В училище също в началото не намирах повод да изменя унаследените от мен 
възгледи.Вярно, че в специализираното училище ми се наложи да се запозная с едно 
еврейско момче, към което всички ние се отнасяхме с известна предпазливост, но само 
защото беше прекалено мълчалив, а ние, научени от горчивия опит, не се доверявахме 
много на такива момчета. Но и аз като останалите в този случай не правих още никакви 
изводи.Едва във възрастта от 14 до 15 години започнах често да се натъквам на думата 
"евреин" - отчасти в политическите беседи. Обаче добре си спомням, че по това време 
силно ме отблъскваха споровете и раздорите в мое присъствие на религиозна основа. 
Еврейският въпрос по това време ми се струваше нищо друго, освен религиозен. 

В Линц живееха много малко евреи. Външността на живущите там евреи в 
продължение на векове се е напълно европеизирала и те приличат на хора; даже ги 



-31- 



смятах за немци. Нелепото в една такава представа ми беше напълно неясно именно 
заради това, че като единствен признак считах разликата в религията. Тогава мислех, че 
евреите са подложени на преследвания именно заради религията и това не само ме 
отблъскваше от онези, които се отнасяха лошо с тях, но даже и ми внушаваше понякога 
чувство близко до отвращение към такава реакция.За това, че вече съществува някаква 
планово организирана борба срещу еврейството, нямах и представа. 

С такива настроения пристигнах във Виена. Увлечен от многото впечатления в 
сферата на архитектурата, потиснат от тежестта на съдбата ми, първоначално не бях в 
състояние поне малко по-внимателно да се загледам в различните обществени слоеве 
на народа в този огромен град. От двамилионна Виена по това време почти 200 хиляди 
бяха евреите, но аз не ги забелязвах. В първите седмици ме връхлетяха толкова много 
нови идеи и явления, че ми беше трудно да се справя с тях. Едва когато постепенно се 
успокоих и от първите ми впечатления преминах към по-детайлно и конкретно 
опознаване на обкръжаващата ме среда, се огледах наоколо и се натъкнах също и на 
еврейския въпрос. 

Съвсем не искам да потвърдя че първото ми сблъскване с този въпрос беше 
приятно. Все още продължавах да възприемам евреите като носители на определена 
религия и от търпимост и хуманност продължавах да се отнасям негативно към 
всякакви религиозни гонения. Тонът, с който виенската антисемитска преса 
изобличаваше евреите, ми се струваше недостоен за културните традиции на великия 
народ. Тежаха ми спомените за популярните събития от средновековната история, и аз 
съвсем не исках да ставам свидетел на тяхното повторение. Антисемитските вестници 
тогава въобще не се числяха към добрата част от пресата - откъде го разбрах и сега не 
зная - и затова бях склонен да мисля, че борбата на тази преса против евреите е продукт 
на злобна омраза и в никакъв случай резултат на принципни или може би неправилни 
възгледи. 

Това мнение се потвърди и от това, че наистина голямата преса отговаряше на 
нападките на антисемитите с далеч по-достоен тон, а понякога и въобще не им 
отговаряше, което ми се струваше още по на място. 

Започнах прилежно да чета така наречената световна преса /"Нейе фрайе пресее", 
"Нейес винер тагеблат"/ и на първо време се учудвах от огромното количество 
материали, които дават на читателя, и на онази обективност, с която подхождат към 
всички въпроси. Отнасях се с голямо уважение към благородния тон на тази преса и 
само някой път високомерието в стила оставяше у мен донякъде вътрешно недоволство 
или даже ми беше неприятно. Но, си мислех, такъв стил съответства на големия 
световен град. И тъй като считах Виена за световна столица, то подобно измислено от 
мен обяснение до определено време ме удовлетворяваше. 

Но онова, което често ме отблъскваше беше недостойната форма, в която тази 
преса се подмазваше пред виенския двор. Най-малките събития в двореца се описваха в 
детайли или в изпълнен с възхищение, или с огромно огорчение и дълбоко съчувствие 
тон, когато ставаше въпрос за съответните "събития". Но когато ставаше въпрос за 
нещо, касаещо самия "най-мъдър на всички времена монарх", тогава пресата просто не 
намираше достатъчно сладки думи. 

Всичко това ми се струваше нагласено.Това вече ме накара да се замисля, че 
либералната демокрация има слабости.Подмазването пред двора и особено в такива 
недостойни форми за мен означаваше да се унижи достойнството на нацията.Това беше 
първата сянка, която помрачи отношенията към "голямата" виенска преса. Във Виена 
продължих с настървение да следя всички събития от културния и политическия живот 
на Германия. С гордост и възхищение сравнявах подема, който се наблюдаваше в 
Германия, с упадъка в австрийската държава. Но ако външните политически събития 



32- 



непрекъснато ме радваха, това съвсем не можеше да се каже за събитията от вътрешния 
живот на страната. Не можех да одобря борбата, която по това време започна срещу 
Вилхем II. В него виждах не само немския император, но преди всичко създателя на 
немската флота. Когато германския райхстаг започна да му опонира по време на 
публичните му изяви, тогава ме огорчаваше изключително, особено защото според мен 
нямаше никакъв повод за това. И това заслужаваше порицание още повече, че тези 
господа парламентарни дърдорковци само за една сесия изприказват много повече 
глупости, отколкото цяла династия крале за няколко столетия, включително и най- 
глупавите от тях. 

Възмущаваше ме, че в държавата, в която всеки глупак не само се ползва от 
свободата на словото, но и може да попадне в райхстага и да стане "законодател", 
носителят на императорската корона се подлагаше на забрани и някаква си 
парламентарна говорилня можеше да го "смъмри". 

Още повече ме възмущаваше, че самата виенска преса, която така угодничи пред 
всяко придворно магаре, когато станеше дума за хабсбургската монархия, за 
германския кайзер пишеше по съвсем друг начин. Тя ставаше загрижена и със зле 
прикрита злоба се присъединяваше към мненията и опасенията по повод речите на 
Вилхем II. Разбира се тя далеч не искаше да се намесва във вътрешните работи на 
германската империя - опазил я бог! - но като се докосваме с приятелски пръсти до 
раните на Германия, "ние" само изпълняваме своя дълг, произтичащ от съюза между 
двете държави! Освен това за журналистиката истината е винаги преди всичко. След 
тези лицемерни думи можеше не само "да се докосваме с приятелски пръсти" до 
раната, но и направо да бръкнем дълбоко в нея.Направо ми нахлуваше кръв в главата. 
И това ме накара постепенно да започна да се отнасям все по-предпазливо към така 
наречената голяма преса.В един прекрасен ден се убедих, че един от антисемитските 
вестници - "Немски народен вестник" - в такива случаи се държи къде по- 
прилично. Освен това ми действаше на нервите фактът, че голямата виенска преса в 
този период по най-противен начин издигаше в култ Франция. Тези сладки химни в 
чест на "великата културна нация" понякога те караха да се срамуваш, че си немец. 
Това жалко кокетиране с всичко френско ме принуждаваше неведнъж да изпускам с 
възмущение от ръцете си някой вестник. Сега все по-често четях антисемитския 
"Народен вестник", който разбира се ми се струваше много по-слаб, но в същото време 
в някои отношения беше по-чист. Не бях съгласен с резкия му антисемитски тон, но все 
по-внимателно четях статиите му, които ме караха сега да се замислям повече. 

Всичко взето заедно ме насочи към опознаване на онова движение и неговите 
вождове, които тогава определяха съдбата на Виена. Имам в предвид 
христиансоциалната партия и доктор Карл Люегер. 

Когато пристигнах във Виена, бях враждебно настроен и към тази партия и към 
вожда й.И вождът и самото движение ми се струваха тогава "реакционни". Но 
елементарното чувство на справедливост ме караше да променя мнението си. Колкото 
повече се запознах с идеите им, толкова повече започнах да ги ценя и накрая се 
изпълних и пропих от чувство на дълбоко преклонение. Сега виждам, че значението на 
този човек е много по-голямо, отколкото си мислех тогава. Той беше наистина най- 
могъщия от немските бургмистри на всички времена.Но как предубеденото ми мнение 
по отношение на христиан социалното движение се преобърна с промяната в 
мен [Постепенно се промениха възгледите ми и по отношение на антисемитизма, което 
беше най-трудното нещо за мен. В продължение на месеци чувствата ми се бориха с 
разума и едва след продължителна вътрешна борба разумът взе надмощие. След две 
години и чувството последва разума и оттогава то бди над окончателно оформилите се 
в мен възгледи. 



-33- 



По време на тежката вътрешна борба между наследеното чувство и хладния 
разсъдък неоценима услуга ми направиха нагледните уроци, които получих от улиците 
на Виена. Беше дошло времето, когато вече бях се научил да различавам по тези улици 
не само красивите сгради, както през първите дни на пребиването ми, но и хората. 
Когато веднъж минавах по оживените улици в центъра на града, неочаквано се 
натъкнах на някаква фигура с дълго палто и къдрава черна коса.Първата ми мисъл 
беше: и този ли е евреин? В Линц евреите изглеждаха другояче. Заразглеждах 
внимателно и предпазливо тази фигура. И колкото повече се вглеждах в чертите й, 
толкова повече предишният въпрос приемаше в мозъка ми друга формулировка. 
И този ли е немец? 

Както винаги в такива случаи, започнах по навик да се ровя в книгите, за да намеря 
отговор на съмненията си. Тогава за дребни пари си купих първите антисемитски 
брошури и те бяха единствените, които прочетох в живота си. За съжаление според 
всички тези книжки от само себе си се разбираше, че читателят вече донякъде е 
запознат с еврейския въпрос или поне разбира в какво се състои този проблем. Формата 
и тонът на изложението бяха такива, че пак породиха в мен предишните съмнения, 
аргументацията им беше съвсем ненаучна и на места много елементарна. 

Пак ме налегнаха предишните настроения. Това продължи седмици, та дори 
месеци.Постановката на въпроса ми се струваше толкова ужасна, обвиненията към 
евреите толкова остри, че, измъчван от страх да не постъпя несправедливо, отново се 
уплаших от изводите и започнах да се колебая. 

Едно беше постигнато. Вече не можех да се съмнявам, че съвсем не става дума за 
немци, изповядващи друга религия, а за самостоятелен народ. Откакто започнах да се 
занимавам с този въпрос и внимателно де се вглеждам в евреите, видях Виена в 
съвършено нова светлина. Където и да отидех, срещах евреи. И колкото повече се 
вглеждах в тях, толкова по-ясно в моите очи те се открояваха от другите хора. Особено 
в центъра на града и северните му квартали гъмжеше от хора, които по външността си 
нямаха нищо общо с немците. 

Но ако продължавах да се съмнявам, то поведението на отделни евреи неизбежно 
трябваше да сложи край на моите колебания. 

По това време възникна движение, което имаше значително влияние във Виена и 
по най-настойчив начин доказваше, че евреите представляват самостоятелна нация. 
Имам предвид ционизма. Наистина на пръв поглед можеше да се стори, че такава 
позиция заемат само част от евреите, а повечето от тях я осъждат и изцяло отхвърлят. 
Но в резултат на по-дълбоко наблюдение ставаше ясно, че това е един сапунен мехур и 
тази втора част от евреите се ръководи от най-обикновена целесъобразност или просто 
съзнателно лъже. Така нареченото либерално настроено еврейство отхвърляше 
ционизма не от гледна точка на отказване от еврейството изобщо, а изхождайки 
единствено от възгледа, че откритото излагане на символа на вярата е непрактично и 
дори крайно опасно. Всъщност двете части от еврейството действаха заедно. 
Тази показна борба между ционистските и либерално настроените евреи много скоро 
ми стана направо противна. Тя беше изцяло фалшива, понякога даже лъжлива. Във 
всеки случай тя малко приличаше на нравствената висота и чистотата на помислите, 
които обичаха да приписват на тази нация. 

Ако говорим за нравствена чистота и въобще за чистота, то тя много трудно може 
да се отнесе към евреите. Че тези хора не обичаха особено да се мият, можеше да се 
види по самата им външност и за съжаление да се усети дори със затворени очи. Поне 
на мене ми се повдигаше от миризмата на тези господа с дълги палта. Прибавете към 
това неспретнатия костюм и не особено решителната външност. 



-34- 



Всичко взето заедно може да бъде много привлекателно. Но евреите ме отблъснаха 
окончателно, когато се запознах не само с физическата им, но и с моралната 
нечистоплътност на този отбран народ.Нищо не ме накара толкова скоро да променя 
мнението си за тях, както запознаването ми с дейността им в отделни области. 

Има ли на света поне едно нечисто дело, поне едно безсрамие от какъвто и да е род 
и преди всичко в областта на културния живот на народите, в което не беше замесен в 
крайна сметка някой евреин? Както във всяка гнойна рана ще намериш червея или 
личинката му, така и във всяка мръсна история непременно ще се натъкнеш на 
чифутин. 

Когато се запознах с дейността на евреите в пресата, в изкуството, в литературата 
и в театъра, у мен неизбежно се засили отрицателното отношение към тях. Никакви 
добродетелни уверения не можеха да помогнат тук. Достатъчно беше да се приближиш 
до която и да е будка, да се запознаеш с имената на духовните бащи на всички тези 
отвратителни пиеси от киното и театъра, за да се настървиш срещу този господа. 

Това е чума, това е истинска духовна чума, по-лоша от черната смърт, с която 
плашеха народа. А в какви несметни количества се произвеждаше и разпространяваше 
тази отрова! Разбира се, колкото е по-малко умственото и моралното равнище на такъв 
фабрикант на низости, толкова по-безгранична е неговата плодовитост. Подобен субект 
навъжда без край такива гадости и залива с тях с целия град. Помислете и за това, 
колко е огромно количеството на подобни субекти. Не забравяйте, че на един Гьоте 
природата ни дарява винаги с по 10 хиляди такива мърльовци, а всеки един от тях 
разнася най-лошия вид бацили навсякъде по света.Ужасно беше да се убедиш, че 
природата е предопределила именно на евреите тази позорна роля.Не е ли вече 
достатъчно да търсиш в това "избраността" на този народ! 

Тогава започнах най-старателно да събирам имената на авторите на всички тези 
гадни съчинения. И колкото повече се увеличаваше колекцията ми, толкова по-лошо 
ставаше за евреите. Колкото и да се съпротивляваха чувствата ми, разумът беше 
принуден да направи непреклонни изводи. Фактът си остава факт и, въпреки че евреите 
съставляваха максималната стотна част от населението на тази страна, - сред авторите 
на посочените гадни произведения девет десети бяха евреи. 

Сега започнах от този ъгъл да се вглеждам в скъпата на мен "голяма 
преса". Колкото по-съсредоточено се заглеждах в нея, толкова по-рязко променях 
мнението си в тази област. Стилът й за мен ставаше все по-непоносим, съдържанието 
започна да ми се струва все по-празно и отвътре фалшиво. Под така наречената 
обективност започнах да откривам не честна истина, а повече елементарна измама. 
Авторите се оказаха... евреи. 

Сега започнах да виждам хиляди неща, които по-рано въобще не забелязвах. Сега 
се научих да разбирам онова, над което по-рано почти не се замислях.Сега започнах да 
виждам така наречената либерална форма на мислене на тази преса в съвършено друга 
светлина. Благородният тон във възраженията на противниците и отсъствието на 
отговор на нападките на последните - всичко ми се струваше нищо друго, освен подла и 
хитра маневра. Одобрителните театрални рецензии се отнасяха винаги само към 
еврейските автори. Рязката критика не се стоварваше никога на никой друг, освен на 
немците. Системно беше както оскърбяването на Вилхелм П, така също и специалното 
подчертаване на френската култура и цивилизация. Тези органи издигаха пикантността 
на литературната новела до степен, граничеща с неприличието. Даже в немския им език 
имаше нещо чуждо. Всичко това, взето заедно, трябваше дотолкова да отблъсква от 
всичко немско, че това можеше да се прави само съзнателно.Кой беше заинтересован от 
това?Беше ли само случайност? 



35- 



Така продължавах да разсъждавам по този повод. Но моят окончателен извод беше 
ускорен от ред други обстоятелства. Нравите и обичаите на значителна част от евреите 
са дотолкова безочливи, че не може да не се забележат. Улицата често дава и в това 
отношение достатъчно нагледни уроци. Например, отношението на евреите към 
проституцията и още повече към търговията с момичета може да се наблюдава във 
Виена по-добре, отколкото където и да е в Западна Европа, може би с изключение на 
някои пристанища в южна Франция. Достатъчно беше да излезеш нощем на улицата, за 
да се натъкнеш в някои квартали на Виена на отвратителни сцени на всяка крачка, 
които бяха напълно неизвестни за болшинството от немския народ до самата световна 
война, когато част от нашите германски войници на източния фронт имаха възможност 
или, по-точно казано, бяха принудени да се запознаят с такова зрелище.А след това 
дойде и възмущението. 

Сега вече не се стараех да избегна обсъждането на еврейския въпрос. Сега сам го 
търсех. Знаех, че гибелното влияние на еврейството можеше да се открие във всяка 
сфера на културния и художествения живот, а и още повече не един път се сблъсквах с 
евреи и там, където най-малко очаквах да ги срещна. 

Когато видях, че евреи са и вождове на социалдемокрацията, падна от очите ми 
пелената. Тогава дойде краят на периода на дългата вътрешна борба.Вече в 
ежедневното общуване с приятелите ми от строежа често ме поразяваше онова 
хамелеонство, с което те по един или друг въпрос изказваха съвършено различни 
мнения понякога в продължение на няколко дни или даже часове. Трудно ми беше да 
разбера, по какъв начин хората, които на четири очи изразяват достатъчно обмислени 
възгледи, изведнъж изгубват своите убеждения, веднъж оказали се в обкръжението на 
масите.Често изпадах в отчаяние. Понякога след няколко часа ми се струваше, че този 
път съм убедил някой от тях, че най-накрая ми се е удало да разчупя леда и да им 
докажа нелепостта на някой от възгледите. Едва успял да се порадвам на победата си, 
на следващия ден за мое нещастие ми се налагаше да започна отначало. Всичко беше 
напразно. Както люлеещото се махало се връща към своята изходна точка, така и те се 
връщаха към своите предишни нелепи възгледи. 

Можех да разбера, че те са недоволни от съдбата си; че я проклинат, защото тя 
често се отнася към тях твърде сурово; че ненавиждат работодателите, в които виждат 
безсърдечните виновници за тяхната съдба; че ругаят представителите на властта, 
които според тях са виновни за положението; че устройват демонстрации срещу 
повишаването на цените; че излизат на улицата с искания - всичко това можех някак си 
да разбера. Но съвършено непонятна ми беше тази безгранична ненавист, с която се 
отнасяха към собствената си народност, към величието на своя народ, ненавистта, с 
която позорят историята на собствената си страна и потъпкват в калта имената на 
великите й дейци. 

Тази борба срещу собствената страна, собственото гнездо, собственото огнище е 
безсмислена и непонятна. Тя направо е противоестествена. Те можеха да бъдат 
излекувани от този порок понякога максимум за няколко дни, за няколко седмици. Но в 
скоро време при среща с този, който ти се е сторил излекуван, трябваше да се убедиш, 
че той е останал същия и отново е във властта на противоестественото. 

Постепенно се убедих, че социалдемократическата преса в преобладаващата си 
част е в ръцете на евреите. Не придадох особено голямо значение на това 
обстоятелство, тъй като нещата седяха по същия начин и с други вестници. Налага се 
обаче да се отбележи едно обстоятелство: сред вестниците в ръцете на евреите, не 
можеше да се намери нито един наистина национален в смисъла, в който бях свикнал 
да го разбирам от детска възраст. 



-36- 



Преодолях себе си и започнах системно да чета произведенията на марксисткия 
печат. Отрицателното ми отношение към тях започна безкрайно да нараства. Тогава си 
поставих за задача да узная по-отблизо кои са фабрикантите на тези концентрирани 
нелепости. Започвайки от издателя, всички до един бяха евреи. Понякога това съвсем 
ме обезоръжаваше. Просто не знаех на какво да се учудвам: на добре подредения език 
или на изкуството на лъжата. 

Постепенно започнах да ги ненавиждам.Всичко имаше добрата страна, че когато 
ми се изясниха истинските носители или разпространители на идеите на 
социалдемокрацията, любовта ми към народа започна да расте.Виждайки дяволската 
ловкост на измамниците, можех ли да продължа да проклинам тези обикновени немци, 
които ставаха жертва на измамата. Та нали аз самия само с труд се отървах от оковите, 
които ми поставяше лъжливата диалектика на тази раса. И сам се убедих, колко е 
трудно да си имаш работа с хора, на които не им струва нищо да лъжат на всяка крачка, 
изцяло да отричат току що казаното, само след минута да променят мнението си и т.н. 

Не, колкото повече опознавах евреина, толкова повече трябваше да прощавам на 
работника.Цялата тежест на вината сега прехвърлях не на редовия работник, а на онези, 
които не си даваха труда да го съжалят и да му дадат принадлежащото му по право, 
които не се опитваха да притиснат към стената лъжеца и саботьора. Опитът от 
ежедневието ме подбуди да се заема сега по-внимателно с източниците на 
марксисткото учение. Влиянието на това учение ми стана ясно, защото успехите му 
биеха на очи всеки ден.Последствията от тези успехи човек лесно можеше да си ги 
представи, стига да имаше поне малко фантазия. За мен остана неясен само въпросът 
дали създателите на това учение сами разбираха до какви резултати то трябваше да 
доведе, дали те самите виждаха неизбежните крайни последици от злите им дела или 
самите бяха жертва на грешката. 

Тогава приемах за възможно и едното, и другото. В първия случай задължение на 
всеки мислещ човек беше да влезе в лагера на това злополучно движение, за да помогне 
по този начин да се избегне все пак най-голямото зло; във втория случай основните 
виновници на тази народна болест би трябвало да бъдат изчадия на ада, понеже само в 
мозък на чудовище, а не на човек можеше да възникне конкретен план за създаване на 
такава организация, чиято дейност трябваше да доведе до краха на човешката култура, 
до унищожаването на света. 

В последния случай спасението беше само в борбата; борба с всички средства, 
които само човешкия дух, разум и воля знае, независимо от това на чия страна ще 
присъди съдбата окончателната победа. 

Ето какво ме наведе на мисълта, че е необходимо да се запозная по отблизко с 
основоположниците на това учение и по такъв начин да изуча източниците му. Целта 
си постигнах може би по скоро, отколкото се надявах.Започнах да изкупувам всичките 
за мен достъпни социалдемократически брошури и да откривам кои са авторите им. 
Само евреи! Започнах да се вглеждам в имената на почти всички ръководители. В 
повечето случаи - също синове на "избрания" народ. Когото и да вземеш от райхстага, 
секретари на профсъюзи, председатели на местни организации, улични агитатори - 
всички бяха евреи. Където и да погледнеш - същата тягостна картина. Имената на 
всички тези Аустерлицовци, Давидовци, Адлеровци, Еленбогеновци навеки ще останат 
в паметта ми. 

Едно сега ми стана съвсем ясно: партията, с редовите представители на която 
водих упорита борба в продължение на редица месеци, се намираше под 
изключителната власт на чужд народ, тъй като сега аз завинаги и безвъзвратно бях 
научил, че евреинът не е немец. 



-37- 



Едва сега научих окончателно кой мами нашия народ. Едногодишният престой във 
Виена ми беше достатъчен да стигна до убеждението, че нито един работник не е 
толкова ограничен, за да не можеш да го разубедиш, ако пристъпиш към него с по- 
добро познаване на нещата и по-добро умение да му обясниш същността. Постепенно 
се запознах добре с учението но социалдемокрацията и вече можех да използвам това 
знание в отстояването на убежденията си. Почти винаги успехът беше на моя страна. 
Основната част от масите можеше да бъде спасена. Само с цената на дълго търпение.Но 
никога не можеш да отклониш евреина от възгледите му. По това време бях още 
достатъчно наивен и се опитвах да им доказвам цялото безумие на учението им. В 
малкото си обкръжение спорех с тях до пресипване, до мазоли на езика, напълно 
уверен, че трябва да ги убедя във вредата, която носят марксиските им безсмислици. 
Получаваше се противоположен резултат. Понякога ми се струваше, че колкото повече 
те разбираха унищожаващото действие на социалдемократическите теории при тяхното 
прилагане в живота, толкова по-упорито продължаваха да ги отстояват. 

Колкото повече спорех с тях, толкова повече се запознавах с диалектиката им. 
Отначало те считат всеки от противниците си за глупак. Когато се убеждават, че това 
не е така, самите те започват да се правят на глупаци. Ако това не помага, те се правят, 
че не разбират за какво става дума или се прехвърлят в съвършено друга материя. Или 
пък страстно започват да отстояват нещо, което от само себе си се разбира. И щом се 
съгласите с тях, те веднага го прилагат към предишния въпрос. Щом ги уловите в това, 
те пак се изплъзват от същността на спора и не искат дори да чуят за какво всъщност 
става дума. Колкото и да се опитвате да хванете този апостол, ръката ви сякаш потъва в 
рядка кал. Калта се изплъзва от пръстите ви и веднага по някакъв начин ви полепва по 
ръцете. Но ето, че на вас, макар и с труд, ви се отдава да победите така унищожително 
един от тези хора, че на него не му остава нищо друго освен да се съгласи с вас. 
Мислете, че ви се е отдало да направите поне една крачка напред. Но какво е 
учудването ви на следващия ден! Утре този евреин е забравил напълно, че е бил 
победен. 

Научих се да разбирам иврит и именно това обстоятелство ми помогна да различа 
теоретичното дърдорене на апостолите на учението от реалната им практика. Евреинът 
говори, за да скрие мислите си или поне да ги завоалира. Истинската му цел трябва да 
търсим не казаното или написаното, а в старателно скритото между редовете. 

За мен дойде времето на най-големия вътрешен прелом, който някога ми се е 
налагало да преживея. От апатичен "гражданин на света" станах фанатик на 
антисемитизма. 

Още само веднъж - това беше за последен път - преживях в душата си тежък 
момент.Когато започнах да изучавам в дълбочина ролята на еврейския народ в 
световната история, внезапно в мен отново блесна мисълта, че може би, по волята на 
съдбата, която на нас, бедните хора, остава неизвестна, е предначертана крайната 
победа именно за този малък народ.Може би този народ, който от памтивека живее на 
тази земя все пак ще я получи цялата в награда?Имаме ли обективното право де се 
борим за самосъхранение или то има само субективен аргумент? 

Когато окончателно се задълбочих в изучаване на марксизма и със спокойна 
яснота направих равносметка на дейността на еврейския народ, съдбата сама ми даде 
отговора си. 

Еврейското учение на марксизма отхвърля аристократичния принцип на раждане и 
на мястото на вечното превъзходство на силата и индивидуалността поставя 
числеността на масите и мъртвата им тежест. Марксизмът отрича личностната ценност 
у човека, оспорва значението на народността и расата и по такъв начин отнема на 
човечеството предпоставките за неговото съществуване и културата. Ако марксизмът 



-38- 



станеше основа на целия свет, това би означавало край на всяка система, която си е 
представял до този момент човешкия ум. За обитателите на нашата планета това би 
означавало край на съществуването им. 

Ако с помощта на марксисткия символ би се отдало на евреина да удържи 
победа над народите по света, то короната му би станала венец на могилата на 
човечеството. Тогава планетата ни, както е било преди милиони години, би се 
носила в ефира, отново пуста и безлюдна. 

Вечната природа отмъщава безмилостно за нарушаването на законите й. 

Сега съм уверен, че действам напълно в духа на всемогъщия творец: борейки се за 
унищожението на еврейството, аз се боря за божието дело. 



-39- 



Глава III 

Размисли върху политиката през Виенския период 

Днес съм убеден, че по правило - без да смятаме изключителните дарования - 
човек трябва да започне участието си в политическия живот не по-рано от 
тридесетгодишна възраст. По-рано това не бива да се прави. В преобладаващото 
болшинство случаи едва на този етап човек си изработва така да се каже общата 
платформа, от чиито позиции може да определя отношението си към един или друг 
политически проблем. Едва след като си изработи основите на такъв мироглед и 
придобие твърда почва под краката си, той може повече или по-малко да изгради 
твърдата си позиция по злободневните въпроси. Едва тогава този повече или по-малко 
узрял човек има право да участва в политическото ръководство на обществото. 

В противен случай съществува опасност на човек да му се наложи или да променя 
възгледите си по много съществени въпроси, или да си остане на старите позиции, 
въпреки че разумът и убеждението отдавна са против тях. В първия случай това е много 
неприятно за него, тъй като щом сам се колебае, той не може да очаква от 
привържениците си да му вярват безусловно, както преди. Такъв прелом в 
ръководителя поставя в безпомощно положение онези,които са го следвали и често ги 
кара да се срамуват от противника. А във втория случай става това, което се налага да 
наблюдаваме особено често сега: колкото повече ръководителят губи вяра в това, което 
казва, толкова по-безсъдържателна и банална става аргументацията му и толкова 
повече непридирчив е той в избора на средства. Колкото по-малко сега е готов да 
защитава откровенията си /човек не е склонен за онова, в което е престанал да вярва/, 
толкова по-настоятелен и чак безочлив е в предявяването на исканията си към своите 
привърженици. Накрая става така, че той загубва и последните качества на вожд и се 
превръща в обикновен "политикан", т.е присъединява се към онези, чиито единствен 
принцип е безпринципността, съчетана с грубо нахалство и изкуство безсрамно да 
лъже. А ако такъв все още продължава да ръководи цялото общество, то можете да 
бъдете предварително убедени, че за него политиката се е превърнала единствено в 
"героична" борба да задържи колкото се може по-дълго креслото. Той гледа на 
парламента като на дойна крава и за себе си, и за семейството си. Колкото повече тази 
"длъжност" се харесва на жена му и роднините му, толкова по-упорито ще отстоява 
мандата си. И той ще възприема всеки, който притежава здрав политически инстинкт, 
за свой личен враг. Във всяко нововъзникнало движение ще вижда възможното начало 
на собствения си край. Във всеки по-изявен човек - заплаха за личното си 
съществуване. По-надолу ще ми се наложи още по-подробно да говоря за тези 
парламентарни пиявици. 

Разбира се, и на тридесетгодишния понататък в живота ще му се наложи на много 
неща да се учи, но за него това ще бъде само попълване на знанията в рамките на 
мирогледа, който вече си е изградил. Няма да му се наложи отново да се учи на 
основни принципни неща, а само ще трябва да попълва образованието си и 
привържениците му няма да изпитват тягостното чувство от осъзнатия факт, че досега 
ръководителят им ги е водил по неправилен път. Напротив, за всички очевидното и 
естествено израстване на ръководителя ще донесе удовлетворение на привържениците 
му, понеже усъвършенстването на образованието на ръководителя означава 
усъвършенстване на собственото им образование. В техните очи това може за бъде 
само доказателство за правилно изградени възгледи. 

Ръководителят, който е принуден да се откаже от платформата си, тъй като се е 
убедил, че тя е неправилна, ще постъпи достойно, само ако успее или съумее да 



-40- 



направи необходимите и задълбочени изводи. В този случай той трябва поне да се 
откаже от открита политическа дейност. Ако един път му се е случило да направи 
грешен ход по основни въпроси, той може да повтори това. В никакъв случай няма 
право да разчита вече на по-нататъшното си доверие на съотечествениците си, а още 
по-малко да го иска. 

Колко малко днес се замислят за тези правила на елементарното възпитание, може 
да се съди по ниското равнище на онези негодници, които в наше време се чувстват 
призвани м да правят политика". 

Много са поканените, малко са избраните. 

На младини решително се въздържах да участвам в открита политическа дейност, 
въпреки че смятам, че се занимавах с политика повече от много други през този период. 
Само в тесен кръг се престрашавах да се изкажа по въпроси, които ме интересуваха и 
привличаха. Тези изказвания имаха своята хубава черта. Налагаше се не толкова да се 
учиш да "говориш", колкото да опознаеш обикновения събеседник, с неговите понякога 
безкрайно примитивни становища и възражения. В тези случаи продължавах да се 
самообразовам, без да губя време и да пропускам нито една възможност. Никъде 
другаде в Германия по това време не бяха тези възможности по-благоприятни, както 
във Виена. 

Политическата мисъл по това време се сражаваше в придунавската монархия по- 
интензивно, отколкото в стара Германия, ако не смятаме отделните части на Прусия, 
Хамбург и крайбрежието на Северно море. Говорейки за Австрия, в дадения случай 
имам предвид онази част от великата държава на Хабсбургите, която по силата на 
немското си население е дала възможност да се създаде държава; става дума за онази 
част от населението, което единствено беше в състояние да изпълни с вътрешно 
съдържание политическия и културния живот на тази толкова изкуствена държавна 
формация за много столетия напред. Колкото повече време минаваше, толкова повече 
бъдещето на държавата и нейното съществуване зависеха именно от това немско ядро. 

Ако старите наследствени провинции на Австрия представляваха сърцето но 
държавата, т.е. осигуряваха правилния приток на свежа кръв в жилите на културния и 
държавния живот на страната, то Виена беше едновременно и мозъка и духа на 
държавата. 

Прекрасната външност на Виена беше достатъчна да царства над този конгломерат 
от народи. Чудесната красота на Виена караше поне за малко да се забрави 
остаряването на държавата като цяло. 

В чужбина и особено в Германия познаваха само прелестната Виена. Заради нея се 
забравяше и кървавата борба между отделните националности вътре в хабсбургската 
монархия и гърчовете на цялата държава. Човек можеше да изпадне в тази заблуда 
много лесно, защото по това време Виена преживяваше връхната точка на разцвета си. 
Под ръководството на тогавашния наистина гениален бургмистър Виена отново се 
събуждаше за нов великолепен живот и се превръщаше в достойна резиденция на 
старото царство. Последният велик немски преселник, който беше колонизирал Изтока, 
не минаваше за така наречения общопризнат "държавен деец", а именно доктор Люзгер 
като бургмистър на "столицата и резиденцията" -Виена постигна огромни успехи в 
комуналната, стопанската и културна сфера. Чрез това той укрепи в невиждана степен 
сърцето на империята и благодарение на това стана много по-велик държавен деятел от 
всички тогавашни "дипломати" взети заедно. 

Ако конгломератът от народности, наричан Австрия, в края на краищата все пак 
загина, това не говори срещу политическите качества на немската част от тази държава. 
Това е само неизбежен резултат от факта, че 10 милиона не могат прекалено дълго да 
управляват 50-милионна държава, съставена от различни нации, ако своевременно не се 



-41- 



създадат съвсем определени предпоставки за това. Австрийският немец мислеше 
изключително мащабно. Той беше свикнал да живее в пределите на голяма държава и 
никога не губеше представата за задачите, които произтичат от това. Той беше 
единственият в тази държава, който мислеше не само в рамките на националната си 
провинция, но и в рамките на цялата държава. Даже в момента, когато вече го 
заплашваше съдбата да бъде откъснат от общото отечество, все още продължаваше да 
мисли и да се бори за позициите на немския народ, завоювани в тежка борба от 
неговите предци на изток. При това трябва да не се забравя, че силите му бяха 
разделени: по-добрата част от австрийските немци и с чувства, и с мисли никога не 
губеха връзки с общата родина, а само една част от австрийските немци цялостно 
принадлежаха на австрийската родина. 

Общият кръгозор на австрийските немци винаги е бил относително широк. 
Икономическите им отношения обхващаха почти върху цялата многонационална 
империя. Почти всички действително крупни предприятия се намираха в ръцете на 
немци. Целият ръководен персонал от инженери и чиновници в преобладаващата си 
част бяха немци. В ръцете им се намираше и външната търговия, тъй като евреите, за 
които търговията беше стихия, не бяха успели да сложат ръка върху нея. В политическо 
отношение само немците обединяваха цялата империя. По време на военната си служба 
немските младежи се разпращаха във всички части на страната. Австро-немските 
новобранци наистина попадаха в немски полк, но същият този полк можеше спокойно 
да се окаже и в Херцеговина, и в Галиция, а не само във Виена. Офицерският корпус 
продължаваше да се състои изключително от немци, а висшето чиновничество - в 
преобладаващата си част от тях. Изкуството и науката също бяха представени главно от 
немци. Ако не смятаме културата в областта на модерното "изкуство", за което беше 
способен даже такъв народ като негрите, можеше смело да се каже, че носителите на 
истинското изкуство по това време в Австрия бяха само немци. Виена представляваше 
жив и непресъхващ извор за цялата Австро-Унгария от музиката до скулптурата, от 
изобразителното изкуство до архитектурата. 

Най-сетне немците бяха носители и на цялата външна политика на монархията без 
да се има предвид една малка група унгарци. 

И въпреки това всеки опит да се запази тази държава беше безуспешен. Липсваше 
най-съществената предпоставка. Австрийската многонационална държава разполагаше 
само с една възможност, за да преодолее центробежните сили на отделните нации. 
Държавата трябваше или да се изгради и управлява строго централизирано, или да 
престане да съществува. 

В минути на прозрение до този извод достигаха също в "най-високите" сфери. Но 
след кратко време те забравяха за него или отлагаха практическата му реализация в 
живота под предлог, че е свързана с големи трудности. Всяка мисъл за изграждане на 
държава на повече или по-малко федеративен принцип неизбежно трябваше да 
претърпи крах поради липса на държавно ядро с явно преобладаваща роля. Към това 
трябва да се добави и фактът, че вътрешните предпоставки на австрийската държава 
бяха коренно различни от тези на германската империя по времето на Бисмарк. В 
Германия въпросът се е свеждал само до преодоляване на известни политически 
традиции, тъй като в културно отношение винаги е съществувала обща почва. Преди 
всичко е бил важен фактът, че германската държава е обединявала хора от една нация, 
ако не се смятат малкото чуждоземни отломки. 

В Австрия обстоятелствата бяха коренно противоположни. Тук в отделните нации, 
ако не се смята унгарската, изобщо липсваха политическите спомени за собствено 
минало величие. Обаче тези спомени принадлежаха на твърде отдалечен период и 
времето ги беше почти окончателно заличило. От друга страна, когато националният 



-42- 



принцип започна да играе голяма роля, в отделните части на австро-унгарската 
монархия започнаха да се формират националистически сили, които бяха трудно 
преодолими, защото в пределите на Австро-Унгария всъщност бяха започнали да се 
образуват национални държави. При това вътре в тези национални държави 
преобладаващата нация по силата на родството си с отделните национални отломки в 
Австрия вече имаше по-голяма притегателна сила за последните, отколкото за 
австрийските немци. 

Вече дори Виена не можеше дълго време да се състезава в това отношение със 
столиците на провинциите. 

Откакто Будапеща стана значителен център, за пръв път Виена имаше съперник, 
чиято задача беше не да укрепва монархията като цяло, а само една от нейните части. 
Скоро примера й последва Прага, после Лемберг, Лайбах. С издигането и 
превръщането на тези предишни провинциални градове в национални центрове на 
отделните провинции се създадоха условия за концентрация на самостоятелно 
културно развитие. Национално-политическите стремежи вече бяха получили солидна 
духовна база. Наближаваше моментът, когато движещата сила на отделните нации ще 
надделее над общите интереси на монархията. С това щеше да се реши и съдбата на 
Австрия. 

След смъртта на Йосиф II тази посока на развитие явно се открои. Бързината на 
това развитие зависеше от редица фактори, едни от които бяха заложени в самата 
монархия, други пък бяха резултат от външната политика, която Австрия беше водила 
през различните периоди. 

За да се започне и довърши борбата за единството на тази държава, трябваше да се 
води упорита и безпощадна политика на централизация. За това преди всичко беше 
необходимо да се въведе общ държавен език. С това щеше да се подчертае принципът 
на формалната принадлежност към единна държава, а административните органи щяха 
да получат онова техническо средство, без което изобщо не можеше да съществува 
единна държава. Само по този начин можеше да се създаде възможност училището да 
възпитава в чувство за държавно единство на държавата в продължение на дълъг 
период. Защото това не можеше да се постигне за 10 или 20 години. Нужни са столетия. 
Въпросите за колонизацията не ги решават бързината и натиска, а настойчивостта и 
дългия период. 

От само себе си се разбира, че тук не само администрацията, но и цялото 
политическо ръководство би трябвало да са в строг синхрон. 

Затова тогава за мен беше безкрайно поучително да разбера защо всичко това не се 
случи или, по-точно казано, защо не беше направено. Виновниците за разрухата на 
австро-унгарската империя са точно онези, които са виновни за този пропуск. 

Старата Австрия повече от всяка друга държава зависеше от кръгозора на 
управниците си. Тук липсваше фундаменталната национална държава, която притежава 
силата на самосъхранение, дори тогава, когато ръководителите й съвсем не са на 
висота. Единната национална държава понякога изключително дълго време понася 
режима на лошо управление, без да загива от това. Често се случва в организма да няма 
и капчица живот, той вече е умрял или умира и изведнъж се оказва, че осъденият на 
смърт пак се надига и дава признаци на изключително устойчива жизненост. 

Съвсем по-друг начин стоят нещата при държава, съставена от различни 
народности, в чиито жили не тече една и съща кръв, и още по-важно, над които не е 
вдигнат един общ юмрук. В случая слабото ръководство ще доведе държавата до 
летаргичен сън, или ще пробуди всички индивидуални инстинкти на нациите, 
съответстващи на тяхното естество и ще ги лиши от възможността да се развиват под 
егидата на една могъща воля. Тази опасност може да бъде неутрализирана само в 



-43- 



резултат на общо възпитание, общи традиции, общи интереси, поддържани в течение 
на стотици години. Ето защо колкото по-млади са такива държавни формации, толкова 
повече те зависят от качествата на своите ръководители. Нещо повече, често те са 
непосредствен продукт на забележителни велики ръководители и герои на духа и често 
след смъртта на създателя си просто се разпадат. Ще минат векове и ще се окаже, че 
тази опасност все още не е преодоляна, а временно е приспана. И щом се прояви 
слабостта на ръководството, тя внезапно се пробужда и тогава вече не може да помогне 
нито силата на възпитанието, нито дълбоките традиции: над всичко това ще вземат 
връх центробежните сили на различните племена. 

Най-голямата и, може би, трагична вина на хабсбургската династия е това, че тя не 
го осъзна. Един единствен щастливец сред тях освети съдбата с факела на бъдещето, но 
след това този факел изгасна и то завинаги. 

Йосиф II, римският император на германската нация, с тревога забеляза, че 
неговият дом, издигнат в крайната точка на държавата, ще загине неизбежно в това 
вавилонско стълпотворение на народи ако не успее да поправи пропуснатото от 
предците му. С нечовешка енергия този "приятел на хората" започна борба срещу 
слабостите на миналото и в продължение на десетилетия се мъчеше да оправи онова, 
което е било стотици години занемарявано. Ако му бяха дадени поне 40 години и ако 
след него поне две поколения бяха продължили това дело, чудото сигурно щеше да 
стане. А на практика той имаше само 10 години. И, когато омаломощен физически и 
духовно, почина, заедно с него беше погребано и делото му. Приемниците му не се 
оказаха на висотата на мисията му нито в духовно отношение, нито по силата на волята 
си. Когато след време в Европа се появиха първите признаци на революционната буря, 
огънят започна бавно да се разпространява и в стара Австрия. И когато в Австрия 
избухна пожарът, оказа се, че той е предизвикан не толкова от социални, обществени и 
изобщо общополитически причини, колкото от национални фактори. 

Ако във всички други страни революцията от 1848 г. е класова борба, в Австрия тя 
е началото на борбата на расите. Тогава австрийските немци веднага забравят или не 
разбират изобщо как е станал този пожар. Те посвещават силите си на революционните 
въстания и така сами си подписват смъртната присъда. Със собствените си усилия 
немците съдействат да се пробуди духът на западната демокрация,който за кратко 
време ги лишава от основите на съществуването им. 

Била създадена представителна парламентарна система, без това да бъде 
предшествано от въвеждането на задължителен държавен език. С това било 
предопределено унищожаването на господстващото положение на немците в 
австрийската монархия. В този момент загинала и самата държава. Всичко, което 
последвало след това, било само историческо разпадане на държавата. 

Наблюдението на това разпадане било не само поучително, но и потресаващо 
зрелище. Хиляди и хиляди форми приемала историческата съдба на тази държава. В 
това, че по-голямата част от човечеството останало сляпо за този процес и не 
забелязало, че разпадането е започнало, се проявила волята на боговете да бъде 
унищожена Австрия. 

Няма да се впускам в подробности. Не е такава задачата на книгата ми. Ще се спра 
подробно само на събитията, които са общозначими за всички народи и държави и по 
такъв начин имат значение и за съвременността Точно тези кардинални събития ми 
помогнаха да заложа основите на политическото си мислене. 

Сред учрежденията, които показаха съвсем нагледно процеса на разпадането на 
австрийската монархия - толкова нагледно, че дори не особено далновидният 
гражданин не можеше да не забележи това, трябва да се посочи преди всичко 
австрийския парламент или, както го наричаха в Австрия, Райхсрат. 



-44- 



Това учреждение беше взаимствано несъмнено от Англия страната на класическата 
"демокрация". Цялата тази спасителна система беше взаимствана от Лондон, като във 
Виена се стараеха да я копират изключително точно. 

Английската двукамерна система беше копирана под формата на камарата на 
депутатите и камарата на съсловията. Но зданията на самите камари изглеждаха във 
Виена и в Лондон по различен начин. Когато Бари, архитектът на английската камара 
на брега на Темза, завършил постройката си, взел сюжети за украса - 1200-тата ниши, 
колони и конзоли на прекрасното си здание - от историята на британската империя, 
обгръщаща по това време половината свят. От гледна точка на архитектурното и 
изобразителното изкуство зданието на камарата на лордовете и камарата на депутатите 
станало храм на славата на нацията. 

В това отношение във Виена се натъкнали на трудност. Когато датчанинът Ханзен 
завършил последния фронтон в мраморното здание на народните представители, не му 
оставало нищо друго освен за украса на зданието да взаимства сюжети от историята на 
древния свят. Това театрално здание на "западната демокрация" е изрисувано с 
портретите на римски и гръцки държавни дейци и философи. Над двете здания се 
извисяват четири гигантски фигури, сочещи в четири противоположни посоки. В това 
се съдържала своебразна символична ирония. Символът като че ли олицетворявал 
вътрешната борба на центробежните сили, изпълваща още тогава Австрия. 

"Националистите" възприемали като оскърбление, като обида и провокация, когато 
им казвали, че зданието олицетворява австрийската ирония. 

Когато едва навършил двадесет години, за пръв път посетих разкошното здание на 
Франценсринге, за да присъствам като зрител на заседанието в камарата на депутатите, 
бях под влияние на най-противоречиви настроения. 

Отдавна вече мразих парламента, но разбира се не като учреждение. Напротив, 
като свободолюбив човек не можех да си представя никаква друга форма на 
управление. Идеята за каквато и да е диктатура при моето отношение към 
хабсбургската династия би ми се сторила като престъпление към свободата и разума. 

За това не по-малко допринесе и фактът, че в мен, младия човек, който беше много 
чел вестници, съществуваше несъзнателното преклонение пред английския парламент. 
Не можех така лесно де се освободя от това чувство. Английската долна камара 
действаше с такова достойнство /поне нашата преса я показваше в такава светлина/ и 
това крайно ми импонираше. Можеше ли човек дори да си представи по-възвишена 
форма от самоуправлението на народа? 

Именно за това бях враг на австрийския парламент. Външните прояви на 
австрийския райхсрат ми се струваха съвършено недостойни на величествения образец. 
Към това се добавяше и следното 

Съдбините на австрийските немци в Австрия зависеха от позициите в Райхсрата. 
Преди въвеждането на всеобщо и тайно избирателно право парламентът немците имаха 
макар и малко мнозинство. Това беше доста съмнително: мнозинството на немците още 
тогава зависеше от социалдемокрацията, която по всички основни въпроси не беше 
надеждна и винаги готова да предаде немските интереси, само да не загуби своята 
популярност сред другите националности. Още тогава социалдемокрацията не можеше 
да се смята за немска партия, но от момента на въвеждането на всеобщото избирателно 
право, парламентът не можеше да има числено немско мнозинство. От сега нататък 
нищо не можеше да попречи на понататъшното немско обезличаване на държавата. 
Чувството за национално самосъхранение още тогава ми внушаваше съвсем малка 
симпатия към такова национално представителство, при което интересите на немците 
са не толкова представени, колкото погазени. Всички тези грехове, както и много други 
неща, можеха да се припишат не на самата система, а на формите на приложението й в 



-45- 



австрийската държава. Тогава аз още вярвах, че ако пак се възстанови мнозинството на 
немците, няма основание да се възразява принципно против самата представителна 
система, докато изобщо съществува старата държава. 

С такива мисли аз попаднах за пръв път в това свещено здание, в което кипяха 
страсти. Наистина то ми се стори свещено главно благодарение на изключителната му 
архитектура. То беше превъзходно произведение на гръцкото изкуство на немска 
почва. Колко скоро обаче това чувство бе сменено от чувството за възмущение, 
предизвикано от жалката комедия, която се разигра пред очите ми. Присъстваха 
няколко стотици господа народни представители, които в момента бяха заети с 
обсъждането на един на въпрос от важно икономическо значение. 

Само този ден ми беше достатъчен, за да получа материал за размисли за няколко 
седмици. 

Идейното съдържание на речите, ако те изобщо можеха да бъдат разбрани, беше 
наистина на ужасно "ниво". Някои от господата законодатели изобщо не говореха на 
немски, а се изразяваха на славянски езици или по-точно на диалект. Това, което знаех 
от вестниците, сега ми се удаде случай да го чуя със собствените си уши. Това беше 
жестикулираща, крещяща с различни гласове, полудива тълпа. Пред нея в качеството 
си на председател стар добродушен чичко с пот на лицето удряше с всички сили 
звънеца и се обръщаше към господата депутати като ту добродушно, ту увещаващо ги 
молеше да запазят достойнството на високия форум. 

Всичко това предизвикваше в мен само смях. 

След няколко седмици пак попаднах в Райхсрата. Картината беше друга, 
Съвършено неузнаваема. Залата беше съвсем празна. Долу спяха. Няколко депутата 
седяха на местата си и се прозяваха в лицето един на друг. 

Един от тях "ораторстваше" на трибуната. На председателското място един от 
вицепрезидентите на Райхсрата и явно скучаеше. 

Появиха се първите ми съмнения. Когато имах свободно време все по-често ходех 
на заседание на Райхсрата и в тишината наблюдавах всичко, което става там. Вслушвах 
се в речите, доколкото можеха изобщо да се разберат, изучавах повече или по-малко 
интелигентните физиономии на "избраниците" на народите, съставящи тази печална 
държава и постепенно си правех собствените заключения. 

Една година спокойни наблюдения беше достатъчна, за да променя коренно 
предишните си възгледи за това учреждение. Същността ми протестираше сега не само 
срещу извратената форма, която идеята беше приела в Австрия. Не, сега вече не можех 
да призная и самия парламент като такъв. До този момент съзирах нещастието на 
австрийския парламент само в това, че в него липсва мнозинството на немците. Сега 
вече се убедих, че самото съществуване на това учреждение е обречено. 

Пред мен възникнаха редица въпроси. Задълбочено започнах да размишлявам 
относно демократичния принцип за вземане на решения според мнозинството от 
гласове като основа на всеки парламентарен строй. Заедно с това доста внимание 
отделих да изучавам интелектуалните и морални достойнства на народните избраници. 

Така изучих и системата, и носителите й. 

В продължение на близките няколко години съвсем точно си изясних какво 
представлява "високоуважаемата" фигура от новото време - парламентаристът. 
Изградих си такава представа за него, която впоследствие не се нуждаеше от сериозни 
видоизменения. 

И в дадения случай нагледният метод на обучение, запознанството с реалната 
действителност ме предпази от опасността да потъна в теорията, която на пръв поглед 
изглежда толкова съблазнителна, но въпреки това подлежи на разпадане. 



-46- 



Съвременната западна демокрация е спътница на марксизма, който изобщо е 
немислим без нея. Тя е именно онази почва, върху която израства това чудовище. 
Нейната най-отвратителна външна проява е парламентаризмът. 

Благодаря на съдбата, че и този въпрос постави пред мен във Виена, тъй като се 
страхувам, че в тогавашна Германия щеше да ми бъде твърде лесно да си отговоря на 
този въпрос. Ако за пръв път трябваше да открия в Берлин негодността на това 
учреждение, наричано "парламент", може би щях да изпадна в обратната крайност. В 
този случай можех да намеря някои, като че ли добри, подбуди да застана на страната 
на тези, които виждаха благото на държавата изключително в засилването на 
централната власт в Германия. Ако това се беше случило с мен, то също щеше да 
означава до известна степен заслепение, отчуждаване от епохата и хората. 

В Австрия не ме грозеше тази опасност. 

Тук не беше толкова лесно да изпаднеш от една крайност в друга. Ако в нищо не го 
биваше парламентът, в нищо не ги биваше и Хабсбургите - при всички случаи е така. 
Осъждайки "парламентаризма", по никакъв начин не решаваме проблема. Възникваше 
въпроса: как да се постъпи? Ако се унищожи Райхсратът, тогава единствената 
правителствена власт ще остане династията на Хабсбургите, а тази мисъл беше за мен 
непоносима. 

Този доста труден случай ме накара подробно да изуча проблема в неговата 
цялост. При други обстоятелства едва ли бих се замислял над подобни въпроси в 
толкова незряла възраст. 

Онова, което ми правеше впечатление, беше пълното отсъствие на лична 
отговорност. 

Парламентът приема някакво решение, чиито последствия могат да се окажат 
съдбоносни. И какво от това? Никой не е отговорен за това и никой не може да бъде 
подведен под отговорност. Може ли да се смята за отговорност това, че след някой 
отчаян крах виновното правителство е принудено да си отиде? Или че съответната 
коалиция от партии ще се разпадне и ще създаде нова коалиция? Или по-нататък, че ще 
се разпадне палатата? 

Нима въобще колебаещо се мнозинство от хора може наистина да носи някаква 
отговорност? Нима не е ясно, че самата идея на отговорността е свързана с личност? Е, 
може ли да се направи отговорен самият ръководител на правителството за действия, 
които са възникнали и са били проведени изключително в резултат на желанието и 
склонностите на цялото множество от хора? 

Нали всички знаем, че задачата на ръководния държавен деец в наше време виждат 
не толкова в притежаваните от него творческа мисъл и планове, а в умението му да 
популяризира идеите си сред стадо магарета и глупаци и след това да изпроси от тях 
милостиво съгласие за провеждане на плановете си. 

Нима, въобще, може да се подходи към държавен деец с критерия, че той е длъжен 
в такава степен да притежава талант в разубеждаването на масите, в каквато притежава 
и способността да приема мъдрите решения и планове за държавата? 

Нима всяко гениално действие в света не е нагледен протест срещу инертността на 
масите? 

И какво трябва да направи един държавен деец, на който не му се е удало с 
ласкателство да завоюва благоволението на тълпата? 

И какво му остава - да купи това благоволение? 

Или, имайки предвид глупостта на съгражданите си, трябва да се откаже от 
провеждането на онова, което счита за жизнено необходимо? Или трябва да си отиде? 
Или въпреки всичко да остане? 



-47- 



В подобен случай човек с характер попада в неразрешим конфликт между това, 
което смята за необходимо, и елементарното приличие или, по-точно казано, 
елементарната честност. 

Как тук да се намери границата между задължението, възложено ти от обществото, 
и задължението, което ти възлага личната чест? 

Нима на всеки истински вожд не му се налага решително да се бори срещу всички 
опити да го принизят до ролята на обикновен политикан. 

И обратно, нима не е ясно, че именно политиканът при тези условия ще чувства 
себе си призван да "прави" политика точно, защото в крайна сметка не той носи 
отговорността, а някаква едва забележима купчинка хора? 

Нима не е ясно, че парламентарният ни принцип за мнозинството неизбежно 
подрива идеята за вожд? 

Или наистина ще се намерят такива, които ще повярват, че в този свят прогресът се 
дължи не на интелекта на отделните индивидуми, а на мозъка на мнозинството? 

Или може би някой се надява на това, че в бъдеще ще можем да минем без тази 
основна предпоставка на човешката култура? 

Нима не е ясно обратното, че именно сега тази предпоставка е по-нужна, отколкото 
когато и да е било. 

Парламентарният принцип на вземане на решение с мнозинство гласове 
унищожава авторитета на личността и поставя на нейно място бройки, съдържащи се в 
една или друга тълпа. С това парламентаризмът греши по отношение на основната идея 
на аристократизма, при което аристократизмът съвсем не е длъжен да олицетворява 
възраждащата се в наши дни обществена върхушка. 

Съвременният наблюдател, принуден да чете почти изцяло вестници, не може да 
си представи какви опустошителни последствия има господството на парламентаризма. 
Може би само самостоятелното мислене и наблюденията ще му помогнат да разбере 
същината на това, което става. Преди всичко парламентаризмът е причина за 
невероятния наплив на нищожни личности в съвременния политически живот. 
Истинският политически ръководител ще се опита да се отстрани от такава 
политическа дейност, в основата на която лежи не творчество, а интриги и фалш, чрез 
които трябва да се завоюва мнозинството. А тъкмо това обстоятелство ще привлича 
нищите духом хора. 

Колкото по-дребнаво е такова духовно джудже и политически търговец, колкото 
по-ясен му е неговият собствен недъг, толкова повече ще цени онази система, която 
съвсем не изисква от него нито гениалност, нито великанска сила, а повече уважава 
селската хитрост на старостта, отколкото мъдростта на Перикъл. При това на този тип 
не му се налага нито за миг да се мъчи над въпроса за отговорността. Толкова по-малко 
това му създава грижи, тъй като той предварително точно знае, че независимо от едни 
или други резултати от "държавното" му мацане, краят на неговата кариера ще бъде 
един и същ: в един прекрасен ден при всяко положение ще отстъпи мястото си на такъв 
могъщ умник, какъвто е и той. 

За сбирщина от такива народни представители винаги е голямо утешение да 
виждат в главата на човека онези умствени качества, които са на равнище на 
собствените им. Само в такъв случай всеки от тези господа може да си достави 
душевната радост от време на време да показва, че и той не пасе трева. А главното е, че 
тогава всеки от тях има основание да си мисли: ако може да ни оглави всеки хикс, то 
защо не може всеки игрек, с какво Боян е по-лош от Иван? 

Тази демократична традиция в най-голяма степен съответства на позорното 
явление в наши дни; а именно: отчаяната страхливост на много от нашите така 
наречени "ръководители". Наистина, какво щастие е за такива хора да имат 



-48- 



възможността при вземане на сериозни решения да се скрият зад гърба на така 
нареченото мнозинство. 

Наистина, погледнете как такъв политически апаш с пот на лицето "работи", за да 
посъбере всеки път мнозинството и да получи възможност във всеки момент да се 
спаси от каквато и да е отговорност. Именно това обстоятелство отблъсква всеки поне 
малко уважаващ себе си политик и изобщо мъжествения човек от такава дейност. Всяко 
нищожество е радостно да постъпи по този начин. От наша гледна точка нещата са 
ясни: който не иска да носи лична отговорност за действията си и търси прикритие за 
себе си, той е страхлив негодник. А когато ръководителите на нацията се завербуват от 
такива нещастни страхливци, то рано или късно ще се наложи скъпо да се заплати за 
това. Нещата достигат дотам, че нямаме мъжеството да предприемем някакво 
решително действие, и по-скоро предпрочитаме да се примирим с всеки позор и 
безчестие, отколкото да намерим в себе си силата за необходимото решение. Нима няма 
човек, готов да отдаде личността си и главата си за предприемане на решителната 
крачка. 

Защото едно трябва да се помни и да не се забравя: мнозинството и тук не може да 
замени единицата. То е не само представител на глупостта, но и на страхливостта. 
Съберете на едно място сто глупаци и няма да получите от всички взети заедно един 
умник. Съберете на едно място сто страхливеца и като резултат няма да получите едно 
героично решение. 

Но колкото намалява отговорността на отделния ръководител, толкова повече 
расте броя на типовете, които, не притежавайки минимални данни, но въпреки всичко 
се чувстват призвани да дадат на разположение на народа своите безсмъртни таланти. 
Много от тях нямат търпение най-накрая да им дойде реда. Те правят дълга опашка и 
наблюдават със смъртна тъга колко бавно съдбата ги приближава до реда им. Затова се 
радват на всяка смяна на личности в учреждението, в което те се стремят да попаднат. 
Те са благодарни на всеки скандал, който може да изгони от стоящите пред тях в края 
на опашката няколко конкурента. Когато някой от щастливците, рано попаднал на 
топло местенце, не желае толкова скоро да се раздели с него, останалите гледат на това 
като на нарушение на свещените традиции и общата солидарност. Тогава започват да се 
сърдят и да водят непоклатима борба даже и с най-безсрамни средства до момента, 
докато им се удаде да прогонят конкурента от топлото местенце, което сега трябва да 
премине в други ръце. Низвергнатият кумир вече няма толкова скоро да попадне на 
същото място. Когато тази фигура е свалена от постта, ще й се наложи отново да 
застане в края на опашката, ако там не се вдигне олелия и ругатня, които ще попречат 
отново да се заеме ред. 

В резултат на това се наблюдава бърза смяна на личности на важни държавни 
длъжности. Резултатите винаги са неблагоприятни, а понякога направо катастрофални. 
Най-често се оказва, че не само глупакът и неспособният падат в жертва на обичаите, 
но също и способен човек, доколкото изобщо съдбата позволява на такъв човек да 
попадне на ръководен пост. Срещу способния ръководител веднага се образува фронт. 
Как може, та нали той не излязъл от "нашите редове". По принцип нищожните хорица 
искат да бъдат само в собствената си компания. Те разглеждат като общ враг всеки 
човек с ум, способен сред нулите да играе ролята на единица. В тази област инстинктът 
им на самосъхранение е особено изострен. 

В резултат на това неизбежно се достига до прогресивно умствено обедняване на 
ръководните слоеве. Какъв е резултатът за нацията и държавата разбира всеки лесно, 
само обаче ако не принадлежи към този вид "вождове". 

Старата Австрия имаше съмнителното щастие да се ползва от благата на 
парламентарния режим в чистия му вид. 



-49- 



Наистина министър-председателят още се назначаваше от императора, но и тези 
назначения всъщност не бяха нищо друго, освен най-обикновено изпълнение на волята 
на парламентарното мнозинство. Що се касаеше за пазарлъка и окончателното 
договаряне на назначенията на ръководителите на отделните министерства, то тук 
съблюдавахме обичая на истинската западна демокрация. Съответни на това бяха и 
резултатите. Смяната на отделни лица ставаше все по-бързо. Най-накрая това се 
превърна в спорт. 

В същата степен все повече намаляваше мащаба на тези бързо сменящи се 
"държавни дейци"; накрая на повърхността остана само типът парламентарен 
интригант, чиято държавна мъдрост се измерваше сега само в способността му да 
залепва една или друга коалиция, т.е. способността му на нищожна политическа 
спекулация, която сама можеше сега да стане база за практическа работа на тези, 
позволете ми да кажа, народни представители. 

По този начин именно школата във Виена даваше най-добрите нагледни уроци в 
тази област. 

Онова, което също немалко ме интересуваше, беше тази съпоставка на 
способностите и знанията на народните представители със задачите, които стояха пред 
тях. Вече само заради това бях принуден да започна да се запознавам с умствения 
хоризонт на тези избраници на народа. Едновременно с това трябваше да се запозная с 
онези произшествия, позволили на тези великолепни фигури да се появят на 
политическата арена. Небезинтересно беше да се запозная и с техниката на работата 
им. Това позволяваше във всички детайли да се види това служене на отечеството, на 
което бяха способни изучаваните фигури. 

Колкото повече вникнах във вътрешните отношения в парламента, с колкото по- 
голяма обективност изучавах хората и техния начин на действие, толкова по 
отвратителна се оформяше пред очите ми общата картина на парламентарния живот. 
Съсредоточеното изучаване беше необходимо за мен в случай, че исках добре да 
опозная това учреждение, където всеки от законодателите на всеки три думи се 
позоваваше на "обективността" си. Когато изучиш добре тези господа и се запознаеш 
със законите на собственото им гнусно съществуване, то не може да има две мнения по 
въпроса. 

На света може трудно да се намери друг принцип, който, говорейки обективно, би 
бил толкова неправилен, както принципът на парламентаризма. 

Не говорим вече за това, при какви условия протичат самите избори за господа 
народни представители, с какви средства те достигат високото си звание. Само в съвсем 
малко случаи изборите са действително резултат на общото желание. Това е вече ясно 
само от факта, че политическото разбиране на широките маси съвсем не е толкова 
развито, че те сами да могат да изразят политическото си желание и да изберат за това 
подходящи хора. 

Онова, което постоянно определяме с думите "обществено мнение", само в малка 
степен почива на резултатите на собствения опит или знания. По-голямата част от така 
нареченото "обществено мнение" е резултат на така наречената "просветителска" 
работа. 

Религиозната потребност само по себе си е заложена дълбоко в душата на човека, 
но изборът на религия е резултат на възпитанието. Политическото мнение на масите е 
само резултат от обработването на душите и на разума им - обработка, която често се 
провежда с напълно невероятна настойчивост. 

Най-голямата част на политическото възпитание, което в случая много точно се 
определя с думата пропаганда, се пада на пресата. На първо място именно тя извършва 
тази "просветителска" работа. В този смисъл тя представлява училище за възрастни. 



-50- 



Проблемът е, че "преподаването" в дадения случай се намира не в ръцете на държавата, 
а често в низки сили. Именно във Виена още от ранна младост имах най- добрата 
възможност добре да се запозная с монополистите на тези оръдия на възпитание на 
масите и техните фабриканти. В началото неведнъж се изумявах как в продължение на 
много кратко време тази най-скапана от великите държави е успяла да създаде 
определено мнение, при това даже и в случаи, когато ставаше въпрос за безспорна 
фалшификация на действителните възгледи и желания на масите. В продължение на 
няколко дни печатът съумя от някаква смешна дреболия да направи най-великото 
държавно дело; и обратно, в такъв кратък срок тя успя да принуди да се забравят, сякаш 
открадна от паметта на масите, такива проблеми, които за масите, като че ли, бяха от 
важно жизнено значение. 

На пресата й се удаваше само за няколко седмици да изкара на бял свят никому 
неизвестни подробности и имена, с вълшебна пръчица да накара широките маси да 
свържат невероятни надежди с тези имена, с една дума, да им създаде такава 
популярност, която никога не се е изтривала по отношение на големите личности. 
Имена, за които само преди един месец никой не е чувал или е чул от слухове, 
получаваха огромна известност. В същото време стари и изпитани дейци от различни 
области на държавния и обществения живот като че ли умряха за общественото мнение 
или ги засипваха с такова количество гнусни клевети, че имената им за кратко време се 
превръщаха в символ на нечувана низост и мошеничество. Трябва да видите този долен 
еврейски маниер: изведнъж сякаш с един замах на вълшебна пръчка започва да се 
излива кал върху честния човек; не остава нито една долна клевета, която да не се 
стовари върху главата на тази невинна жертва; трябва отблизо да се запознаете с този 
метод на политическо убийство на противника, за да се убедите колко са опасни тези 
вестникарски негодници. 

Тези журналисти-разбойници не пренебрегват нито едно средство, което би им 
послужило да постигнат мръсната си цел. 

Те ще се помъчат да проникнат до най-големите семейни интимности и няма да 
престанат с гнусните си търсения, докато не намерят някаква дреболия, която ще 
раздуят стократно и ще използват, за да нанесат удар на нещастната си жертва. А ако 
въпреки всичките си издирвания не намерят нито в обществения, нито в личния живот 
на противника си нищо, което би могло да бъде използвано, тогава тези негодници 
прибягват към някаква измислица. При това те са твърдо убедени, че дори да последват 
хиляди опровержения, все пак нещо ще остане. От многото кал все нещо остава върху 
жертвата. При това тези мерзавци никога не действат така, че мотивите им да могат 
лесно да се разберат и разобличат. Боже, опази! Те винаги се правят на сериозни и 
"обективни". Започват да приказват за задълженията на журналиста и разни подобни. 
Нещо повече, заговорват за честта на журналиста - особено ако получат възможност да 
се изказват на заседания, на конгреси и конференции, т.е. използват всички сборища, на 
които тези насекоми се събират в особено голямо количество. Именно тези негодници 
формират две трети от така нареченото обществено мнение. От тази мръсна пяна след 
това изплува парламентарната Афродита. 

За да се разкрие целия този спектакъл, трябва да се напишат томове. Но на мен ми 
се струва, че на човек му е достатъчно дори повърхностно да се запознае с тази преса и 
с този парламентаризъм, за да разбере колко е безсмислена цялата институция. 

За да се разбере безсмислието и опасността от човешката заблуда, най-добре е да 
се съпостави горепосоченият от мен демократически парламентаризъм с демокрацията 
от истински германски образец. 

Най-характерното за демократическия парламентаризъм е, че на определена група 
хора - да речем на 500 депутата, напоследък и депутатки, - се предоставя окончателното 



-51- 



разрешаване на всички възникващи проблеми. Всъщност те самите представляват 
правителството. Ако от тях се избира кабинет, на който се възлага ръководството на 
държавата, то това се прави само за пред хората. На практика това така нареченото 
правителство не може да направи нито една крачка без да си осигури предварителното 
одобрение на общото събрание. Но по този начин то се освобождава от всякаква реална 
отговорност, тъй като в последна сметка решението зависи не от него, а от 
парламентарното мнозинство. Във всеки отделен случай това правителство е само 
изпълнител на волята на мнозинството. За политическите способности на 
правителството всъщност се съди само по това, доколко изкусно то умее да се 
приспособява към волята на мнозинството или го привлича на своя страна. Но по този 
начин от висотата на истинско правителство стига до положението на просяк, който 
моли за милостиня мнозинството. На всеки е ясно, че най-важната задача на 
правителството е от време на време да си изпросва милостиня от мнозинството на 
парламента или да се грижи да си създава друго по-благосклонно мнозинство. Ако това 
се удаде на правителството, то ще може да продължи да управлява, но ако не му се 
удаде, ще трябва да си отиде. Правилността или неправилността на намеренията при 
това не играе никаква роля. 

Но именно по този начин практически се унищожава всяка негова отговорност. 

Към какви последици води всичко това се вижда от следното. 

Съставът от петстотинте избрани народни представители от гледна точка на 
професията им, не говоря за способностите им, е твърде пъстър. Никой няма да 
повярва, че в избирателните урни израстват с десетки или стотици истинските 
държавни дейци. Всички знаят, че бюлетините се подават от избирателите, които 
можеш да подозираш в каквото си искаш, само не и в излишък на ум. Въобще трудно е 
да се намерят достатъчно резки думи, за да се заклейми тази нелепост, че гениите се 
раждат от всеобщи избори. Първо, истинските държавни дейци се раждат само веднъж 
в страната през големи периоди от време и, второ, масите винаги имат напълно 
определено предубеждение точно срещу всеки макар и малко изтъкнат ум. По скоро 
слонът ще мине през ухото на иглата, отколкото великият човек ще бъде "открит" по 
пътя на изборите. 

Личностите, които по възможности са над златната среда, в повечето случаи сами 
си прокарват пътя си към арената на световната история. 

Какво става в парламента? Петстотин човека от златната среда гласуват и 
разрешават всички най-важни въпроси, касаещи съдбата на държавата. Те назначават 
правителство, което след това във всеки отделен случай трябва да получава съгласието 
на просветеното мнозинство. По този начин всяка политика се прави от петстотинте. 

В повечето случаи тази политика се води по техен образ и подобие. 

Но ако оставим настрана въпроса за степента на гениалност на тези петстотин 
народни представители, помислете само колко са различни онези проблеми, които 
чакат своето разрешаване от тези хора. Представете си само, какви различни ситуации 
възникват пред тях и веднага ще разберете колко е непригодно такова првителствено 
учреждение, в което последната дума се предоставя на масовото събрание, където едва 
малцина притежават истински знания и опит в разрешаването на възникналите 
въпроси. Всички наистина важни икономически въпроси се поставят за разрешаване, в 
което едва една десета от членовете имат някакво икономическо образование. Но нали 
това означава да предоставиш съдбата на страната в ръцете на хора, които нямат и 
елементарни предпоставки за разрешаването на тези въпроси. 

Така стоят нещата с всички въпроси. Какъвто и въпрос да възникне, той ще бъде 
решаван от мнозинство хора без знания и умения. Защото съставът на събранието си 
остава един и същ, докато подлежащите на обсъждане въпроси се променят всеки ден. 



-52- 



А всъщност е невъзможно да се предположи, че едни и същи хора разполагат с 
достатъчно сведения, да речем, и по въпросите на транспорта, и по въпросите на 
висшата външна политика. В противен случай трябва да предположим, че имаме работа 
изключително с универсални гении, а добре е известно, че истинските гении се раждат 
може би един път на сто години. В действителност в парламентите има не "умове", а 
само крайно ограничени хора, дилетанти с големи претенции, интелектуален сурогат 
най-ниско качество. Само с това може да се обясни онова нечуто лекомислие, с което 
тези господа често разсъждават /и разрешават/ за проблемите, които биха накарали и 
най-големите умове доста да се позамислят. 

Изключително важни мероприятия, имащи огромно значение за цялата бъдеща 
държава и нация, се разрешават от господата парламентаристи сякаш става дума не за 
съдбата на цяла раса, а за партия домино. 

Естествено би било съвършено несправедливо да се предположи, че всеки от 
депутатите предварително се е родил с атрофирано чувство. 

Но сегашната система принуждава отделния човек да заема позиция по въпроси, по 
които той изобщо не е сведущ и с това постепенно го развращава. Никой не би се 
осмелил открито да каже: господа депутати, аз мисля, че по еди-кой си и по еди-кой си 
въпрос ние нищо не разбираме и поне аз лично заявявам, че не разбирам. Дори и да се 
намери такъв човек, все едно това няма да помогне. Подобна откровеност би била 
напълно неразбираема. За такъв човек ще кажат, че е честно магаре, но на едно магаре 
не бива да се позволява да изпорти цялата игра. А, който познава характера на хората, 
ще разбере, че в такова "издигнато" общество няма да се намери никой, който да е 
съгласен да прослави най-глупавия от всички събрали се. В някои среди честността 
винаги се смята за глупост. По този начин дори и да се намери сред депутатите един 
честен човек, той постепенно също тръгва по утъпкания път на лъжата и измамата. В 
последна сметка всеки съзнава, че каквато и позиция да заеме един от тях нещо няма да 
се промени. Именно осъзнаването на това убива всеки честен порив, който понякога 
възниква у някой от тях. И, за да се утеши, той си казва, че още не е най-лошия депутат, 
и участието му в висшето събрание помага да се избегне голямата злина. 

Може би ще ми възразят, че макар отделния депутат да не е компетентен по един 
или друг въпрос, то неговата позиция се обсъжда и определя в парламентарната група, 
която политически ръководи и дадането лице, а фракцията била имала свои комисии, 
които събирали материал от компетентни лица и т.н. 

На пръв поглед това изглежда така. Но тук възниква въпросът защо тогава се 
избират петстотин души, щом на практика необходимата компетентност, която 
фактически определя вземаните решения, притежават само малцина. Да, ето в това е 
същината на въпроса. 

Там е работата, че идеалът за съвременен демократичен парламентаризъм е не 
събрание на мъдреци, а тълпа идейно зависими кръгли нули, които могат да бъдат 
водени в определена посока толкова по-лесно, колкото са по-ограничени. Днес само в 
този дух се осъществява така наречената партийна политика - в най-лошия смисъл на 
тази дума. И само благодарение на това стана възможно истинският диригент винаги 
внимателно да се крие зад кулисите и никога да не може да бъде привлечен към лична 
отговорност. Така се получава, че за най-вредните за нацията решения не негодникът, 
натрапил фактически това решение, а цялата фракция. 

Но по такъв начин всяка реална отговорност отпада, тъй като тя се свежда само до 
задълженията на отделното лице, а не на цялата парламентарна говорилня. 

Тази институция може да привлича само фалшивите, които се боят от бога като 
дявол от тамян. А за всеки честен и прям политик, готов да носи винаги лична 
отговорност за своите действия, тази институция може да бъде само омразна. 



53- 



Ето защо този вид демокрация стана оръжие на расата, която по вътрешните си 
подбуди не може да не се страхува от бога сега и всякога. 

Сравнете с това истинската германска демокрация, свеждаща се до свободен избор 
на вожда, задължен да носи цялата лична отговорност за своите действия. При нея 
нямат място гласовете на мнозинството за отделните въпроси, нужно е да се определи 
само едно лице, което впоследствие да отговаря за своите решенията с имуществото и 
живота си. 

Ако ми възразят, че при такива условия ще бъде трудно да се намери човек, който 
да се посвети на такава рискована задача, то аз ще отговоря така: "Слава богу, че в това 
се съдържа целия смисъл на германската демокрация, че при нея не може да бъде 
издигнат на власт случаен недостоен кариерист и морален страхливец - огромната 
отговорност отблъсква невежите и страхливците." 

А ако някога неочаквано се отдаде възможност на такъв човек да се изкачи до 
такъв пост, той веднага ще бъде разкрит и безцеремонно ще му се каже: "Махай се, 
негоднико, пръждосвай се, не каляй стъпалата на това величествено здание, защото по 
стъпалата на Пантеона на историята минават не шарлатани, а само герои!" 

До тези възгледи достигнах в продължение на двегодишни посещения на виенския 
парламент. 

След това престанах да ходя в Райхсрата. 

През последните години хабсбургската държава отслабваше все повече и повече и 
за това главна заслуга имаше парламентарният режим. Колкото повече отслабваха 
позициите на немците в резултат на този режим, толкова повече в Австрия се отваряше 
пътя към използването на едни националности срещу други. В самия Райхсрат тази 
игра се разиграваше за сметка на немците и в края на краищата за сметка на държавата. 
Защото в края на деветнайстото столетие беше ясно дори на слепците, че 
притегателната сила на монархията е съвсем намаляла и повече не може да се справя с 
центробежните тенденции в отделните национални региони. 

Точно обратното! 

Колкото по-ясно ставаше, че държавата разполага само с жалки средства за своето 
самосъхранение, толкова по-силно ставаше всеобщото презрение към него. Вече не 
само Унгария, но и отделните славянски провинции повече не се отъждествяха с 
единната монархия и нейната слабост никой не възприемаше като собствен позор. 
Признаците на настъпващата старост на монархията по-скоро ги радваше и на нейната 
смърт се възлагаха много повече надежди, отколкото на евентуалното й оздравяване. 

В парламента все още им се отдаваше да избегнат пълния крах, но само с цената на 
недостойни отстъпки пред всеки шантаж, за които в края на краищата плащаха 
немците. А вътре в общата държава крахът се избягваше само чрез повече или по-малко 
умело настройване на една нация срещу друга. Обаче сблъсквайки интересите на 
отделните нации, правителството насочваше политиката си основно срещу немците. 
Политиката на съзнателна чехизация на страната отгоре започва да се води 
организирано, когато наследник на престола става ерцхерцога Франц-Фердинанд, 
получил значително влияние в държавата. Този бъдещ държавен владетел съдействал с 
всички достъпни средства да се намали немското влияние в австро-унгарската 
монархия. Той провеждал открито тази политика или пък я поддържал негласно. 
Благодарение на машинациите на държавната администрация чисто немските 
територии най-безпардонно били включвани в опасната зона на смесените езици. Този 
процес започнал да се развива и то съвсем бързо даже в долна Австрия. И много чехи 
започнали да гледат на Виена като на най-големия чешки град. 



-54- 



Съпругата на ерцхерцога била чешка графиня. Тя произлизала от семейство с 
традиционно враждебно отношение към немците. Бракът й с Франц Фердинанд бил 
морганатичен. Ръководната идея на този нов Хабсбург, в чието семейство разговаряли 
само на чешки, била в центъра на Европа постепенно да бъде създадена славянска 
държава, изградена върху строга католическа база, която да стане опора срещу 
православна Русия. При Хабсбургите отдавна станало обичай да се употребява 
религията за чисто политически цели. В дадения случай ставало дума за твърде гибелна 
поне за немците идея. Полученият резултат в много отношения бил повече от трагичен. 
Нито хабсбургската династия, нито католическата църква получили очакваната 
награда. 

Хабсбургите загубили трона, Рим загубил голяма държава. Привлякла 
религиозната идея за осъществяването на своите политически планове, короната 
съживила такива духове, за чието съществуване самата тя и не подозирала досега. 

Опитите й с всички средства да изкорени немското начало в старата монархия в 
отговор породили появата на всеобщо немско национално движение в Австрия. 

През 80-те години на XIX век манчестерския либерализъм с еврейска 
ориентираност преминал кулминационната си точка и започнал да се движи надолу 
също и в австро-унгарската империя. Но в Австрия реакцията срещу него, като всички 
реакции в австро-унгарската монархия, възникнала не поради социални, а поради 
национални мотиви. Чувството за самосъхранение подтикнало немците да окажат 
съпротивление в най-остра форма. Постепенно решаващо влияние започнали да оказват 
също и икономическите мотиви - но едва на второ място. От политическия хаос се 
родили и две нови партии, едната от които се основавала повече на националния мотив, 
а другата повече на социалния. И двете партийни образувания представлявали огромен 
интерес и били поучителни за бъдещето. 

Непосредствено след войната от 1866 г., завършила за Австрия с тежко поражение, 
домът на хабсбургската династия е бил увлечен от идеята за военен реванш. На 
сътрудничеството с Франция попречила само историята с неудачната експедиция на 
Макс в Мексико. 

Отговорността за тази експедиция възложили главно на Наполеон III и 
изключително се възмущавали, че французите я оставили на произвола на съдбата. И 
все пак Хабсбургите се намирали в изчаквателна позиция. Ако войната в периода 1870- 
1871 г. не беше се превърнала в непрекъснато победоносно шествие на Прусия, то 
виенският двор може би би се опитал да се намеси в кървавата игра и да отмъсти за 
Садова. Но когато от полетата на битката започнали да пристигат изумителни, 
приказни и заедно с това напълно точни известия за немските победи, тогава "най- 
мъдрият" от монарсите разбрал колко бил неблагоприятен моментът за каквито и да 
били опити за реванш. Нищо не оставало на Хабсбургите освен да посрещат 
неприятностите с усмивка. 

Но героичните победи в периода 1870-1871 г. направили още едно велико чудо. 
Промяната на позицията на Хабсбургите никога не се определяла от подбудите на 
сърцето, а се диктувала само от печалната потребност. Що се касае до немците в 
Австрия, то за тях победите на немското оръжие били истински празник. С дълбоко 
въодушевление и ентусиазъм австрийските немци наблюдавали как великата мечта на 
бащите им отново се превръщала в прекрасна реалност. 

Защото не трябва да се заблуждаваме: наистина национално настроените 
австрийски немци веднага след Кьонигрец са видели, че в тези тежки и трагични 
моменти се създавала необходимата предпоставка за възраждане на новата държава, 
която би била свободна от гнилотворното разлагане на стария съюз. Австрийските 
немци чувствали съвсем осезателно на гърба си, че династията на Хабсбургите е 



-55- 



завършила своето историческо предназначение и че създаващата се сега нова държава 
би трябвало да си търси император, наистина достоен за "короната на Рейн". Те толкова 
повече благославяли бъдещата съдба, защото в германския император виждали 
потомъка на Фридрих Велики - този, който през тежките години е показал на народа 
пътя към великия подем и който навеки е записал една от най-светлите страници в 
историята. 

Когато след приключването на великата война Хабсбургите решили да продължат 
борбата против "своите" немци /чието настроение е било напълно очевидно/, 
австрийските немци организирали такава могъща съпротива, каквато още не познавала 
най-новата немска история. В това нямало нищо чудно, тъй като народът чувствал, че 
пълното унищожаване на немското влияние неизбежно било логично последствие от 
политиката на славянизация. 

На първо време станало така, че национално и патриотично настроените били 
принудени да станат бунтовници. 

Бунтовници не срещу нацията или държавата като такава, а срещу онова 
управление на страната, което, по дълбокото убеждение на въстаналите неизбежно, 
щяло да доведе до гибелта на немската народност. 

За първи път в най-новата история на немския народ нещата се стекли така, че 
любовта към отечеството и към народа се оказали в конфликт с династичния 
патриотизъм, както бил по-рано разбиран. 

Една от най-огромните заслуги на общонемското национално движение в Австрия 
през 90-те години било онова, което то доказало: само онази държавна власт има право 
на уважение и поддръжка, която изразява стремежите и чувствата на народа или поне 
не му вреди. 

Не може една държавна власт да бъде самоцел. Ако обаче това е така всяка 
тирания в нашия греховен свят би се оказала завинаги неприкосновена и свещена. 

Когато правителството употребява всички средства, с които разполага, за да води 
целия народ към гибел, тогава не само право, но и задължение на всеки народен син е 
да се бунтува. 

Въпросът за това, къде може да се говори за подобни казуси, се разрешава не с 
теоретични дискусии, а със сила и успех. 

Всяко правителство, разбира се, ще настоява да съхрани държавния си авторитет, 
колкото и лошо да изразява стремежите на народа и да го предава наляво и надясно. 
Какво остава да направи истинският изразител на народните надежди и стремежи? 
Инстинктът за самосъхранение в този случай ще подскаже на народното движение, че в 
борбата за свобода и независимост би трябвало да се приложат и онези средства, с 
помощта на които самият противник се опитва да удържи победа. От това излиза, че 
борбата ще се води с "легални" средства до момента, до който правителството действа в 
легални граници, но движението няма да се изплаши от нелегални средства за борба, 
щом поробителите на народа също прибягнат до тях. 

Главното, което не трябва да се забравя: висшата цел на човечеството в никакъв 
случай не е в съхраняването на дадената държавна форма или още по-малко на 
даденото правителство, а в съхраняването на народното начало. 

Ако се създаде положение, което заплашва свободата или даже самото 
съществуване на народа - въпросът за легалността или нелегалността играе само 
подчинена роля. Нека господстващата власт хиляди пъти се кълне в "легалност" и 
въпреки всичко инстинктът за самосъхранение на угнетените ще признае, че при това 
положение свещено право на народа е борбата с всички средства. 



-56- 



Само благодарение на този принцип са били възможни онези велики 
освободителни битки срещу вътрешното и външното поробване на народите по земята, 
които са се превърнали във велики събития от световната история. 

Човешкото право е над държавното право. 

Ако се окаже, че някой народ в борбата си за правата на човека е претърпял 
поражение, това означава, че е бил твърде лекомислен и недостоен да се съхрани в 
целостта си на земята. Вечно справедливото провидение предварително е обрекло на 
гибел онзи, който не е проявил достатъчно готовност или способност да се бори за 
продължаване на съществуването си. 

За страхливите народи няма място на земята. 

Колко лесно тиранията навлича мантията на така наречената "легалност" най-ясно 
и нагледно доказва отново австрийският пример. Легалната държавна власт по това 
време се опираше на антинемски настроения парламент с неговото мнозинство, който 
не беше от немци, а също на камарата на съсловията, настроени също толкова 
враждебно към немците. Тези два фактора олицетворяваха цялата държавна власт. 
Опитите в рамките на тези учреждения да се измени съдбата на австро-немския народ 
щяха да бъдат нелепост. Съвременните ни политици, които умеят да се молят само за 
"легалност", разбира се, биха направили от това извода, че ако не могат да се 
съпротивляват легално, просто трябва да се откажат от всяка съпротива. В тогавашната 
обстановка в Австрия това би означавало неизбежната гибел на немския народ и при 
това в най-кратък срок. И наистина съдбата на немския народ в Австрия беше спасена 
само благодарение на краха на австро-унгарската държава. 

Теоретикът с конски капаци по-скоро ще умре за доктрината си, отколкото за 
народа си. 

Хората създават за себе си закони, от което теоретикът прави извода, че не 
законите са за хората, а хората са за законите. 

Една от най-големите заслуги на тогавашното общонемско национално движение в 
Австрия беше, че за ужас на всички фетишисти на държавността и идолопоклоници на 
теорията за нея то веднъж завинаги унищожи тази безмислица. 

В отговор на опитите на Хабсбургите да водят със всички средства борба срещу 
немското начало, посочената партия нападна ожесточено "висшата" династия. 
Немсконационалното движение разкри гнилостта на тази държава и отвори очите на 
стотици хиляди за истинската същност на Хабсбургите. Заслугата на тази партия беше 
това, че тя спаси великата идея за любовта към отечеството, като я отне от тази печална 
династия. 

Когато тази партия започна борба, броят на привържениците й беше необикновено 
голям и растеше лавинообразно.Но този успех не продължи дълго. Когато пристигнах 
във Виена, това движение замираше и почти загуби всякакво значение, след като на 
власт дойде християн-социалната партия. 

По какъв начин беше възникнало и заедно с това пак така бързо започна да залязва 
общогерманското национално движение, от една страна, и по какъв начин с такава 
нечувана бързина се издигна християнсоциалната партия, от друга - ето над какво 
започнах да мисля, ето какво стана за мен класически проблем, достоен за съвсем 
задълбочено проучване. 

Когато дойдох във Виена, всичките ми симпатии бяха изцяло на страната на 
общогерманката национална партия. 

Съвсем не ми импонираше и още повече радваше поведението на тези, които 
идваха в австрийския парламент с лозунга "да живеят Хохенцолерновци", но много ме 
окриляше и вдъхваше велики надежди обстоятелството, че австрийските немци бяха 
започнали да се осъзнават за временно откъсната от общогерманската държава част и 



-57- 



вече го заявяваха открито. Виждах, че единственото спасение е в това, че австрийските 
немци вече открито заемат позиция по всички въпроси, свързани с националния 
проблем, и решително се отказват от безпринципни компромиси. Именно във връзка с 
това не можех изобщо да разбера, защо това движение след толкова великолепно 
начало така бързо започна да върви надолу. Още по-малко можех да разбера, защо в 
същото време християн-социалната партия е могла да се превърне в такава голяма сила. 
А християн-социалната партия точно по това време достигаше апогея на славата си. 

Започнах да сравнявам двете движения. Съдбата пак ми даде най-добрите нагледни 
уроци и ми помогна да разреша ребуса. Собственото ми тягостно положение само ми 
помогна. 

Започнах с това, че сравних фигурите на двамата основатели и вождове на двете 
партии: от една страна, Георг фон Шенерер, и от друга, д-р Карл Люетер. 

Като индивидуалности двамата стояха несравнимо по-високо от средни 
парламентаристи. В обстановката на всеобща политическа корупция и двамата оставаха 
съвършено чисти и недосегаеми. Но въпреки това личните ми симпатии от начало бяха 
на страната на вожда на общогерманската национална партия Шенерер и едва 
постепенно преминаха на страната на вожда на християн-социалната партия Люегер. 

Сравнявайки личните дарби на единия и другия, стигнах до извода, че по- 
задълбочен мислител и принципен борец е Шенерер. Той виждаше и предсказваше най- 
ясно и правилно от всеки друг неизбежния край на австрийската държава. Ако 
предупрежденията му за хабсбургската монархия бяха по-добре чути, особено в 
Германия, може би щяхме да избегнем нещастията на световната война, в която 
Германия се оказа почти сама срещу цяла Европа. 

Шенерер разбираше отлично вътрешната същност на проблемите, но затова пък 
много грешеше с хората. 

Точно тази област беше силната страна на доктор Люегер. Люегер беше рядък 
познавач на хората. Неговото правило беше да не вижда хората в по-добра светлина, 
отколкото са те в действителност. Затова той много по-сполучливо вземаше под 
внимание реалните възможности на живота в сравнение с Шенерер. Всички идеи на 
вожда на немската национална партия бяха от теоретична гледна точка напълно 
правилни, но той нямаше нито силата, нито уменията да ги предаде на масите. С други 
думи, той не съумя да придаде на идеите си такава форма, която да съответства на 
степента на възприемчивост на широките народни маси /а тази възприемчивост беше 
достатъчно ограничена/. Доколкото това беше така - цялата теоретична мъдрост и 
дълбочина на Шенерер си оставаше само една умозаключителна мъдрост и тя никога 
нямаше да може да се приложи на практика. 

Този недостатък в практическото разбиране на хората доведе по-късно до 
погрешната преценка на съотношенията на силите, до неосъзнаването на реалната сила, 
заложена в целите на движенията и в твърде старите държавни учреждения. 

Шенерер, разбира се, съзнаваше, че в края на краищата тук става въпрос за един 
мироглед. Но той така и не разбра, че носители на подобни религиозни убеждения на 
първо място трябваше да станат широките народни маси. Шенерер за съжаление не си 
даваше достатъчно сметка доколко е ограничена волята за борба в кръговете на така 
наречената солидна буржоазия. Той не осъзнаваше, че това й отношение неизбежно 
произтичаше от икономическите й позиции: такъв буржоа имаше какво да губи и това 
го принуждаваше в такива ситуации да бъде повече от сдържан. 

Победата на целия мироглед е наистина възможна само тогава, когато носители на 
новото учение са самите маси, готови да стоварят върху плещите си цялата тежест на 
борбата. 



-58- 



Недостатъчното осъзнаване на онова велико значение, което носят низшите слоеве 
на народа, напълно съответстваше на тогавашното неосъзнаване на социалния проблем 
като цяло. 

Във всички тези отношения доктор Люегер беше пълна противоположност на 
Шенерер. 

Солидното познание за хората му даваше възможност правилно да оцени 
съотношението на силите. Това го предпазваше от опасността на неправилните оценки 
на вече съществуващите органи. Напротив, трезвата преценка на обстановката го 
провокираше да се старае да използва и старите обществени учреждения в борбата за 
постигане на целите си. 

Той си даваше ясна сметка, че в съвременната епоха само силите на висшите 
слоеве на буржоазията са напълно недостатъчни, за да осигурят победата на новото 
движение, и затова той пренесе центъра на тежестта на политическата си дейност за 
завоюване на онези слоеве, чиито условия на съществуване ги принуждават към борба 
и чиято воля не е парализирана. Затова той беше склонен от самото начало да използва 
вече съществуващи средства за влияния и да се бори за привличането на вече 
съществуващи могъщи учреждения на своя страна. Той ясно осъзнаваше, че е 
необходимо да се извлече възможно най-голяма полза за движението си от старите 
източници на сила. 

Благодарение на това разбиране Люегер даде на новата си партия основната насока 
за завоюване на средната класа, която беше заплашена от гибел. С това си създаде 
непоколебим фундамент и резервоар на сили, неизменно готови за упорита борба. 
Неговата безкрайно умна тактика по отношение на католическата църква му даде 
възможността в най-кратък срок да завоюва младото поколение от духовенството в 
такива размери, че на старата клерикална партия не й оставаше нищо друго освен да 
изчезне от небосклона или /което би било по-умно от нейна страна/ да премине към 
нова партия и да се опита по този начин постепенно да си отвоюва старите позиции. Но 
би било несправедливо да се мисли, че с казаното се изчерпват талантите на този човек. 
На практика той беше не само умен тактик, но и притежаваше всички качества на 
действително велик и гениален реформатор. В последното също знаеше точната 
граница на съществуващите възможности и си даваше ясна сметка за собствените си 
способности. 

Този, във висша степен забележителен, човек си беше поставил изцяло 
практически цели. Беше решил да завоюва Виена. Виена беше сърцето на монархията. 
Само от този град се пращаха импулси за живот, които поддържаха съществуването на 
болния и стар организъм на цялата разклатена държава. Колкото повече на сърцето му 
се удаваше да оздравее, толкова по-бодър трябваше да става целия организъм. Идеята 
сама по себе си е напълно правилна, но, разбира се, тя можеше да намери приложение 
само в продължение на определено време. 

В последното се съдържаше слабата страна на Люегер. 

Онова, което му се удаде да направи за Виена, е безсмъртно в най-добрия смисъл 
на думата. Но не му се удаде да спаси по този начин монархията - вече беше твърде 
късно. 

Тази страна на нещата беше по-ясна за Шенерер. 

Всички практически начинания на доктор Люегер му се удадоха отлично, но 
надеждите, които свързваше с тези начинания, уви не се изпълниха. С други думи, 
онова, което желаеше Шенерер, съвсем не му се удаде, а това, от което се опасяваше, за 
съжаление, се изпълни в ужасяваща степен. 



-59- 



Така и стана, че и двамата дейци не видяха своите цели изпълнени. На Люегер не 
му се удаде да спаси Австрия, а на Шенерер - да предпази немския народ от 
катастрофа. 

За нашата съвременна епоха е безкрайно поучително да се изучат най-подробно 
причините за неуспеха, сполетял и двете партии. Това ще бъде особено полезно за 
приятелите ми, тъй като в редица точки обстановката е същата, каквато и тогава. 
Можем и сме длъжни сега да избегнем онези грешки, които доведоха тогава до гибелта 
на едното движение и до безплодността на другото. 

От моя гледна точка крахът на немското национално движение в Австрия се 
обуславяше от три причини: 

Първо, съдбоносна роля изигра неясната представа на партията за значението, 
което има социалният проблем именно за новата, по своята същност, революционна 
партия. 

Доколкото Шенерер и най-близките му привърженици на първо време се обръщаха 
само към буржоазните слоеве, резултатът може да бъде само слаб и несигурен. 

Когато става дума за вътрешни въпроси на нацията или държавата, немското 
бюргерство, особено във висшите му слоеве, е настроено толкова пацифистки, че е 
готово буквално да се откаже от самото себе си. Отделният човек не винаги го съзнава, 
но въпреки това е така. В добрите времена, т.е. в нашия случай по времето на успешно 
управление, подобни настроения превръщат тези слоеве в много ценни за държавата. 
По времето на лошо управление тези настроения водят направо до ужасяващи 
резултати. Ако общонемското национално движение желаеше да проведе действително 
сериозна борба, то трябваше преди всичко да се постарае да завоюва масите. То не успя 
да направи подобно нещо и това го лиши от онази елементарна стихийна сила, която е 
нужна, за да не падне вълната за кратко време. 

Щом като партията от самото начало не се е придържала към този принцип и не го 
е приложила на практика, такава нова партия впоследствие няма да има възможността 
да си навакса пропуснатото. Щом като партията от самото начало е набрала голямо 
количество умерени буржоазни елементи, това предопределя, че във и вътрешното си 
устройство тя ще се ориентира натам. По този начин тя от самото начало си отрязва 
перспективата да завоюва мощните сили от средата на нисшите слоеве на народа. Но 
такова движение още предварително е осъдено на болезнена немощ и е принудено да се 
ограничава само до критикарстване. Партията вече няма да може да се опира на онази 
почти религиозна вяра, без която няма истинска способност за самопожертвование. 
Вместо всичко това в партията надделява стремежа към "положително" сътрудничество 
със съществуващия режим, т.е. към признаване на това, което е. В партията постепенно 
надделява стремежа да се омекоти борбата, за да се достигне накрая да гнилия мир. 

Именно това се случи с общонемското национално движение. Причината беше в 
това, че от самото начало не постави в центъра на тежестта на своята дейност борбата 
за завоюване на широките народни маси. Именно благодарение на това то се превърна 
в "умерено-радикално" и буржоазно-надменно. 

От първата грешка произтичаше и втората причина за бързата гибел на 
движението. 

В момента на възникването на немското национално движение положението на 
немците в Австрия беше вече наистина отчайващо. С всяка измината година 
парламентът все повече се превръщаше в институция, работеща за бавното, но 
систематично унищожаване на немския народ. Последният сериозен опит да се спасят 
нещата можеше да бъде в отстраняването на тази институция. Само в такъв случай се 
откриваха и то незначителни шансове за успех. 



-60- 



Във връзка с това пред движението възникна следният принципен въпрос: нужно 
ли е да се отива в парламента, за да се унищожи по-скоро или, както се изразяваха 
тогава, за да се "взриви отвътре", или пък обратното, да не се отива в парламента, а 
фронтално да се атакува тази институция. 

Решиха да влязат. Влязоха и... излязоха сразени. 

Разбира се, при така сложилите се обстоятелства, се наложи да се влезе. 

За да се поведе открита фронтална борба срещу такава сила, нужно беше, първо, да 
се притежава непоколебимо множество и второ, безгранична жертвоготовност. Това 
означаваше да се хване бика направо за рогата. Но при това, разбира се, се налага да 
рискуваш няколко пъти да бъдеш провален. Едва изправил се на крака, трябва да 
започнеш борбата отново, а победата се постига едва след много тежка борба и то 
единствено от безумно смели борци. На мястото на хилядите паднали ще дойдат 
хиляди нови. В края на краищата упоритостта ще бъде възнаградена с победа. 

Но затова е нужно в борбата да участват народните синове, широките народни 
маси. 

Само те могат да намерят в себе си решителност и издръжливост, за да доведат 
такава борба до края. 

А тъкмо такива широки народни маси нямаше в редиците на немската национална 
партия. И затова не й оставаше нищо друго освен да отиде в парламента. 

Ще бъде неправилно да се смята, че подобно решение е било резултат от дълги и 
мъчителни вътрешни колебания или дори просто резултат от продължителни размисли. 
Не, хората не можеха и да си представят други форми на борба. Участието в тази 
безсмислица беше резултат от объркаността на представите и неразбирането какво 
влияние ще окаже участието на партията в тази институция, която тя самата беше 
решително отхвърлила. Разсъждаваше се елементарно, че, излизайки "пред цялата 
нация" на "всенародната трибуна", партията ще получи възможност по-лесно да 
просвети широките народни слоеве. Борбата вътре в парламента, според мнозина, 
обещаваше повече резултати, отколкото нападението му отвън. Освен това известни 
надежди се възлагаха и на депутатската неприкосновеност. Хората бяха уверени, че 
парламентарният имунитет ще направи по-устойчиви отделните борци и ще придаде 
по-голяма сила на ударите им. 

В реалната действителност всичко стана по друг начин. Аудиторията, пред която 
излизаха сега депутатите на немската национална партия, не се увеличи, а намали. 
Защото всеки оратор говори пред непосредствените си слушатели или пред читателите, 
до които достигат отчетите на пресата. 

В действителност най-широката аудитория е не заседателната зала на парламента, 
а залата на големите публични народни събрания. 

В тях се събират хиляди хора, дошли тук с единствената цел да чуят какво ще им 
каже ораторът, докато в заседателната зала идват няколко стотици и то главно, за да 
получат полагащото им се дневно възнаграждение, а не да научат нещо разумно от 
въпросния "народен представител". 

Главното е, че в заседателната зала на парламента винаги се събира една и съща 
публика, която изобщо не смята за нужно да се усъвършенства по простата причина, че 
не само не разбира необходимостта от това, но и липсва и най-малкото желание за него. 
Нито един от тези народни представители никога доброволно не признава правотата на 
другия и никога няма да положи сили да отстоява делото, защитавано от колегата си. 
Не, той никога няма да направи това или само по изключение, когато му се стори, че 
ако извърши завоя, ще осигури мандата си и в следващия парламент. Само тогава, 
когато и децата знаят, че предстоящите избори ще донесат победата на другата партия, 
стълбовете на партията на власт, поддържащи я досега, мъжествено ще прескочат в 



-61- 



другия лагер, т.е. в лагера на партията или направлението, което по тяхните сметки ще 
завоюва по-изгодната позиция. Извършвайки този завой, тези безпринципни господа 
няма да спестят купищата от "морални" приказки. Обикновено така и става: когато 
народът обръща толкова категорично гръб на някаква партия, че на всеки му става 
ясно, какво унищожително поражение я очаква, тогава започва великото бягство. 
Парламентарните плъхове напускат партийния кораб. Това бягство не е продиктувано 
от съвестта, то не е плод на добра воля, не, то е просто резултат на "прозорливост", 
която дава възможност на парламентарната дървеница навреме да напусне несигурното 
място и своевременно да се намести в топлата постеля на друга партия. 

Да говориш пред такава аудитория направо означава да си хабиш приказките. 
Наистина няма никакъв смисъл от това. Резултатът ще бъде нищожен. 

Така и ставаше. Депутатите от немската национална партия можеха да говорят да 
пресипване, но техните речи не оказваха никакво влияние. 

А пресата или мълчеше, или така изопачаваше речите им, че не можеше да се 
улови никакъв смисъл, а понякога те се поднасяха в такъв изопачен вид, че 
общественото мнение си създаваше много лоша представа за намеренията на новата 
буржоазия. Каквото и да говореха отделните депутати, широката публика научаваше 
само това, което можеше да се прочете във вестниците. А "изложението" на тези речи в 
пресата беше такова, че те изглеждаха една безсмислица, та дори и по- лошо. И така 
непосредствената аудитория се състоеше от някакви си петстотин парламентаристи. С 
това се изчерпва всичко. Но друго беше най- лошото. 

Общонемското национално движение можеше да разчита на успех, само ако от 
самото начало бе разбрало, че ставаше дума не просто за създаване на нова партия, а за 
изработване на нов мироглед. Само с нов мироглед можеше да се намерят сили, за да се 
победи в тази исполинска борба. За ръководството на такава борба бяха нужни най- 
светлите, най-мъжествените умове. 

Ако борбата за даден мироглед не се ръководи от самопожертвователни герои, то 
много скоро движението ще остане и без редови бойци. Който се бори за собственото 
си съществуване, той почти няма какво да даде на обществото. 

За да се създадат тези предпоставки, необходимо е всеки да разбира, че 
привържениците на новото движение могат да очакват чест и слава едва в бъдеще, а в 
настоящето движението не може да даде никакви лични облаги. Колкото повече дадено 
движение раздава постове и длъжности, толкова по-съмнителни хора се устремяват към 
него. Ако тази партия има голям успех, то търсещите облаги политически пришълци 
ще я задръстят до такава степен, че старият честен партиен работник понякога просто 
няма да може да я познае, а те ще го отхвърлят като вече ненужен и "непризван". Това 
означава, че "мисията" на такова движение вече е изчерпана. 

Щом немското национално движение свърза съдбата си със съдбата на парламента 
в него вместо вождове и борци, се оказаха "парламентаристи". По този начин немската 
национална партия стигна равнището на обикновените политически партии и загуби 
необходимата й сила да върви с ореола на мъченицата срещу трагичната съдба. Вместо 
да организират борбата, на партийните деятели сега им оставяше само да държат речи и 
да водят преговори. И какво - този нов парламентарист за кратко време стигна до 
мисълта, че неговото най-висше /и с по-малък риск/ задължение е защитата на новия 
мироглед с така наречените "духовни" средства на парламентарно красноречие, и, че 
това при всеки случай е по-спокойно, отколкото с риск за живота си да се хвърля в 
борба с неизвестен изход, която не можеше да доведе до нищо добро 

Докато вождовете седяха в парламента, привържениците на партията извън 
стените му очакваха чудеса, а тези чудеса не се случваха и, разбира се, не можеха да се 
случат. Онова, което самите депутати говореха, в никакъв случай не съответстваше на 



-62- 



очакванията на избирателите. Това беше напълно разбираемо, тъй като враждебната 
преса правеше всичко възможно, за да попречи на народа да си създаде правилна 
представа за изявите на депутатите от немско-националната партия в парламента. 

В същото време протичаше и друг процес. Колкото повече народните 
представители придобиваха вкус към по-меките форми на "революционна" борба в 
парламента и ландтага, толкова по-малко се оказваха готови да се върнат към широките 
народни слоеве и отново да се заемат с по-опасната просветителска дейност. Масовите 
народни събрания все повече отстъпваха на заден план, а между другото това е 
единственият път, който дава възможност за непосредствено въздействие върху масите 
и по този начин завоюване на значителна част от народа на своя страна. 

Трибуната на парламента все повече и повече изместваше на заден план трибуната 
на народните сбирки. Вместо да говорят с народа, депутатите бяха заети с излияния 
пред така наречените избраници. Всичко това се отразяваше на немското национално 
движение и то постепенно преставаше да бъде народно и падна до равнището на повече 
или по-малко обикновен клуб, където се водеха академични спорове. 

Пресата разпространяваше най-лошите представи за партията. На големите 
народни събрания представителите на партията не се стараеха вече да възстановят 
истината и да покажат действителните цели на партията. В края на краищата 
обстоятелствата се стекоха така, че думите "немско национално движение" започнаха 
да предизвикват насмешка в широките народни среди. 

Нека да запомнят тщеславните драскачи на нашето време, че великите преломи в 
този свят никога не са се извършвали с помощта на перото. 

Не, перото има за цел теоретически да обоснове вече извършения прелом. 

От памтивека само вълшебната сила на устната реч е била факторът, задвижвал 
велики исторически лавини както от религиозен, така и от политически характер. 

Широките народни маси се подчиняват преди всичко на силата на устната реч. 
Всички велики движения са народните движения. Това е вулканично изригване на 
човешки страсти и душевни преживявания. Причината да излязат на бял свят е или 
богинята-нужда, или пламенната сила на словото. Никога досега великите движения не 
са били продукт на лимонадени излияния на литературни естети и салонни герои. 

Да обърне съдбата на народа може само силата на горещите страсти. Да пробуди 
страстите на другите може само онзи, който сам не е безпристрастен. Само страстта 
дарява на избраните от нея думите, които като удари с чук отварят вратите към сърцата 
на народа. 

На един писател, можем да кажем: нека да стои зад бюрото с писалката си и да се 
занимава с "теоретична" дейност, ако за това има съответните способности; но за вожд 
той не е нито роден, нито избран. 

Всяко движение, което си поставя велики цели, трябва най-старателно да се стреми 
да не губи връзките си с широките народни маси. 

Такова движение трябва да разглежда всеки проблем на първо място именно от 
тази гледна точка. Всичките му решения трябва да се определят по този критерий. 

Такова движение трябва по-нататък системно да избягва всичко онова, което може 
да намали или даже отслаби влиянието му върху масите. И това не е от "демагогски" 
съображения. Не. То трябва да се ръководи от това по простата причина, че без 
могъщата сила на народните маси нито едно движение, колкото и превъзходни, и 
благородни намерения да е имало, не може да постигне целите си. 

Пътищата към целта ни се определят от жестоката необходимост. Който не желае 
да върви по неприятни пътища, чисто и просто му се налага да се откаже от целта си. 
Това не зависи от добрата ни воля. Така е устроен греховният ни свят. 



-63- 



Общонемското национално движение пренесе центъра на тежестта на дейността си 
в парламента, а не върху народа и именно заради това излезе така, че се е отказало от 
бъдещото си развитие заради мигновения успех. 

Това движение избра м по-лесните м пътища и именно заради това се оказа 
недостойно за своята крайна победа. 

Обмислих във Виена най-подробно тези проблеми и стигнах до извода, че именно 
в това е основната причина за краха на немското национално движение. За мен това 
беше още по-болезнено, тъй като по мое мнение това движение беше призвано да 
ръководи борбата за делото на немския народ. 

И двете грешки, довели до гибелта на немското национално движение, се намираха 
в тясна връзка помежду си. Недостатъчното осъзнаване кое е истинската движеща сила 
на големите преломи доведе до неправилното осъзнаване на значението на широките 
народни маси; оттук - недостатъчен интерес към социалните проблеми, недостатъчна 
борба за спечелване симпатиите на нисшите слоеве на нацията, но оттук и прекаленото 
надценяване на парламента. 

Ако тази партия беше осъзнала, каква невиждана сила е заложена именно в 
народните маси като носители на революционната борба, то тогава щеше да провежда 
дейността и пропагандата си по съвсем друг начин. Тогава партията би пренесла 
центъра на тежестта на дейността си в предприятията и на улицата, а не в парламента. 

Но и третата грешка на партията в крайна сметка също произтича от 
неосъзнаването на значението на масите, от неосъзнаването, че хората със силен дух 
трябва да тласнат масите в определена посока, след което те самите като махало ще 
ускорят движението и ще го направят постоянно и безотказно. 

Немското национално движение поведе системна борба с католическата църква. 
Това на свой ред се обяснява също с недостатъчното разбиране на народната 
психология. 

Причините за неочакваната борба на новата партия срещу Рим бяха следните: 

Когато Хабсбургската династия окончателно реши да превърне Австрия в 
славянска държава, всички средства за това й се сториха добри. За прокарването на тази 
нова "държавна" идея безсъвестната династия включи в действие и религиозните 
учреждения. Тя започна да използва и чешките свещеници, като виждаше в тях едно от 
подходящите оръдия за славянизация на Австрия. 

Това ставаше приблизително така: в чисто немските общини се назначаваха за 
свещеници чехи. Последните провеждаха систематично и неотклонно чешка политика, 
като поставяха интересите на чехите над интересите на църквата. По такъв начин 
чешките енории ставаха центрове за намаляване влиянието на немците в страната. 

Немското духовенство за съжаление се оказа напълно безсилно да се 
противопостави на това. То беше неспособно не само да поведе аналогична 
настъпателна кампания, но не беше и в състояние дори да се отбранява. Така удариха 
немците в тила. Злоупотребата с религията, от една страна, неспособността да се окаже 
каквато и да е била съпротива - от друга, накараха немците бавно, но непрекъснато да 
отстъпват. 

Така стояха нещата в малката политика. Но и в голямата положението беше 
същото. Антинемските опити на Хабсбургите не срещаха отпор и във висшето 
духовенство. Защитата на най-елементарните права на немците все повече отстъпваше 
на заден план. 

Оформяше се общо впечатление, че става дума за съзнателно и грубо потъпкване 
на интересите на немския народ, което се извършваше от католическото духовенство. 

Получаваше се така, че църквата не само обръщаше гръб на немския народ, но 
направо преминаваше на страната на враговете му. А Шенерер смяташе, че главната 



-64- 



причина за всичко това е в ръководството на католическата църква, която се намираше 
извън Германия. Според него от това произтичаше враждебното отношение на 
ръководните кръгове на католическата църква към упованията на народа. 

Така наречените културни проблеми отстъпваха почти изцяло на заден план, както 
и всичко в тогавашна Австрия. За немското национално движение тогава решаващо 
беше не отношението на католическата църква, да речем, към науката или към нещо 
друго, а най-вече и преди всичко факта, че тя не защитава правата на немския народ, а 
постоянно толерира домогванията и алчността на славяните. Георг Шенерер беше 
последователен човек, той не оставаше нищо недовършено. Започна кампания срещу 
църквата, напълно убеден, че само по този начин ще може да спаси немския народ. 
Движението за освобождаване от влиянието на римската църква му се струваше най- 
верния път към целта, онзи мощен снаряд, който беше насочен към вражеската крепост. 
Ако този удар се окажеше победоносен, това щеше да означава, че и в Германия е 
сложен край на трагичния разкол в църквата и че вътрешните сили на германската 
империя и на цялата немска нация ще спечелят благодарение на това извънредно 
много. 

За съжаление нито предпоставките, нито изводите му бяха правилни. Наистина, че 
съпротивителната сила на немското католическо духовенство в националната борба 
беше несравнимо по-малка от съпротивителната сила на колегите им от различен от 
немския и преди всичко от чешки произход. 

Само невежи не можеха да разберат, че на немското духовенство и наум не му идва 
действително да се заеме със смелата защита на немските интереси. 

Но само заслепените можеха да не разберат, че причините за това обстоятелство се 
крият преди всичко в нас, немците: това е нашата така наречена "обективност", нашето 
равнодушно отношение към проблемите на народността, както впрочем и към някои 
други проблеми. 

Чешкото духовенство се отнася напълно субективно към своя народ и "обективно" 
към съдбата на църквата. Немският свещеник обратно: той е предан субективно на 
църквата и абсолютно " обективен" към нацията си. Това явление за нещастие 
наблюдаваме сред нас и в хиляди други случаи. 

Това съвсем не е наследство от католицизма. Не, тази тъжна черта разяжда почти 
всички институции у нас, особено държавните и духовните. 

Помъчете се само да сравните как се отнася нашето чиновничество към опитите за 
национално възраждане и как при аналогични обстоятелство би се отнесло 
чиновничеството на някой друг народ. Или погледнете как се отнася нашето 
офицерство към въжделенията на нашата нация. Нима можете да си представите, че 
офицерството на някоя друга страна в света би заело такава позиция и би се прикривало 
под фразите за "авторитета на държавата". А тези фрази през последните пет години 
станаха нещо съвсем естествено и дори похвално. А вземете и еврейският въпрос. Дори 
и католиците и протестантите заемат по отношение на него позиция, която явно не 
съответства нито на въжделенията на народа, нито на действителните потребности на 
религията. Опитайте се да сравните позицията на еврейския равин по отношение 
въпросите, имащи и най-малко значение за еврейството като раса, с позициите на 
грамадното общество от нашето духовенство - независимо дали е католическо или 
протестантско. 

Това явление можем да наблюдаваме у нас постоянно, когато става дума за защита 
на една или друга абстрактна идея. "Държавен авторитет", "демокрация", "пацифизъм", 
"международна солидарност" и т.н. - това са понятията, които господстват у нас и на 
които се придава такова праволинейно и доктринерско тълкуване, че се загубва 
всякаква ясна представа за действително реалните задачи на нацията. 



-65- 



Този трагичен и предубеден подход към въжделенията на нацията унищожава 
всякаква способност за субективно вглъбяване в нещата, ако те обективно 
противоречат на доктрината. В края на краищата в резултат се получава пълно 
изопачаване и на целите, и на средствата им. Такива хора ще се обявят против всякакъв 
опит за национално въстание, само защото то предполага насилствено отстраняване на 
всяко правителство, дори то да е съвсем неспособно вредно. Ами как, нали това е 
престъпление по отношение на "авторитета на държавата". А в очите на тези жалки 
фетишисти "държавният авторитет" не е средство към целта, а самоцел. Това плашило 
съответства на жалката им умствена нагласа. Тези рицари на печалния образ с 
негодувание ще се изкажат, например, против всякакъв опит за диктатура, дори и ако 
неин носител стане самият Фридрих Велики, а представителите на съвременното 
парламентарно мнозинство се окажат неспособни политически лилипути или просто 
едни недостойни личности. И защо? Единствено затова, че за тези "принципни" 
маниаци демокрацията е по-свещена от идеята за велика нация. Такъв педант е готов да 
защитава и най-ужасната тирания, унищожаваща и собствения му народ, само защото в 
дадения момент тя въплъщава "авторитета на държавата". 

Така и нашият немски пацифист ще се отнесе съвсем безразлично към най- 
злодейското насилие над неговата нация - дори ако това насилие идва от най-отявлени 
милитаристи - само защото промяната на положението би изискала да се окаже 
съпротива, т.е. да се използва сила, а последното противоречало на представата му за 
мирното съжителство. Интернационално настроеният немски социалист ще приеме 
като естествено да бъде ограбван със съвместни усилия от останалия свят. Той с 
братски чувства ще приеме съответстващите удари и никога няма да помисли, че 
побойниците трябва да се накажат или поне да се укротят. Никога! А защо? Единствено 
затова, че той е немец. 

Може би това е тъжно, но е факт. За да се преодолее някое зло, трябва преди 
всичко да се разкрие и разбере. Това важи и към равнодушието, което известна част от 
духовенството проявява по отношение на защитата на немските въжделения. То се 
обяснява не със злата му воля, не със заповед отгоре. Не. Тази недостатъчна 
решителност е резултат от недостатъците в националното възпитание на младини, а 
впоследствие е продукт на некритично подчинение на една или друга абстрактна идея, 
превърнала се във фетиш. 

Възпитанието в демократичен дух, дух на интернационален социализъм, 
пацифизъм и т.н. в наше време е приело такъв изключителен и може да се каже 
субективен характер, че е подчинило всичко и изцяло предопределя възгледите към 
всичко. А ако става дума за отношението към нацията, то при нас от ранна младост е 
чисто "обективно". Така се получава, че немският пацифист, който субективно се 
отдава без остатък на идеята си, няма да застане без да мисли на страната на народа си 
дори и в случай, че народът му е подложен на несправедливи и тежки заплахи. 
Отначало ще иска да разбере на коя страна е "обективната" справедливост и ще смята, 
че е под негово достойнство да се ръководи от обикновеното чувство за национално 
самосъхранение. 

Доколко това се отнася еднакво и за католицизма, и за протестанството се вижда от 
изложеното по-долу. 

По същество протестанството по-добре защитава въжделенията на немския народ, 
доколкото това е заложено в самия му произход и в по-късната историческа традиция. 
Но и то се оказва напълно парализирано в случай, че му се наложи да защитава 
националните интереси в сфера, която е малко свързана с общата линия на неговите 
представи и традиции, в или му се наложи да се занимава с потребности, от които до 
този момент не се интересувал или които по едни или други причини е отхвърлял. 



-66- 



Протестантството винаги се застъпва за всичко немско, когато става въпрос, да 
кажем, за защита на немския език и немската свобода. Всичко това е дълбоко заложено 
в самата му същност. Но ако стане въпрос, например за еврейството, ще се окаже, че 
протестанството се отнася по най-враждебен начин към най-малкия опит да се 
освободи нацията от това, до смърт враждебно обкръжение, и само, защото 
протестанството тук вече е свързано със своите определени догми. Но тук става дума за 
въпрос, извън чието разрешение всички опити за възраждане на немския народ са 
напълно безцелни или даже нелепи. 

По времето, когато живеех във Виена, разполагах с достатъчно свободно време, за 
да обмисля безпристрастно и този въпрос. Всичко, което виждах около себе си, 
потвърждаваше хиляди пъти верността на казаното. 

Във Виена, в този фокус от различни националности, беше на всяка крачка особено 
очевидно, че само немският пацифист се отнася към съдбата на нацията си с тази 
прословута "обективност", за която говорихме по-горе, за разлика от евреинът, който 
никога не се отнася по този начин към съдбата на еврейския си народ. Във Виена стана 
ясно, че само немският социалист е настроен "интернационално" в смисъл, че умее 
само да хленчи и да угодничи пред интернационалните "другари". Чешкият и полският 
социалист постъпват по съвършено различен начин. С една дума, още тогава разбрах, 
че нещастието е само наполовина заложено в самите учения, а в останалата част е 
продукт на господстващото у нас неправилно национално възпитание, в резултат на 
което се получава много по-малка преданост към своята нация. 

Имайки в предвид казаното, става ясно, че цялата тази аргументация, която 
привеждаше немската националистическа партия, теоретически обосновавайки борбата 
си срещу католицизма, не беше вярна. 

Нека да се възпитава немският народ от най-ранна възраст в чувство на 
изключително признание на правата на собствения му народ, нека да не се развращава 
вече десетки години младежта ни, нека да я освободим от проклятието на 
"обективността" ни, когато става въпрос за съхранението на собственото аз. Тогава в 
най-кратък срок ще се убедим, че и немският католик по примера на католиците от 
Испания, Полша или Франция ще си останат немци, ще останат верни на собствения си 
народ. От само себе си се разбира, че всичко това предполага наличие на истинско 
национално правителство и у нас. 

Най-силното доказателство в подкрепа на казаното ни дава историческият период, 
в който на нашия народ за последен път му се е наложило пред историческия съд да 
води борба за съществуване не на живот, а на смърт. 

До момента, в който висшето ръководство е било повече или по-малко 
удовлетворително, народът изпълняваше изцяло задължението си. Протестантският 
пастор и католическият свещеник - и двамата дадоха безкрайно много, за да се повиши 
съпротивителната ни сила; и двамата помогнаха не само на фронта, но още повече в 
тила. През тези години, особено в момента на първото избухване, за двата лагера както 
за протестантите, така и за католиците, съществуваше само една единствена немска 
държава, за чието процъфтяване и бъдеще и двата лагера отправяха еднакво горещи 
молитви към небето. 

Немското национално движение в Австрия трябваше да си постави въпроса: могат 
ли австрийските немци да запазят господството си при католическа вяра? Да или не? 
Ако отговорът е да, тогава политическата партия няма смисъл да се занимава с 
религиозните въпроси или даже с ритуалите; ако отговорът е не, тогава не е трябвало да 
се създава политическа партия, а да се вдигне борба за религиозна реформа. 

Онзи, който по заобиколен начин чрез политическата организация желае да 
проведе религиозна реформа, няма ни най-малка представа за това как в реалната 



67- 



действителност се оформят религиозните представи или религиозните учения и как те 
именно намират израз чрез църквата. 

В тази област наистина е невъзможно да се служи едновременно на двама 
господари. Да се основе или разруши религията - тук става въпрос за нещо много по- 
голямо, отколкото да се образува или разруши една държава или още повече партия. 

Нека да не ми казват, че демонстрацията на немската национална партия срещу 
католицизма е предизвикана само от отбранителни съображения и че настъпателната 
страна е било католичеството. 

Във всички времена и епоха разбира се е имало безсъвестни субекти, които не са се 
спирали пред това да използват и религията за оръдие на политическите си гешефти 
/тъй като при такива господа става въпрос изключително за гешефти/. Напълно е 
неправилно да се възлага отговорността за такива негодници на религията. Тези 
субекти винаги се изхитряват да злоупотребят в низките си интереси, ако не с 
религията, то с нещо друго. За парламентарните безделници и крадци няма нищо по- 
приятно от удобен случай, даже и със задно число да намерят известно оправдание за 
политическите си мошеничества. Когато за собствената им подлост възлагат 
отговорността на религията или на религиозните ритуали, те са много доволни; тези 
лъжовни субекти веднага ще вдигнат шум до небето и ще призоват всички да 
свидетелстват колко справедливи са били постъпките им и как с ораторския си талант и 
прочие са спасили религията и църквата. Колкото повече вдигат шум, толкова повече 
глупавите или разсеяни съграждани престават да се интересуват от действителните 
виновници за лошите постъпки. И какво - негодниците постигат целта си. 

Самата хитра лисица прекрасно знае, че постъпките й нямат нищо общо с 
религията. Негодниците се подсмихват под мустак, а техните честни и недотам ловки 
противници претърпяват поражение и в един прекрасен ден в момент на отчаяние 
загубват вярата си в делото и отстъпват настрана. 

Но и в друго отношение е напълно несправедливо да се смята за отговорна 
религията или даже само църквата заради недостатъците на отделни хора. Нека да 
сравним величието на цялата църковна организация с недостатъците на средния 
служител на църквата и ние ще трябва да стигнем до извода, че съотношението между 
доброто и лошото тук е далеч по-благоприятна, отколкото в която и да била друга 
сфера. Разбира се, и между свещениците ще се намерят такива, за които свещената 
длъжност е само средство за удовлетворяване на собственото политическо самолюбие. 
Сред тях ще се намерят и такива, които в политическата борба, за съжаление, забравят, 
че са длъжни да бъдат блюстители на висшата истина, а съвсем не защитници на 
лъжата и клеветата. Но трябва да се признае, че на един такъв недостоен свещеник се 
падат хиляди и хиляди честни пастори, които съзнават цялото величие на мисията си. В 
нашата лъжливата и развратна епоха тези хора са цветущи оазиси в пустинята. 

Ако един или друг развратен субект в расо извърши някое гнусно престъпление 
срещу нравствеността, то няма да започнат да обвиняват за това цялата църква. По 
същия начин трябваше да постъпя и аз, ако някой друг църковен служител предава 
нацията си, окалва я, и то по такова време, когато това правят надясно и наляво и 
недуховни лица. Не трябва да се забравя, че на лошия енорийски свещеник се падат 
хиляди души, за които нещастието на нацията е собствено нещастие, които са готови да 
дадат за нея всичко и заедно с най-добрите народни синове пламенно очакват часа, 
когато и на нас ще ни се усмихне щастието. Ако някой ми каже, че в случая ставало 
дума не толкова за дребни ежедневни проблеми, колкото за големи принципни въпроси 
на догмата, ще му отговоря така: 

Ако ти смяташ, че си избран от съдбата за предвестник на истината, направи го, но 
тогава имай мъжеството да действаш не по обиколни пътища чрез политическа партия - 



-68- 



понеже в това също е заложено известно мошеничество - а се помъчи да замениш 
лошото настояще с твоето добро бъдеще. 

Ако не ти стигне за това смелост или сам не се напълно убеден, че твоите догми са 
по- добри, тогава остави всичко. Но във всеки случай, ако не се осмелиш да действаш с 
открито чело, не смей нелегално да прибягваш към околните пътища на политиката. 

Политическите партии не трябва да имат нищо общо с религиозните проблеми, ако 
не искат да погазват обичаите и нравствеността на собствената си раса. По същия 
начин и религията не трябва да се намесва в партийно-политическите ежби. 

Ако някои служители на църквата се опитват да използват религиозните 
учреждения /или само религиозните учения/, за да нанасят вреда на нацията си, не 
трябва да се върви по техните стъпки и да се води борба срещу тях със същото оръжие. 

За политическия ръководител религиозните учения и институциите на народа му 
винаги трябва да остават съвършено неприкосновени. В противен случай той трябва да 
стане не политик, а реформатор, ако разбира се има за това необходимите данни. 

Всеки друг подход неизбежно води към катастрофа, особено в Германия. 

Изучавайки немското национално движение и борбата му срещу Рим, а по това 
време аз стигнах до следното убеждение, което през следващите години само укрепна в 
мен: обстоятелството, че тази партия не оцени достатъчно значението на социалния 
проблем, й струваше загубата на цялата действително боеспособна народна маса; 
участието в парламента й отне възможността наистина да се разгърне и й предаде 
слабостите, свойствени на тази институция; борбата пък срещу католическата църква й 
отне нисшите и средните слоеве на населението и по такъв начин я лиши от 
многобройните и най-добрите елементи, представляващи основата на нацията. 

Практическите резултати от австрийската "борба за култура" се оказаха съвсем 
нищожни. 

Наистина немската национална партия не успя да откъсне от католическата църква 
около 1 00 хиляди вярващи, но това не беше чак в голям ущърб на църквата. В дадения 
случай на пастирите наистина не им се наложи да проливат сълзи по повод загубата на 
"агнета", тъй като всъщност те губиха само онези, които отдавна вътрешно не бяха с 
тях. В това беше и основната разлика между новата реформа и старата: в епохата на 
великата реформа от католическата църква се отказаха много добри хора и при това 
заради истински дълбоки религиозни убеждения. Между другото сега си отидоха само 
равнодушните и то от "съображения" от политически характер. 

Политическият резултат беше също напълно смешен и трагичен. 

Какво се оказа? Доброто политическо национално движение на немския народ, 
обещаващо голям успех, загина, защото ръководителите не притежаваха достатъчно 
трезва мисъл и го насочиха в посока, която неизбежно трябваше да доведе до 
разчленение. 

Едно е несъмнено. Немското национално движение никога нямаше да направи тази 
грешка, ако не страдаше от липсата на достатъчното разбиране на психиката на 
широките народни маси. Ръководството на тази партия не разбра, че дори от 
психологически съображения никога не трябва да се разкриват на масите отведнъж два 
или повече противника, тъй като това води до спадане на бойното построение в 
собствения лагер. Ако ръководителите на посочената партия разбираха това, те щяха да 
ориентират немското национално движение само срещу един противник. За една 
политическа партия няма нищо по-опасно от това да се окаже ръководена от хора, 
имащи желание да се сражават едновременно на всички фронтове, да се пилеят на 
различни страни и да не умеят да постигат дори и най-малки практически резултати в 
една област. 



-69- 



Дори и всички упреци срещу католичеството да бяха абсолютно верни, то 
политическата партия не трябваше ни за миг да изпуска от внимание обстоятелството, 
че, както показва целият исторически опит, никога досега чисто политическа партия не 
е успявала да постигне религиозна реформация при аналогични условия. Хората трябва 
да учат историята, не за да забравят нейните уроци тъкмо тогава, когато трябва да ги 
прилагат практически, а и не за да предположат, че в дадения момент историята ще 
тръгне по друг път в разрез с всичко, което е станало досега. Историята трябва да се 
изучава именно затова, за да може да се прилагат уроците й към настоящето. Който не 
умее да прави това, нека не се смята за политически вожд, защото всъщност е със 
самочувствие без покритие. Наличието на добра воля ни най-малко не оправдава 
практическата му неспособност. 

Изобщо, изкуството да бъдеш истински народен водач във всички времена се е 
свеждало преди всичко до това да не разсейваш вниманието на народа, а да го 
концентрираш винаги срещу един единствен противник. Колкото повече е 
концентрирана волята на народа в борба за една единствена цел, толкова по-голяма ще 
бъде притегателната сила на даденото движение и толкова по-голям размахът на 
борбата. Гениалният водач ще съумее да покаже на народа дори различните 
противници в една плоскост. Той ще представи нещата на привържениците си така, че 
различните противници всъщност ще станат един и същи враг. Когато народът се види 
заобиколен с различни врагове, това ще даде повод на по-слабите и неустойчиви 
характери да проявят колебание и съмнение към правотата на собственото си дело. 
Щом привикналата към колебание маса се види в състояние на борба с много 
противници, в нея веднага ще надделеят "обективните" настроения и тя ще си зададе 
въпроса възможно ли е всички останали да грешат и само собственият й народ или 
собственото й движение да са прави. 

Но това вече означава начало на парализа на собствените сили. Ето защо е 
необходимо да се гледа на всички противници като на един, макар и те силно да се 
различават помежду си, и тогава собствените ти привърженици ще се чувстват 
изправени срещу един и същ противник. Това укрепва вярата в собствената правота и 
усилва злобата срещу тези, които нападат справедливото дело. 

Немското национално движение в Австрия не разбра това и то му костваше успеха. 

Целите на тази партия бяха праведни, убежденията й чисти, но пътят към целта 
неправилно избран. Тя приличаше на онзи турист, който през цялото време не сваля 
поглед от върха на планината, на който иска да се изкачи; този турист тръгва на път с 
твърдата решителност да стигне до върха на всяка цена, но прави при това една "малка" 
грешка, че, прекалено зает с върха, изобщо не обръща внимание на топографията на 
пътя, на това, което е под краката му, и затова в края на краищата загива. 

При христиансоциалната партия, най-голямата съперничка на немската национална 
партия, нещата стояха точно обратното. Тя добре, умело и правилно избираше пътя, но 
за съжаление й липсваше ясна представа за крайната цел. 

Почти във всички отношения, в които на немската национална партия й куцаше, 
постановките на христиансоциалната партия бяха правилни и целесъобразни. 

Тя притежаваше необходимото разбиране за значението на масите и затова с 
помощта на демонстративно подчертаване на социалния характер на партията още от 
първия ден успя да си спечели поне една част от тях. Поставяйки си за основна цел да 
завоюва дребните и низши слоеве на средната класа и занаятчиите, тя получи изведнъж 
голям контингент от предани, издръжливи и готови на жертва привърженици. Тя 
старателно избягваше каквато и да е борба срещу религиозните институции и с това си 
осигури поддръжката на църквата, която в наше време е могъща организация. По този 
начин пред нея стоеше само един голям противник. Тя разбра великото значение на 



-70- 



широко поставената пропаганда и показа виртуозността си по отношение на 
въздействието върху психологията и инстинктите на широките маси от нейни 
привърженици. 

Причината, че въпреки това и тя не успя да реализира мечтата си и не спаси 
Австрия, се корени в два недостатъка в работата й, а също и в недостатъчната яснота на 
целта. 

Антисемитизмът на тази нова партия се съсредоточи не на расовите проблеми, а на 
религиозните. Тази грешка имаше същият произход като втората. 

Основателите на христиансоциалната партия смятаха, че ако тя иска да спаси 
Австрия, не трябва да се опира на расовия принцип, в противен случай в най-кратък 
срок би настъпило всеобщо разпадане на държавата. Според водачите положението във 
Виена особено изискваше партията да изостави настрана всички разединяващи 
моменти и с всички сили да подчертава само това, че обединява всички. 

По това време във Виена имаше толкова много чехи, че само с огромна търпимост 
по отношение на расовите проблеми можеше да се постигне чехите да не застанат 
веднага на страната на антинемската партия. Който искаше да спаси Австрия, той не 
можеше да игнорира изцяло чехите. Новата партия'се опитваше например да завоюва 
преди всичко дребните чешки занаятчии, които представляваха малобройна група във 
Виена. Тя се надяваше да постигне това чрез борба срещу либералното манчестерство. 
За да обедини всички занаятчии в стара 

Австрия независимо от националната им принадлежност, христиансоциалната 
партия смяташе за най-уместно да издигне лозунга за борба с еврейството и да я води 
на религиозна основа. 

Обосновавайки така повърхностно позицията си, партията изобщо не можеше да 
даде каквато и да е сериозна обосновка на целия проблем. С такава постановка на 
въпроса тя само отблъскваше всички, на които такъв антисемитизъм беше непонятен. 
Ето защо пропагандата на антисемитската идея достигаше само до идейно 
ограничените кръгове, щом привържениците на партията сами не съумяваха да 
преминат от чисто инстинктивното презрение към евреите към истинското познаване 
на същността на проблема. Интелигенцията отхвърляше принципно такава постановка 
на въпроса, която христиансоциалната партия предлагаше. Постепенно все повече и 
повече се създаваше впечатление, че в цялата тази борба става дума само за 
прекръстването на евреите, а може би и просто за завистлива конкуренция. 
Благодарение на всичко това борбата губеше чертите на нещо извисено. На мнозина и 
при това далеч не на най-лошите членове борбата започна да изглежда антиморална и 
вредна. Не се осъзнаваше, че става дума за живота на цялото човечество, за съдбата на 
всички не еврейски народи. 

Поради тази половинчатост антисемитската концепция на христиансоциалната 
партия загуби значението си. Това беше някакъв показен антисемитизъм. Такава борба 
против еврейството беше нещо по-лошо, отколкото липса на каквато и да е борба 
против него. Създаваха се само празни илюзии. На такива антисемити понякога им се 
струваше, че ей-сега ще затегнат примката на шията на противника, а всъщност 
противникът ги водеше за носа. 

А що се отнася до самите евреи, те в максимално кратък срок така се приспособиха 
към този вид антисемитизъм, че той им стана много по-полезен, отколкото вреден. 

Ако в тази форма новата партия понасяше тежка жертва в името на 
многонационалната държава, то още повече й се налагаше да прави грешки при 
защитата на основните въжделения на немския народ. 

Щом партията не искаше да загуби почва под краката си във Виена, тя в никакъв 
случай не можеше да бъде "националистическа". Заобикаляйки плавно този въпрос, 



-71- 



партията се надяваше да спаси държавата на Хабсбургите, а всъщност именно по този 
начин ускоряваше гибелта й. А самото движение в резултат на тази тактика губеше 
мощен източник на сили. 

И така, във Виена най-внимателно наблюдавах тези две партии. Към първата 
изпитвах дълбока вътрешна симпатия, а интересът към втората породи в мен уважение 
към водача й, един рядък политик, чийто образ още тогава възприемах като трагичен 
символ на тежкото положение на немците в Австрия. 

Когато подир ковчега на починалия кмет се точеше по Ринг огромна погребална 
процесия, аз също бях сред стотиците хиляди изпращачи. Дълбоко развълнуван, си 
мислех, че усилията и на този човек неизбежно трябваше да се окажат напразни, тъй 
като и на него тегнеше съдбата, обрекла държавата на гибел. Ако доктор Карл Люегер 
беше живял в Германия, щяха да го сложат редом до най-великите хора на нашия 
народ. Но му се беше наложило да живее и работи в тази невъзможна австрийска 
държава и в това се състоеше трагедията на дейността му и неговата лична. 

Когато умираше, на Балканите вече пламваха огньовете, предвещаващи война. С 
всеки месец те се разгаряха все по-настървено. Съдбата беше милостива към покойника 
и не го остави да доживее момента, в който щеше да види с очите си връхлетялото 
нещастие, от което така и не успя да предпази страната си. 

Като наблюдавах всички тези събития, аз се опитвах да разбера причините, поради 
които немската национална партия претърпя крах, а христиансоциалната - тежка 
несполука. И дойдох до твърдото убеждение, че независимо от това дали изобщо беше 
възможно да се закрепи австро-унгарската държава, грешката на двете партии се 
свеждаше до следното: 

Немската национална партия съвършено правилно поставяше въпроса за 
принципните цели на немското възраждане, но затова пък имаше нещастието да избере 
неправилен път към целта. Тя беше националистическа партия, но за съжаление 
недостатъчно социална, за да завоюва наистина масите. За това пък нейният 
антисемитизъм се основаваше на правилното разбиране на значението на расовия 
проблем, антисемитската й агитация не се базираше на религиозни представи. В 
същото време борбата й срещу католицизма от всяка гледна точка и, особено от 
тактическа, беше неправилна. 

Християн-социалното движение нямаше ясно разбиране на целите на немското 
възраждане, но за това пък сполучливо намери нужните средства като партия. Тази 
партия разбра значението на социалните въпроси, но сгреши в начина за водене на 
борба срещу еврейството и нямаше никаква представа за това каква сила притежава 
националната идея. 

Ако освен правилния си възглед за значението на широките народни маси, 
христиансоциалната партия имаше и правилен възглед за значението на расовия 
проблем, както при немската национална партия, и ако самата християн-социална 
партия беше истинска националистическа партия или ако немското национално 
движение освен правилния си възглед по отношение на крайната цел, вярното 
разбиране на еврейския въпрос и значението на националната идея, притежаваше и 
практическата мъдрост на христиансоциалната партия и особено по въпроса за 
отношението на последната към социализма, тогава щяхме да имаме такова движение, 
което според дълбокото ми убеждение можеше вече по това време успешно да насочи 
съдбата на немския народ в по-добра посока. 

Действително всичко това липсваше и главната причина беше заложена в самата 
същност на тогавашната австрийска държава. 

По такъв начин нито една от тези партии не можеше да ме удовлетвори, защото в 
нито една от тях не виждах въплътени възгледите си. Поради това не можех да вляза 



-72- 



нито в едната, нито в другата и да взема някакво участие в борбата. Още тогава смятах 
всички съществуващи политически партии за неспособни да съдействат за 
националното възраждане на немския народ - възраждане в дълбокия, а не само в 
повърхностния смисъл на думата. 

Същевременно отрицателното ми отношение към хабсбургската държава се 
засилваше с всеки изминат ден. 

Колкото повече се задълбочавах в изучаване на въпроса за външната политика, 
толкова повече се убеждавах, че австрийската държава може да донесе на немския 
народ само нещастие. Все по-ясно и по-ясно ми ставаше, че съдбата на немската нация 
се решава сега и само в Германия, а съвсем не в Австрия. Това се отнасяше не само за 
политическите проблеми, но и в не по-малка степен за културните въпроси. 

Така че и тук, в областта на културните проблеми или проблемите на изкуството 
австрийската държава показваше всички признаци на застой или поне загуба на 
всякакво поне малко сериозно значение за немската нация. Това можеше да се каже 
най-вече за архитектурата. Най-новото строително изкуство не можеше да има кой знае 
какви сериозни успехи в Австрия само заради това, че след завършване на постройката 
на Ринг във Виена нямаше кой знае какви големи строежи, които можеха да сравняват с 
германските планове. 

Така моят живот ставаше все повече и повече двойствен: разумът и ежедневната 
действителност ме принуждаваха да остана в Австрия и тук да мина през тежката, но 
полезна житейска школа. Сърцето ми беше в Германия. 

Колкото повече ме завладяваше тягостното, угнетяващо недоволство, толкова 
повече се убеждавах във вътрешната празнота на австрийската държава, толкова по- 
ясно ми ставаше, че тя не бива да се спасява, защото ще носи само нови нещастия на 
немския народ. 

Бях убеден, че тази държава е способна да причинява само препятствия и 
притеснения на всеки действително достоен син на немския народ и, обратно, е 
способна да поощрява всичко, което не е немско. 

Стана ми противен целия този расов конгломерат на австрийската столица. 

Този гигантски град започна да ми се струва нещо като въплъщение на 
кръвосмесителен грях. 

От ранна възраст говорех на диалект, на който говорят в Долна Бавария. Не можах 
да се отуча от него, а така и не усвоих виенския жаргон. Колкото по-дълго живях в този 
град, толкова повече ненавиждах тази хаотична смесица от народи, разяждаща стария 
център на немската култура. 

Самата мисъл, че държавата може да се запази още задълго, ми беше просто 
смешна. 

Тогава Австрия приличаше на старинна мозайка от мънички разноцветни 
камъчета, започнали да се разпръскват, защото циментът, който ги съединяваше, с 
времето беше изсъхнал и изветрял. Докато не пипаш такова художествено 
произведение, то продължава да ти изглежда живо. Но при най-малкия тласък, цялата 
мозайка се пръска на хиляди дребни парченца. Въпросът беше единствено в това, 
откъде точно ще дойде този тласък. 

Моите чувства никога не са били на страната на австрийската монархия, а винаги 
на страната на германската империя. Ето защо разпадането на австро-унгарската 
държава за мене можеше да означава само началото на избавлението на немската 
нация. 

Поради това все повече ме изпълваше непреодолимо желание да замина там, 
където от най-ранна младост ме зовяха тайни копнежи и тайна любов. 



-73- 



Надявах се, че в Германия ще стана архитект, ще си завоювам име и честно ще 
служа на народа си така, както ми посочи съдбата. От друга страна, исках и да се 
установя някъде и да започна да работя за това, което отдавна беше обект на горещите 
ми желания; исках тук да дочакам щастливия момент, когато скъпата ми родина най- 
сетне ще се присъедини към общото отечество, т.е. към германската империя. 

Мнозина и сега не разбират чувството на изгаряща мъка, което преживявах. Но аз 
се обръщам не към тях, а към онези, на които съдбата и досега отказва това щастие или, 
постъпвайки по най-жесток начин, ги е лишила от него, след като веднъж са го имали. 
Обръщам се към онези, които са откъснати от родния си народ и са принудени да водят 
борба дори за свещеното право да говорят на своя език; към онези, които са подлагани 
на гонения и преследвания за елементарната преданост към отечеството си, които в 
тежката си мъка насън и наяве бленуват за щастливия миг, когато родната им майка 
отново ще ги притисне до сърцето си. Ето към кого се обръщам и зная, че те ще ме 
разберат. 

Само онези, които от собствен опит знаят, какво значи да си немец и нямат 
възможност да принадлежат към гражданите на любимото си отечество, ще разберат 
колко дълбока е тъгата на хората, откъснати от родината си, как непрекъснато се терзае 
душата им. Тези хора не могат да бъдат щастливи, да се чувстват удовлетворени, те ще 
се измъчват до мига, когато най-сетне ще се отвори вратата на бащината къща, 
единствено където могат завинаги да получат мир и покой. 

Виена беше за мен най-тежката, но и най-солидната школа на живота. Пристигнах 
за пръв път в този град почти юноша и го напусках с тежки мисли като напълно 
оформен зрял човек. Виена изгради основите на мирогледа ми. Тя ме научи да намирам 
правилния политически подход към ежедневните въпроси. За в бъдеще ми остана само 
да разширявам и допълвам мирогледа си, да се отказвам от основите му - не ми се 
наложи. 

Едва сега аз самият мога да си направя ясна равносметка какво голямо значение са 
имали за мен тогавашните години на учение. 

Спрях се на това време малко по-подробно, тъй като тези първи години ми дадоха 
ценни нагледни уроци, които легнаха в основата на дейността на нашата партия, 
израсла само за пет години от малките кръжоци до огромното масово движение. 
Трудно ми е да кажа каква щеше да бъде позицията ми към еврейския въпрос, 
социалдемокрацията или по-точно целия марксизъм, към социалните въпроси и т.н., 
ако още в това ю време не бях получил уроците, за които разказах по-горе, а също 
благодарение на ударите на съдбата и собствената си любознателност. 

Нещастието, сполетяло моята родина, накара хиляди хора да се замислят върху 
дълбоките причини на този крах. Но само онзи, който след дълги години на тежки 
вътрешни преживявания сам е станал ковач на доената си съдба, би разбрал тези 
причини докрай. 



-74- 



Глава IV 

Мюнхен 

През пролетта на 1912 г. окончателно се преместих в Мюнхен. Самият град ми 
беше така добре познат, сякаш много дълго бях живял в него. Това се обясняваше със 
заниманията ми по архитектура. Изучавайки архитектура, на мен. ми се налагаше на 
всяка крачка да се обръщам към този център на немското изкуство. Който не познава 
Мюнхен, той не са-въобще не познава Германия, но и няма ни най-малка представа от 
немското изкуство. 

Във всеки случай годините до началото на световната война бяха за мен щастлив 
период в живота ми. Наистина надницата ми беше все още нищожна. Бях принуден не 
толкова да преживявам, за да имам възможността да рисувам, колкото да рисувам, за да 
имам възможността горе-долу да преживявам или, по-точно, за да имам възможността 
поне от малко да си осигуря по-нататъшното образование. Бях твърдо убеден, че рано 
или късно непременно ще постигна целта, която си бях поставил, след това ми беше 
достатъчно, за да понасям по-леко всички дребни проблеми на ежедневието. 

Освен с професионалната ми работа, в Мюнхен се занимавах и с политически 
въпроси, особено със събития от външната политика. Интересът ми към последните 
беше предизвикан преди всичко от това, че още във виенския период бях силно 
заинтересован от проблемите на Тройния съюз. Политиката на Германия, произтичаща 
от стремежа й да запази Тройния съюз, смятах за съвършено неправилна, когато вече 
живях в Австрия. Въпреки че, когато живеех във Виена, не бях съвсем наясно, че 
цялата тази политика е една самоизмама. В този период бях склонен да предполагам - а 
може би сам се утешавах от това - че вероятно в Германия добре знаят колко слаб и 
ненадежден е австрийският й съюзник, но че там по причини,които бяха повече или по- 
малко тайнствени за мен, си премълчават по този въпрос, за да поддържат 
съглашението, сключено още от Бисмарк, или да не паникьосат чужбина и да 
обезпокоят родното еснафство с такъв внезапен разрив. Непосредственото общуване с 
немското население в Мюнхен за кратко време за мой ужас ме убеди, че тези 
предположения са невярни. Колкото да беше чудно, налагаше ми се на всяка крачка да 
констатирам, че дори добре осведомените кръгове нямат ни най-малка представа какво 
наистина представлява в дадения момент хабсбургската монархия. Народът наистина 
смяташе, че австрийският съюзник е велика сила и в момент на опасност веднага ще се 
притече на помощ. 

По-голямата част от населението все още смяташе австрийската монархия за 
"немска" Държава и предполагаше, че върху това може нещо да се изгради. Народът се 
придържаше към мнението, че силата на Австрия може да се определи по броя на 
милионите хора, както правехме това в Германия. При това обаче забравяха напълно, 
че, първо, Австрия отдавна е престанала да бъде немска държава и, че, второ, 
отношенията в страната с всеки изминат ден все повече водят до разпадането й. 

Лично аз тогава знаех истинското положение на австрийската държава несравнимо 
по-добро, отколкото така наречената официална "дипломация", която както винаги 
сляпо вървеше към катастрофа. Настроението в немския народ, което констатирах, се 
определяше както винаги само от това, как общественото мнение се обработваше 
отгоре. Като че ли нарочно отгоре се провеждаше истинско издигане в култ на 
австрийския "съюзник". Прекаленото любезничане трябваше да замени недостатъчната 
честност и прямота. Празните думи се приемаха за убедителни постъпки. Още във 
Виена се вбесявах, когато сравнявах речите на официалните държавни дейци със 
съдържанието на виенската преса. При това Виена въпреки всичко, макар отвън, си 



-75- 



оставаше немски град. Несравнимо по-лошо седяха нещата, ако обърнеш поглед от 
Виена или, по-точно, от немска Австрия към славянските провинции. Достатъчно беше 
да вземеш в ръка пражки вестник и веднага ще ти стане ясно, как там се отнасят към 
цялата тази голяма игра около Тройния съюз. В славянските провинции на Австрия 
съвсем открито издевателстваха над този образец на "държавна мъдрост". Вече в мирно 
време, когато още съвсем не миришеше на война и когато двамата императори си 
разменяха приятелски прегръдки и целувки, в славянските провинции никой не се 
съмняваше, че съюзът ще се разпадне на парчета, веднага щом му се наложи да се 
приземи от розовите небеса на грешната земя. 

Минаха няколко години и избухна войната. Каква силна възбуда обхвана 
Германия, когато в този момент съюзницата Италия излезе от Тройния съюз, 
предоставяйки на Австрия и Германия съдбата си, а след кратко време направо се 
присъедини към противниковата страна! Но за тези, които не са поразени от 
дипломатическата слепота, беше просто неразбираемо, как може въобще макар и за 
една минута да се позволи да стане такова чудо, че Италия да се обедини с Австрия. За 
съжаление в самата Австрия нещата не седяха по- добре, тук също вярваха в това чудо. 

В Австрия носители на идеята за съюза бяха само Хабсбургите и немците. 
Хабсбургите - по сметка и от нужда; немците - от лековерност и - политическа 
некомпетентност. Немците имаха добри желания. Защото смятаха, че чрез Тройния 
съюз оказват огромна услуга на Германия, като увеличават нейната сила и безопасност. 
Но това беше политическа некомпетентност, защото тази надежда беше неоправдана. 
Напротив, с това те привързваха германската империя към държавния труп, който 
неизбежно трябваше да увлече и двете държави в пропастта. Политиката на съюза 
водеше главно към това, че самите австрийски немци все повече се преставаха да бъдат 
немци. Благодарение на съюза с Германия хабсбургската династия се смяташе за 
защитена от намесата на Германия и затова с още по-голяма решителност провеждаше 
системната и неотклонна политика за потискане на немското влияние. Благодарение на 
това обстоятелство тази вътрешна политика на Хабсбургите само облекчаваше и 
правеше по-безопасно царуването им. Благодарение на известната ни вече 
"обективност" на немското правителство нямаше опасност от намесата му. Но 
достатъчно беше някой австрийски немец да отвори уста срещу долната политика на 
славянизацията и веднага му посочваха Тройния съюз и с това го заставяха да млъкне. 

Какво можеха да направят австрийските немци, щом германските немци и 
Германия като цяло изразяваха постоянно доверие и признателност към хабсбургското 
правителство? Можеха ли австрийските немци изобщо да се съпротивляват на 
Хабсбургите, щом рискуваха общественото мнение в Германия да ги заклейми като 
народни предатели. Такава беше участта на австрийските немци, които десетилетия 
наред принасяха нечувани жертви пред олтара на своята народност! 

От друга страна, какво значение би имал целия този съюз, ако немското влияние в 
хабсбургската монархия бъде отстранено. Нима не е ясно, че значението на Тройния 
съюз за Германия изцяло зависеше от това, доколко се задържа преобладаването на 
немците в Австрия. Или всъщност възможно ли беше сериозно да се разчита на съюз 
със славянизирана Австрия. 

Позицията на официалната германска дипломация, а и на цялото обществено 
мнение по въпросите на вътрешната национална борба в Австрия, беше не само 
некомпетентна, но направо безумна. Цялата политика се градеше върху съюза с 
Австрия, цялото бъдеще на седемдесетмилионния народ се поставяше в зависимост от 
него и в същото време спокойно гледаха как главната основа на този съюз с всяка 
измината година планомерно и съзнателно се разрушаваше в самата Австрия. И после? 
Ясно е, че в един прекрасен ден ще остане само лист хартия, на който пише "договор" с 



76- 



виенската дипломация, а реална помощ от страна на съюзника си Германия няма да 
получи. 

Що се отнася до Италия, то тук нещата от самото начало стояха по този начин. 

Ако в Германия се интересуваха повече от история и народопсихология, тогава 
никой не можеше и за момент да допусне, че Виена и римския квиринал някога ще се 
съединят в общ фронт срещу единния враг. По-скоро Италия ще се превърне в 
изригващ лава вулкан, отколкото италианското правителство да се осмели да изпрати 
макар и един войник на помощ на омразната до фанатизъм хабсбургска държава. 
Хиляди пъти имах възможността във Виена да наблюдавам онази безгранична ненавист 
и презрение, с които италианците се отнасяха към австрийската държава. 
Хабсбургската династия в продължение на столетия носи голяма вина за свободата и 
независимостта на италиянския народ, за да могат тези грехове да бъдат забравени 
даже при наличие на добра воля. Но от добра воля нямаше и помен нито в италианския 
народ, нито в италианското правителство. Италия имаше само две възможности 
отностно взаимоотношенията й с Австрия: или съюз, или война. 

Избирайки първото, Италия беше получила възможността спокойно да се готви за 
второто. Германската политика по отношение на "съюза" с Австрия и Италия стана 
особено безсмислена и опасна от момента, когато колизиите между Австрия и Русия 
силно се изостриха. 

Пред нас е класически случай на пълно отсъствие на каквато и да е ясна линия на 
поведение. Защо въобще е бил сключен договорът с Австрия? Ясно е, за да се осигури 
по-добро бъдеще на Германия, отколкото това можеше да се направи, ако Германия 
беше предоставена сама на себе си. Но това бъдеще на Германия не беше нищо друго, 
освен въпрос на възможност да се съхрани немската народност. 

Това означава, че въпросът стоеше само така: как да си представим 
съществуването на немската нация в близко бъдеще, как да осигурим на немската 
нация свободно развитие, как да гарантираме това развитие в рамките на 
общоевропейското съотношение на силите. Който съумееше поне малко ясно да вземе 
под внимание основните предпоставки за здрава външна политика на немците, той 
трябваше да стигне до следното убеждение. 

Годишният прираст на населението на Германия възлиза на 900 хиляди човека. 
Изхранването на тази нова армия от граждани с всяка измината година ставаше все по- 
трудно. Тези трудности би трябвало неизбежно да завършат с катастрофа, ако не 
успеем да намерим пътищата и средствата за избягване на опасността от глад. 

За да се избегне ужасът, свързан с такава перспектива, можеше да се избере един 
от четирите начина: 

1 .Можеше по френския образец изкуствено да се ограничи раждаемостта и с това да 
се сложи край на свръхгъстотата на населението. 

Времената и самата природа - например в епохата на голямата нужда или при лоши 
климатични условия и неплодородна реколта прибягва до известно ограничаване на 
ръста на населението в определени страни и за определени раси. Природата прави това 
с голяма безпощадност, но заедно с това и с мъдрост. Тя ограничава не способността 
към раждаемост, а оцеляването на вече родените. Тя подлага родените на такива тежки 
изпитания и лишения, че всичко по-слабо и по-нездраво измира и се връща в недрата на 
майката земя. Изпитанията на съдбата в този случай преживяват само онези, които са 
приспособени за това. Именно те, преминали през хиляди изпитания и въпреки това 
оцелели, имат право да възпроизвеждат ново поколение, което отново и отново се 
подлага на основателен подбор. По такъв начин природата се оказва жестока по 
отношение на отделния индивид, тя безжалостно го отзовава от земята, щом като не е 



-77- 



способен да издържи ударите на живота, но затова пък съхранява расата, закалява я и й 
дава сила даже за по-големи дела в сравнение с настоящите. 

Така се получава, че намаляването на броя води до укрепване на индивидума и в 
последна сметка до укрепване на цялата раса. 

Съвсем друго се получава, когато сам човек намисли да ограничи раждаемостта. 
Той не разполага със силата, която притежава природата. Той е направен от друг 
материал, той е "човечен". И ето човекът иска да се "извиси" над жестоката природа, 
той ограничава не контингента на оцелелите, а самата раждаемост. На човек, който 
гледа постоянно само себе си, а не расата като цяло, това му се струва по-справедливо и 
по-човечно от обратното. За съжаление само резултатите са абсолютно обратни. 

Природата предоставя пълна свобода на раждаемостта, а след това подлага на най- 
строг контрол броя на тези, които трябва да продължат да живеят; от безчисленото 
количество на индивиди тя избира най-добрите и достойни да живеят; на тях им 
предоставя възможността да станат носители на по-нататъшното продължаване на 
живота. Междувременно човекът постъпва по обратния начин. Той ограничава броя на 
родените и след това болезнено се грижи, за да може всяко новородено задължително 
да остане да живее. Такава поправка на божествените предписания се струва на човек 
много мъдра и във всеки случай хуманна, и той се радва, че, така да се каже, е 
надхитрил природата и даже й е доказал нецелесъобразността на действията й. Че при 
това в действителност се съкращава и количеството и едновременно качеството на 
отделния индивид, за това нашият добър човечец, влязъл в ролята на бога-баща, не иска 
нито да чуе, нито да се замисли. 

Да допуснем, че раждаемостта като такава е спаднала и броя на родените е 
намалял. Но точно в този случай става така, че естествената борба за съществуване, при 
която оцеляват най-силните и здравите, се заменя със стремеж на всяка цена да се 
"спаси" живота и на най-слабия и болнавия. А именно с това се поставя началото на 
създаване на поколение, което неизбежно ще става все по-слабо и по-нещастно 
дотогава, докато не се откажем от издевателствата над повелите на природата. 

Най-накрая в един прекрасен ден такъв народ ще изчезне от лицето на земята. 
Понеже човек може само в продължение на известен период от време да върви срещу 
законите и повелите на природата. Природата ще си отмъсти рано или късно. По- 
силното поколение ще изгони по-слабите, тъй като жизненият стремеж в последна 
сметка унищожава всички смешни препятствия, произтичащи от така наречената 
хуманност на отделния човек, и на тяхно място поставя хуманността на природата, 
която унищожава слабостта, за да освободи място на силата. 

По такъв начин се получава, че онези, които желаят да осигурят бъдещето на 
немския народ по пътя на ограничаване на неговата раждаемост, всъщност, му го 
отнемат. 

2. Друг начин - онзи, от когото отдавна вече ни забръмчаха ушите и за когото крещят 
и сега: по пътя на вътрешната колонизация. Много автори на това предложение са 
изпълнени с най-добри намерения. Но по същество тяхната мисъл е дотолкова грешна, 
че може да причини най-голямата вреда, която можем да си представим. 

Без съмнение плодородието на почвата може до известна степен да се повиши, но 
именно само до известна степен, а съвсем не безгранично. С помощта на по-интензивно 
използване на почвата ни действително можем в продължение на определено време да 
избегнем опасността от глад и да удовлетворим потребностите на нарастващото 
население. На това се противопоставя фактът, че потребността от жизненонеобходими 
продукти по правило расте по-бързо, отколкото даже самият ръст на населението. 
Потребностите на хората от храна, от дрехи и т.н. става от година на година все по- 
голямо. И сега вече е напълно невъзможно те да бъдат сравнени с потребностите на 



-78- 



предците ни, да кажем, преди сто години. Затова е абсолютно погрешно да се 
предполага, че каквото и да е увеличение на производителността само по себе си ще 
създаде предпоставки, необходими за удовлетворяване на растящия брой население. 
Не, това е вярно само в известна степен, тъй като определена част от увеличената 
продукция в света действително може да послужи за удовлетворяване на нараствалите 
потребности на хората. Въпреки че даже при огромно самоограничение, от една страна, 
и огромно старание, от друга, скоро и тук ще достигнем предела, зададен от свойствата 
на почвата. 

Тогава ще се окаже, че колкото и да се стараем да обработваме земята няма да ни 
се удаде да добием повече от това, което сме добивали, и тогава, макар и с известна 
отсрочка, отново ще настъпи гибел. В началото гладът ще се проявява само в 
неплодородни години. При постоянното нарастване на населението потребностите ще 
се покриват все по-недостатъчно. След това глад няма да има само в редки години на 
голямо плодородие. После ще настъпи време, когато и богатите реколти вече няма да 
избавят от вечен глад, превърнал се в постоянен спътник на такъв народ. Тогава 
единствено остава природата да помогне на онези, които подлага на подбор и подарява 
живот на избраните. Или така, или човек сам ще се опита да си помогне, т.е. да 
прибегне към изкуствено ограничаване на размножаването с всички произтичащи от 
него тежки последствия за цялата раса и отделния индивид. 

Може би ще ми възразят, че такова бъдеще предстои на цялото човечество и 
следователно тези съдбоносни последствия не може да избегне и отделния народ. 

На пръв поглед такова възражение изглежда правилно. Въпреки това необходимо е 
да се вземе в предвид следното: вярно е, разбира се, че поради невъзможността да се 
увеличава плодородието на почвата в зависимост от ръста на населението, в определен 
момент цялото човечество ще бъде принудено да прекрати възпроизвеждането на 
човешкия род. Тогава или природата пак ще каже решаващата си дума, или човек сам 
ще изнамери средства да си помогне, да се надяваме в много по-сполучливи в 
сравнение с настоящите. Когато настъпи този момент, с него ще трябва де се 
съобразяват всички народи. Е, засега тези удари се стоварват върху онези раси, които 
вече са изчерпали необходимите сили, за да си осигурят необходимото количество земя 
на нашата планета. Понеже засега има все още достатъчно земя, засега все още 
съществуват гигантски равнини, които никога не са орани и чакат своя орач. Освен 
това няма съмнение, че тази необработена земя предварително не е предназначена за 
определена нация. Съществуващите свободни земи ще принадлежат на онези народи, 
които ще намерят в себе си достатъчно сили, за да ги завладеят и достатъчно старание, 
за да ги обработват. 

Природата не признава политически граници. Тя дава живот на човешките 
същества от нашата планета и после спокойно наблюдава свободната игра на силите. 
Който има повече мъжество и старание, той ще бъде най-любимото й чедо и тя на него 
ще признае правото да владее земята. 

Ако някой народ се ограничава с вътрешната колонизация в момент, когато 
другите раси се разпростират на все по-големи и по-големи територии, той ще бъде 
принуден да пристъпи към самоограничение, докато останалите народи ще 
продължават да се възпроизвеждат. Този момент непременно ще настъпи и при това 
толкова по-бързо, колкото с по-малко пространство разполага дадената нация. За 
съжаление много често най-добрите нации или, по-точно казано, единствените 
действително културни раси, които се носители на целия човешки прогрес, са толкова 
заслепени от пацифизма, че доброволно се отказват да разширяват територията си и се 
ограничават само с "вътрешна" колонизация. А в същото време нации, които са на по- 
ниско равнище, заграбват огромни територии и продължават да се възпроизвеждат на 



79- 



тях. До какви резултати може да доведе това? Ясно е до какви! По-културните, но по- 
малко решителните раси, поради липса на земя ще бъдат принудени да се ограничават 
във възпроизводството си в момент, когато по-малко културните, но с по-настъпателен 
характер и притежаващи големи площи, ще продължат да се възпроизвеждат без 
всякакви ограничения. С други думи, благодарение на това в един прекрасен ден 
целият свят може да се окаже във властта на онази част от човечеството, която е по- 
ниско в културно отношение, но затова пък притежава по-жизнен инстинкт. 

Тогава в по-близко или по- далечно бъдеще ще се създадат само две възможности: 
или нашият свят ще се управлява съгласно представите за съвременна демокрация и 
тогава центъра на тежестта на всички решения ще се пренесе към по-силните в числено 
отношение раси, или светът ще се управлява от естествените закони на силата и тогава 
ще победят народите, които притежават по-твърда воля, а далеч не нациите, избрали 
пътя на самоограничението. 

Никой не може да се усъмни, че на земята ни предстои да се води много тежка 
борба за съществуване на човечеството. В последна сметка винаги побеждава само 
инстинктът за самосъхранение. Под натиска на този инстинкт цялата така наречена 
човечност, която е само израз на нещо средно между глупост, страхливост и 
самомнение, се топи като сняг от пролетно слънце. Човечеството е станало велико, 
защото вечно се е борило, човечеството ще загине, ако настъпи вечен мир. 

За нас, немците, призивът за вътрешна колонизация има съдбоносна роля заради 
това, че бързо затвърждава в нас мнението за откритие на спасително средство, при 
което със "собствения си труд" бавно и спокойно, както е присъщо на пацифистски 
настроените, ще осигурим най-добро бъдеще. Приета сериозно тази идея за Германия 
означава край на всяко напрежение на силите в борбата за онова място под слънцето, 
което по право ни принадлежи. Ако средният немец стигне до извода, че по този 
"мирен" път ще може да осигури живота и бъдещето си, това ще означава краят на 
всякакви активни опити за истинска сполучлива защита на жизненонеобходимото за 
немската нация. Тогава ще трябва да се каже "сбогом" на всяка полезна за Германия 
външна политика, да се сложи кръст на цялото бъдеще на немския народ. 

Еврейството отлично съзнава това. Неслучайно тези смъртно опасни за нашия 
народ идеи се прокарват у нас от евреите. Те много добре познават нашего брата 
немеца, прекрасно разбират, че средният немец лесно се хваща на въдицата на 
шарлатанина, който съумее да му докаже, че уж е намерено спасителното средство за 
внасяне на поправки в природните закони, което ще направи излишна жестоката и 
безжалостна борба за съществуване. Този среден немец с охота слуша доказателствата, 
че може да стане господар на планетата не с непосилен труд, а просто без да прави 
нищо. 

Необходимо е да се подчертае дебело, че всяка вътрешна колонизация в Германия 
преди всичко трябва да се стреми да отстрани определени социални злини и най-вече 
всякаква спекулация с земята, но тя никога няма да може да осигури бъдеще на нашата 
нация без нови териториални придобивки. Ако постъпваме по друг начин за най-кратко 
време ще изчерпим не само нашите земи, но и нашите сили изобщо. 

Накрая трябва да се има в предвид и следното: 

Политиката на вътрешна колонизация довежда до това, че дадения народ се затваря 
в малко пространство, а това на свой ред има крайно неблагоприятни последици за 
отбраната на страната. До същите последици довежда и ограничителната политика в 
областта на прираста на населението. 

Само от територията, която владее даден народ, много зависи безопасността му 
отвън. Колкото по-голяма е територията, която владее даден народ, толкова по-силна е 
неговата естествена защита. Сега, както и по-рано е много по-лесно да се справиш с 



-80- 



народ, населяващ малка територия, отколкото с такъв, който притежава обширна 
територия. Голямата територия все още представлява известна защита от 
лекомислените нападения на неприятеля, тъй като той знае, че може да постигне 
успехи само в резултат на много тежка борба. Нападателят поема толкова голям риск, 
че той ще прибегне към нападение, само ако има някакви извънредни основания за 
това. По такъв начин една голяма територия е известна гаранция за свободата и 
независимостта на нейния народ и, обратно, малките размери на държавата направо 
съблазняват противника. 

На практика стана така, че двете първи възможности, за които говорих, бяха 
отхвърлени от така наречените националистични среди в нашата държава. Мотивите им 
наистина се различаваха от тези, за които стана дума. Политиката за ограничаване на 
раждаемостта беше отхвърлена преди всичко с мотивите на познатото морално чувство. 
А политиката на колонизация бракуваха с негодувание, подозирайки в нея начало на 
борба срещу едрите земевладелци и дори срещу частната собственост изобщо. Като се 
вземе под внимание формата, под която се проповядваше колонизаторската политика, 
изглежда може да се приеме, че подозрението им е било достатъчно основателно. 

Общо взето мотивировката за отказ от тази политика не беше особено умела от 
гледна точка на впечатлението, което тя трябваше да направи на широките маси, и 
изобщо тя се отклоняваше от същността на въпроса. След отстраняването на първите 
два начина оставаха още два, които можеха да осигурят на увеличаващото се население 
работа и хляб. 

3. Можеше да се придобият нови земи в Европа, да се засели излишното население на 
тях и по такъв начин да се предостави на нацията по-нататък да живее, изкарвайки 
препитанието си върху собствена земя. 

4.Или оставаше да се премине към износ, към политика на усилена 
индустриализация и усилено развитие на търговията, за да се покриват потребностите 
на народа със спечелените средства. 

И така: или завоюване на нови земи в Европа, или - колониална и търговска 
политика. Тези два начина бяха подложени на обсъждане, тълкуване и дискусия от най- 
различни аспекти и от най-различни гледни точки. Едни защитаваха първия от тях, 
други - втория. В края на краищата, надделя последната гледна точка. 

Най-разумен беше първият от тези два начина. Придобиването на нови земи и 
преселването на излишното население там има безкрайно много предимства, особено 
ако говорим от позициите не на днешния, а на утрешния ден. 

Даже само възможността да се запази здраво селско съсловие, като фундамент на 
цялата нация, има неоценимо значение. Защото много от нещастията на днешния ден са 
резултат само от нездравите взаимоотношения между градското и селското население. 
Наличието на здрав слой дребно и средно селячество по всички времена е било най- 
добрата защита срещу социалните болести, от които толкова много страдаме сега. В 
края на краищата, това е единственото решение, което осигурява на нацията 
възможност да си изкарва прехраната в собствената си страна. Само в този случай ще 
изчезне хипертрофираната роля на промишлеността и търговията и те ще заемат 
стабилно място в рамките на националното стопанство, в което съществува 
необходимото равновесие. 

В този случай промишлеността и търговията стават не основа за препитанието на 
нацията, а само едно от помощните средства за това. В този случай те регулират само 
размерите на производството според размерите на потреблението във всички области 
на националното стопанство. Играейки такава роля, те освобождават повече или по- 
малко прехранването на собствения си народ от чужда зависимост. Такава роля на 



-81- 



промишлеността и търговията съдейства за осигуряване на свободата и независимостта 
на нацията, особено в по-трудни времена. 

От само себе си се разбира, че такава политика на придобиване на нови земи 
трябва да бъде осъществена не някъде в Камерун. Нови земи трябваше да се търсят 
почти изключително в Европа. Трябва да си признаем спокойно и хладнокръвно, че 
боговете на небето съвсем нямаха намерение да осигурят на всяка цена на един народ 
50 пъти повече земя, отколкото на друг. Но не трябва да се допуска съвременните 
политически граници да изместват границите на вечното право и справедливост. Ако е 
вярно, че нашата планета притежава достатъчно земя за всички, то нека ни дадат това 
количество земя, което е необходимо и на нас да продължим живота си. 

Разбира се, никой няма да отстъпи земите си доброволно. Тогава влиза в сила 
правото на нацията ни за самосъхранение с всички произтичащи от това последствия. 
Това, което не можем да получим с добро, трябва да го вземем със силата на юмрука. 
Ако прадедите ни в миналото са взимали решения, изхождайки от пацифистичните 
безсмислици, от които днес се ръководим, то народът ни едва ли би притежавал сега и 
една трета от територията, която имаме. В такъв случай немската нация в истинския 
смисъл на думата изобщо нямаше да я има в Европа. Не, именно на непреклонната 
решимост на прадедите ни дължим днес двете си източни провинции и по такъв начин 
имаме достатъчно почва под краката си, която дава на държавата и народа ни 
необходимите вътрешни сили да живее и да се бори за бъдещето си. 

И по други причини такова решение на проблема би било правилно. 

Та много европейски държави днес направо приличат на преобърната пирамида, 
поставена върху собственото си острие. На много от тях чисто европейските владения 
са смешно малки в сравнение с ролята, която играят колониите им, външната търговия 
и т.н. Излиза така: острието е в Европа, а цялата основа - в останалите части на света. 
Само в САЩ положението е друго. При тях цялата основа е в пределите на собствения 
континент и само острието им се докосва до останалите части на света. Оттук и блика 
невижданата вътрешна сила на Америка в сравнение със слабостта на повечето 
европейски континентални държави. 

Примерът с Англия също не опровергава казаното. Наблюдавайки британската 
империя, не бива да се забравя целия англосаксонски свят като такъв. Англия не може 
да се сравнява нито с една европейска държава на първо място заради това, че има 
много общо в езика и културата със САЩ. 

Ясно е, че завоевателната политика спрямо нови земи може да се провежда от 
Германия само вътре в Европа. Колониите не могат да служат за тази цел, тъй като не 
са приспособени към прекалено гъсто им заселване от европейците. През XIX век по 
мирен път не можеха да се получат такива колониални владения. Те можеха да се 
завоюват само с цената на много тежка борба. Но когато борбата е неминуема, то е 
много по-добре да се воюва не за отдалечени колонии, а за земи, разположени на 
собствения ни континент. 

Такова решение, разбира се, може да се приеме само при наличие на пълно 
единодушие. Не трябва да се пристъпва с колебание, не трябва да се заемаш само 
наполовина с такава задача, чието решение изисква напрежение на всички сили. Такова 
решение трябва да се взема, само когато всички политически ръководители на страната 
са единодушни. Всяка наша крачка трябва да бъде продиктувана изключително от 
съзнанието за необходимостта от тази велика задача. Трябва да си съвсем наясно, че 
тази цел може да бъде постигната само със силата на оръжието и след това спокойно и 
хладнокръвно да тръгнеш срещу неизбежното. 

Само от тази гледна точка трябваше тогава да оценяваме доколко са подходящи 
всичките съюзи, в които Германия беше участвала. Взели решение да придобием нови 



-82- 



земи в Европа, ние можем да ги получим общо взето само за сметка на Русия. В този 
случай ние трябва да препашем кръст и да поемем пътя, по който някога са вървели 
рицарите от нашите ордени. Немският меч трябва да завоюва земя за немския плуг и 
така да осигури насъщния за немската нация. 

За такава политика можем да намерим в Европа един единствен съюзник - Англия. 
Само в съюз с Англия, прикриваща тила ни, бихме могли да започнем новия велик 
германски поход. Правото ни за това би било не по-малко обосновано от правото на 
прадедите ни. Защото никой от нашите съвременни пацифисти не се отказва да яде 
хляб, добит в източните ни провинции, въпреки че първият "плуг", минал някога през 
тези нивя, е бил, всъщност, мечът. Никакви жертви не бива да ни се струват твърде 
големи, за да постигнем благосклонността на Англия. Трябва да се откажем от 
колониите и от позициите на морска държава и по такъв начин да избавим английската 
промишленост от необходимостта да се конкурира с нас. 

Само пълното изясняване на този въпрос може да доведе до добри резултати. 
Трябва напълно да се откажем от колонии и от участия в морска търговия, от създаване 
на немски военен флот. Трябва да концентрираме силите на държавата за създаване 
преди всичко на сухопътна армия. 

В резултат на това ще се наложи известно самоограничение за кратко време, но то 
ще ни осигури велико бъдеще. 

Някога Англия беше напълно готова за такова споразумение. Тя много добре 
разбираше, че, поради бързия прираст на населението си, Германия ще трябва да търси 
някакъв изход и ще бъде принудена или да сключи спогодба с Англия за съвместна 
политика в Европа, или без Англия да концентрира силите си за участие в световната 
политика. 

На прага на XX век Лондон се опитваше да започне политика на сближаване с 
Германия. Англичаните изхождаха от това предчувствие, за което споменахме по-горе. 
Едва тогава за пръв път можеше да се констатира явлението, което впоследствие не 
един път се прояви и то направо в ужасни размери. Ние, виждате ли, за нищо не 
искахме да допуснем мисълта за това, че Германия ще вади кестените от огъня заради 
Англия. Като че ли наистина има други спогодби освен базиращи се на взаимни 
отстъпки. А такъв съюз с Англия, действително, тогава беше възможен. Британската 
дипломация беше достатъчно умна, за да разбере, че всяко споразумение е възможно 
само на основата на взаимни отстъпки. 

Да си представим за миг, че нашата германска външна политика е толкова разумна, 
че през 1904 г. влиза в ролята на Япония. 

Представете си това само за миг и ще разберете какви благодатни последствия това 
би могло да има за Германия. 

Тогава нямаше да се стигне до "световна" война. 

Кръвта, която можеше да се пролее през 1904 п, щеше да бъде сто пъти по-малко 
от пролятата през 1914-1918 г.г. 

А каква силна позиция щеше да има в резултат на това Германия днес? 

От тази гледна точка съюзът с Австрия беше, разбира се, безсмислен. 

Тази държавна мумия сключи съюз с Германия, не за да се бие заедно във война, а 
за да осигури вечен мир, чрез който може умничко, бавничко, но постепенно напълно 
де се отстрани немското влияние в хабсбургската монархия. 

Съюзът с Австрия беше безсмислен даже само заради това, че немската държава 
нямаше никакво намерение да сключва съюз с хабсбурската монархия, която нямаше 
нито желанието, нито силите да сложи край или просто да отслаби процеса на 
обезличаване на немската нация, бързо развил се в собствените й граници. Щом 
Германия не притежава национално съзнание и решителност дотолкова, че поне да 



-83- 



изтръгне от ръцете на Австрия съдбата на 10 милиона братя, то как можеше да се 
очаква, че тя ще осъзнае необходимостта от по-дългосрочните бъдещи планове, за 
които говорим по-горе. Поведението на Германия по отношение на австрийския въпрос 
беше пробния камък, на който се проверяваше позицията й по онези основни въпроси, 
които решаваха съдбата на цялата нация. 

Оказа се, че във всеки случай не трябва да се гледа спокойно как от година на 
година се унищожава немското влияние в австро-унгарската монархия. Оказа се, че 
ценното в съюза с Австрия се съдържа за нас именно в това да запазим немското 
влияние. 

И какво от това? Начинът, за който споменахме по-горе, беше признат за напълно 
неприемлив. В Германия не се бояха от нищо толкова много, както от война, а 
провеждаха политика, насочена към неизбежна война, и на всичко отгоре, в много 
неблагоприятен за нас момент. Хората, предопределящи съдбата на Германия, желаеха 
страната да се отклони от неизбежната съдба, но на практика съдбата още по-скоро я 
застигна. Мечтаеха да запазят мира в целия свят, а завършиха със световна война. 

Ето я основната причина, заради която не желаеха и да си помислят за третия 
начин на построяване на немското бъдеще, за чиято същност споменахме по-горе. 
Хората знаеха, че завоюването на нови територии е възможно само в Източна Европа, 
че това не може да се осъществи без борба и същите тези хора искаха на всяка цена да 
запазят мира. Отдавна вече лозунг на германската външна политика не беше "запазване 
на германската нация на всяка цена", отдавна в неин лозунг се превърна: "запазване на 
мира в целия свят на всяка цена". Какви бяха резултатите - на всички са известни. 

По-нататък ще ми се наложи да говоря за това по-подробно. Поради всичко това, 
оставаше само четвъртата възможност: ускорено развитие на промишлеността и 
външната търговия, създаване на военна флота и завладяване на колонии. 

На пръв поглед такъв път на развитие изглежда по-лесен. Заселването на новите 
земи е продължителен процес, който понякога изисква цели столетия. От наша гледна 
точка в това се състои и вътрешната сила на този начин, тъй като тук става дума не за 
мимолетен тласък, а за постепенен, но затова пък сериозен и продължителен процес на 
растежа. В това се състои и разликата на този начин от бързата индустриализация, 
която може да се раздуе за няколко години, а след това да се окаже, че всичко е сапунен 
мехур. Много по-бързо може да се построи флота, отколкото в неравна борба с 
препятствия да се създаде селско стопанство и да се заселят фермери на новите земи. 
Но затова пък флотата много по-лесно може да се разруши, отколкото да се сломи 
създаденото солидно селско стопанство. 

Но ако Германия вече е тръгнала по избрания си път, то тя трябва поне ясно да 
осъзнае, че и този път на развитие в един прекрасен ден неизбежно ще доведе до война. 
Само децата могат да вярват, че с приятелските уверения и вълшебни приказки за 
продължителен мир ще можем при "мирно съревнование с народите" да получим и 
задържим своята част от колонии, без да сме принудени да прибегнем към силата на 
оръжието. 

Не, щом сме тръгнали по този път, ясно е, че в един прекрасен ден Англия трябва 
да ни стана враг. Много глупаво е да се възмущаваме от факта, че проклетата Англия 
щяла да се осмели да отговори на нашите мирни опити с грубостта на съзнаващи силата 
си егоисти. 

Разбира се, ние, добричките немци, никога няма да се осмелим да постъпим като 
англичаните. 

Германия можеше да води политика на завоюване на нови земи в Европа само в 
съюз с Англия срещу Русия, а и обратно: Германия можеше да води политика на 
завоюване на колонии и засилване на външната си търговия само с Русия срещу 



-84- 



Англия. Изглежда, че в дадения случай трябва да се направят съответните изводи и 
преди всичко - как може по-скоро да пратим по дяволите Австрия. От всички гледни 
точки съюзът с Австрия в началото на XX век беше истинска безсмислица. 

Обаче нашата дипломация не помисли нито за съюз с Русия срещу Англия, нито за 
съюз с Англия срещу Русия; че как, нали и в двата случая войната ставаше неизбежна. 
Междувременно Германия тръгваше по пътя на усилената индустриализация и 
развитието на търговията именно, за да "избегне войната". Германската дипломация 
смяташе, че формулата за "мирното икономическо проникване" е онази спасителна 
формула, която веднъж и завинаги ще направи излишна предишната политика на 
насилие. Но от време на време тази увереност изпитваше някои колебания, особено 
когато от страна на Англия идваха заплахи на пръв поглед съвсем неразбираеми за 
дипломацията ни. Тогава у нас стигнаха до извода, че трябва да се построи голяма 
флота, но пак, не дай си боже, не с настъпателна цел или, за да се унищожи Англия, а 
изключително за "защита" на вече добре известния ни "мир в целия свят" и на нашите 
прословути "мирни" завоевания на Земята. А след като се заехме да строим флот, ние 
отново се стараехме да проявяваме скромност не само по отношение на броя кораби, но 
и по отношение на тонажа и въоръжението им. Ами как, та нали и в това трябваше да 
демонстрираме изключително "мирните" си намерения. 

Всички приказки за предстоящото завоюване на Земята само с мирни 
икономически средства представляваха велика глупост, обаче тази глупост стана 
принцип на държавната ни политика. Глупостта стана още по-голяма, когато без да се 
срамуваме, "ние" давахме Англия за пример като доказателство, че такова мирно 
настъпление е напълно възможно. Вредата, която тогава нашите професори по история 
ни нанесоха, беше трудно поправима, тя беше направо престъпление. Това 
лекомислено представяне на историята подхожда само за пример как мнозина са 
способни "да изучават" историята, без да разбират нещо от нея. Историята на Англия 
пък доказва тъкмо обратната теория. Тя е тъкмо тази страна, която е постигнала 
всичките си икономически успехи с изключителна жестокост. Тъкмо тя е подготвяла 
всичките си завоевания в тази област със силата на оръжието и после ги е отстоявала 
със същата сила. Най-характерната черта на британската държавна политика е това, че 
англичаните умеят превъзходно да използват политическата власт за икономически 
завоевания и обратно - икономическите завоевания да превръщат веднага в 
политическа власт. При това, моля ви се забележете, колко е глупаво да се предполага, 
че лично англичаните прекалено "се страхували" да проливат кръвта си за защита на 
икономическата си политика! Фактът, че Англия дълго време нямаше "народна армия" 
по никакъв начин не е свидетелство за "страхливостта" на англичаните. Формата на 
организация на военните сили няма никакво решаващо значение. Решаващи са волята и 
готовността пълноценно да се използва тази форма на военна организация, с която в 
дадения момент нацията разполага. А Англия винаги е разполагала с такова 
въоръжение, което в дадения момент й е било необходимо. Тя винаги е пускала в ход 
онези оръдия за борба, които са й обещавали успех. Воювала е с наемна армия, докато 
се я задоволявала с нея. Но когато е било нужно, Англия е проливала скъпоценната 
кръв на най-достойните си синове, за да увенчае с успех делата си. И тя винаги и 
неотклонно е проявявала решителност, настойчивост и безкрайна упоритост в борбата. 

А ние в Германия създадохме карикатурни образи на англичаните и на британската 
империя. С помощта на училището, пресата, хумористичните списания се изграждаше 
карикатурната представа, която не ни даде нищо освен най-коварна самоизмама. 
Нелепата представа за англичаните заразяваше всичко поголовно. В резултат се получи 
такова подценяване на Англия, което впоследствие жестоко си отмъсти. Тази 
фалшификация беше толкова голяма, че почти цяла Германия си представяше 



-85- 



англичанина като човек, способен на всякакви мошеничества и в същото време 
невероятно страхлив търгаш. На нашите професори и учени, които разпространиха тази 
представа за Англия, дори и не се замисляха с какви средства подобен народ би могъл 
да създаде велика държава. Те не искаха да слушат онези, които се стремяха да 
предотвратят тези карикатури, предупрежденията им се отминаваха с мълчание. Ясно 
си спомням, как се опънаха лицата на колегите от полка, когато на полетата на 
Фландрия се оказахме лице с лице с английските томита. Само след няколко дни 
сражения всичките наши момчета вече разбираха много добре, че тези шотландски 
войници, с които занапред ще се налага да се сблъскваме съвсем не приличат на 
карикатурата от хумористичните листовки и от военните сводки във вестниците. 

Още тогава ми се наложи добре да обмисля каква трябва да бъде формата на 
пропагандата, че наистина да е целесъобразна. 

Но разпространяването на тези неправилни възгледи за англичаните, за известно 
време носеха донякъде полза на господата - разпространители: чрез този макар и 
неправилен пример се демонстрираше колко е правилна теорията за мирното 
икономическо завоюване на територия. Хората си казваха, че това, което са постигнали 
англичаните, сигурно ще постигнем и ние, немците. Още повече, че имаме като 
предимство немската прямота, и напълно различни от англичаните с типичното им 
английско "коварство". С тези качества, които сами си приписвахме, се надявахме да 
спечелим благосклонността на малките и доверието на големите нации. 

Не ни и хрумваше, че така наречената прямота е остър нож за другите, дори и 
затова, че не се съмнявахме в превъзходството си. А останалия свят не виждаше в 
поведението ни нищо друго, освен проява на изкусно рафинирана лъжа. Само 
германската революция за голямо учудване на мнозина разкри колко в действителност 
сме глупави. Безсмислието на това "мирно икономическо завладяване" на земи съвсем 
ясно показа и колко е безмислен нашият Троен съюз. При такова състояние на нещата с 
коя изобщо държава можехме да се съюзим? В съюз с Австрия естествено, че не 
можехме да постигнем военни победи дори и в самата Европа. В това беше е и 
слабостта на Тройния съюз, откроила се още в началото на създаването му. Бисмарк 
можеше да си позволи да прибегне временно към такъв сурогат. Но това изобщо не 
беше позволено на неговите тъпи приемници, особено в такава епоха, в която изобщо 
липсваха предпоставки за този съюз, каквито имаше по времето на Бисмарк. Той 
можеше да се надява и на това, че в лицето на Австрия имаше работа с немска държава, 
но след като беше въведено всеобщо избирателно право, държавата се превърна в 
пълен национален хаос, загуби немския си характер и отгоре на всичко прие 
парламентарна форма на управление. 

Съюзът с Австрия беше направо вреден и от гледна точка на расовата политика. 
Германия приемаше да се образува нова голяма славянска държава в съседство с нея, 
макар да беше ясно, че рано или късно тази славянска държава ще заеме спрямо нея 
съвсем друга позиция, отколкото, да речем, Русия. Съюзът с Австрия с всяка изминала 
година ставаше по-слаб и се изпразваше от съдържание още и заради това, че отделните 
ярки носители на тази идея все повече и повече губеха влияние в австрийската 
монархия и ги изтласкваха от заеманите им ръководни постове. 

На прага на XX век съюзът на Германия с Австрия фактически премина в такъв 
стадий, в какъвто беше съюзът на Австрия с Италия. 

В случая имаше само две възможности: или да продължим да бъдем в съюз с 
хабсбургската монархия и да мълчим за отстраняване на немското влияние в Австрия, 
или обратно. Беше напълно ясно, че, ако Германия започне по някакъв начин да 
протестира срещу отстраняване на немското влияние в Австрия, откритата борба ще 
бъде неизбежна. 



-86- 



Дори от психологическа гледна точка значението на Тройния съюз беше много 
малко, тъй като всеки съюз става толкова по-слаб, колкото повече целите му се свеждат 
до запазване на съществуващото положение на нещата. И обратно, всеки съюз става 
толкова по-силен, колкото повече отделните му контрагенти могат да се надяват да 
реализират чрез него съвършено конкретни експанзионистични цели. И тук, както във 
всяка друга сфера, силата не е в отбраната, а в нападението. 

Тук-там вече отлично осъзнаваха това. Не го разбираха за съжаление само така 
наречените "призвани". По-специално Людендорф, тогава полковник на големия 
генерален щаб, сметна за свой дълг да посочи тези слабости в специална докладна 
записка, предадена от него през 1912 г.; но разбира се, нашите "държавни мъже" не 
обърнаха ни най-малко внимание на документа. Трезвото разбиране на такива прости 
неща е типично само за нас, обикновените смъртни; що се касае до господата 
"дипломати", то те по принцип са неспособни да ги разберат. 

За Германия беше щастлива случайност, че войната от 1914 г. беше избухнала 
поради конфликта, в който Австрия беше пряко намесена, така че на Хабсбургите не им 
оставаше нищо друго, освен да се включат в нея. Ако събитията се бяха развили по 
друг начин, Германия може би щеше да остане сама. Хабсбургската държава никога 
нямаше да пожелае, а и не можеше да приеме да участва във война, избухнала 
непосредствено заради Германия. Това, за което по-късно така жестоко осъждаха 
Италия, сигурно още по-рано би се случило с Австрия. Австрия би останала 
"неутрална" и по такъв начин щеше да се опита да се предпази от избухване на 
революция в навечерието на войната. При такава обстановка австрийското славянство 
би предпочело още през 1914 година да отхвърли набързо монархията, отколкото да 
допусне Австрия да воюва заради Германия. Но малцина разбираха тогава опасностите 
и излишните трудности, които Германия си създаваше благодарение на съюзническата 
политика с Австрия. 

Достатъчен беше фактът, че Австрия имаше прекалено много врагове, които 
мечтаеха само за това, колкото се може по-скоро да получат наследството от 
умиращата хабсбургска държава. Съвсем ясно беше, че след време срещу Германия 
щеше да се натрупа омраза за това, че в нея виждаха причината, забавяща разпадането 
на австрийската монархия, разпадане, което всички очакваха с нетърпение с 
единствената надежда да получат дял от наследството. В края на краищата, всички 
стигаха до извода, че до виенското наследство могат д се докопат, само ако си 
разчистят сметките с Берлин. Това беше първо. 

Второ, благодарение на съюза с Австрия, Германия губеше всички прекрасни и 
богати перспективи да сключи други съюзи. Обратното, отношенията й с Русия и дори 
с Италия ставаха все по-напрегнати. При това трябва да се отбележи, че в Рим общото 
настроение по отношение на Германия беше, съвсем приятелско, докато към Австрия 
беше враждебно. В душата на всеки италианец постоянно се таеше враждебно чувство 
към Австрия и нееднократно се проявяваше. 

Щом Германия беше започнала политика на усилена индустриализация и усилено 
развитие на търговията, фактически вече нямаше никакъв повод за борба с Русия.Само 
най-заклетите врагове на двете нации бяха заинтересовани такава вражда да се появи. И 
наистина така и беше: евреите и марксистите първи и с всички средства насъскваха 
двете държави една срещу друга. 

И накрая, трето, съюзът на Германия с Австрия криеше безкрайни опасности и 
поради това, че много държави лесно можеха да бъдат съблазнени от перспективата за 
разделяне на Австрия и за известно възнаграждение с бивши австрийски земи. 

Срещу крайдунавската монархия лесно можеше да бъде вдигната цяла Източна 
Европа и особено Русия и Италия. Ако Германия не беше в съюз с Австрия, чието 



-87- 



наследство така съблазняваше другите ' държави, то започналата да се образува 
световна коалиция по инициативата на крал Едуард, никога нямаше да стане. Само 
заради нещастния съюз с Австрия противниците на Германия успяха съвсем лесно да 
създадат единен фронт от държави с различни стремежи и цели. Започвайки съвместна 
борба срещу Германия, всички тези държави се надяваха, че ще могат да разширят 
границите си за сметка на Австрия. А обстоятелството, че към Германия тихомълком се 
приобщаваше и Турция, само засилваше тази опасност. 

А интернационалният еврейски капитал използваше бъдещето австрийско 
наследство като стръв. Той отдавна беше разработил план за унищожаването на 
Германия, тъй като по това време тя още не искаше да изпадне под пълен стопански и 
финансов контрол на евреите, господстващи над държавите. Благодарение само на това 
беше организирана тази грамадна коалиция и това огромно количество войници, 
събрани под общи знамена, беше достатъчно, за да внуши увереност в победата. 

Още по време на престоя ми в Австрия съюзът с хабсбургската монархия ме 
отвращаваше. А сега той стана за мене причина за тежки вътрешни преживявания, 
които по-късно само затвърдиха отдавна създаденото ми мнение. 

В средите, в които се движех, не скривах изобщо убеждението си, че този 
нещастен договор с обречената да загине държава неизбежно ще доведе Германия до 
катастрофа, ако не успеем навреме да го анулираме. Убеждението ми беше 
непоколебимо. В това време избухна световната война и за кратко хората изгубиха 
изобщо способността разумно да оценяват положението. Страстното въодушевление 
през първите дни на войната отне разсъдъка дори и на тези, чието положение ги караше 
трезво да оценяват. Когато попаднах на фронта, навсякъде, където се обсъждаха тези 
теми, аз честно и открито изказвах мнението си, че колкото по-скоро бъде анулиран 
договорът с Австрия, толкова по-добре ще бъде за немската нация; говорех направо, че 
отказването от съюза с Австрия съвсем не е жертва от наша страна, щом благодарение 
на това Германия ще може да намали броя на воюващите с нея държави; не преставах 
да доказвам, че милиони наши братя бяха облекли войнишките шинели, не за да спасят 
развратената и загиваща австрийска династия, а за да спасят немския народ. 

Малко преди войната понякога ми се струваше, че поне в някои среди започна да 
се появява съмнение, че съюзът с Австрия е уместен. От време на време в лагера на 
немските консерватори започнаха да се чуват предупреждения, но за съжаление тези 
разумни гласове оставаха гласове в пустиня. Германия продължаваше да вярва, че 
избраният от нея път е правилен и само така ще "завоюва" мир, че успехът ще бъде 
огромен, а жертвите нищожни. 

На нас, клетите, "непризваните" нищо не ни оставаше освен мълчаливо да 
наблюдаваме как така наречените "призвани" вървят направо към пропастта, увличайки 
със себе си целия народ. 

Само благодарение на заболяването на цялата ни политическа мисъл стана 
възможно дълго време нашият народ да се храни с безсмисления лозунг "икономическо 
завоюване" и да му се проповядва "мир в целия свят" като крайна политическа цел. 

Триумфът на немската техника и промишленост, растящите успехи на немската 
търговия - всичко това караше да се забрави, че първа и основна предпоставка за него е 
преди всичко наличието на силна държава. Къде ти! В определени кръгове започнаха да 
твърдят дори обратното - че самата държава дължала съществуванието си на разцвета 
на техниката и промишлеността, че тя представлявала нищо друго освен икономическа 
институция, че тя трябвало да се управлява според икономическите цели, че цялото й 
по-нататъшно съществуване зависело от икономиката, и такова именно състояние на 
нещата било най-естественото и най-здравословното, което трябвало да се отстоява и за 
в бъдеще. А всъщност, на нас ни е ясно, че държавата фактически няма нищо общо с 



-88- 



едно или друго икономическо становище, с едни или други форми на икономическо 
развитие. 

Държавата съвсем не е обикновено обединение на икономически контрагенти, 
събрани заедно на определена държавна територия, за да изпълняват съвместно 
икономическите си задачи. Не, държавата е съвкупност от физически и духовно 
равноправни човешки същества, поставили пред себе си задачата, колкото се може по- 
добре да продължават своя род и да постигнат целите, набелязани от съдбата. Целта и 
смисъла на съществуването на държавата е само в това и в нищо друго. Икономиката е 
при това едно от многото спомагателни средства, необходими за постигането на 
набелязаните цели. Тя никога не може да бъде нито първопричината, нито целта на 
държавата, тъй като всяка държава не възниква на фалшива и противоестествена 
основа. Само така може да се разбере защо държавата като такава няма за необходима 
предпоставка една или друга териториална ограниченост. Последната е характерна 
само за онези народи, които искат със собствени сили да осигурят препитанието на 
гражданите си, т.е. готови са с труда си да осигурят съществуването си. Но има и 
народи - търтеи, умеещи да се промъкнат в други части на света и под различни 
предлози да накарат другите народности да работят за тях, такива народи-търтеи умеят 
да образуват нови държави извън собствената си територия. 

Еврейската държава никога не е била ограничена териториално, тя винаги е била 
универсална от гледна точка на територията си, но много ограничена от гледна точка на 
расовия си състав. Ето защо този народ винаги е правил държава в държавата. Един от 
най-гениалните трикове, изобретен от евреите, е умелата им контрабандна размяна на 
държавата им срещу "религия", с което си осигурили търпимо отношение от страна на 
арийците, известни с прословутата си религиозна веротърпимост. Всъщност, религията 
на Мойсей не нищо друго освен учение за запазване на еврейската раса. Ето защо тя 
обхваща всички необходими за това области на знанието, в това число социологията, 
политиката и икономиката. 

Първопричината за възникването на всички човешки общности е инстинктът за 
съхранението на рода. Именно благодарение на това държавата е народностен, а не 
икономически организъм. Тук разликата е огромна, макар че остава напълно 
неразбираема за съвременните така наречени държавни "деятели". Държавните ни 
мъже смятат, че могат да изградят държава само на икономически Принцип, а 
всъщност, тя от зараждането си е била и ще бъде единствено продукт на онази дейност 
и онези свойства, които са заложени преди всичко във волята да се запази вида и 
расата. 

Тези свойства са присъщи не на търгашеския егоизъм, а на героическата 
добродетел, понеже запазването на вида непременно предполага готовност за 
саможертва от страна на индивида. В това е и смисълът на сентенцията: "и този, който 
не е готов да отдаде живота си, той не е достоен да го има". Готовността да пожертваш 
собственото си съществуване е необходимо, за да запазиш вида. От тук става ясно, че 
най-важната предпоставка за създаване и запазване на държавата е преди всичко 
наличието на определено чувство за общност, основано върху принадлежността към 
един и същи род и вид, готовността с всички средства да се бориш за запазването на 
тази общност. Това довежда до процъфтяване на добродетелност и героизъм в 
народите, които разполагат със собствена територия. А при народите-паразити то води 
до процъфтяване на лицемерие и коварна жестокост, ако само тези непочтени качества 
не са станали първопричината дадената държава изобщо да не възникне. Образуването 
на една или друга държава е винаги неизбежно /във всеки случай през първите стадии 
на развитието/ се обуславя именно от горепосочените фактори. При това в борбата за 
самосъхранението си народите търпят поражение, т.е. попадат под робство и по такъв 



-89- 



начин по-рано или по-късно биват обречени на загиване, това са народите, на които им 
липсва героизъм и добродетели, както и онези, които не са съумели навреме да 
разкрият фалша и коварството на паразитните държави. При тези случаи става дума не 
толкова за липса на ум, колкото за липса на мъжество и решителност, при това често 
липсата на мъжество се опитват да скрият под булото на "хуманността". 

Само в редки случаи вътрешната стабилност на една или друга държава съвпада с 
така наречения икономически растеж. Напротив, може да се приведат безкрайно много 
примери за това, как такъв разцвет води тъкмо към близка разруха на държавата. Само 
от това се вижда колко силата и стабилността на дадена държава изобщо не зависят в 
такава степен от икономиката. Ако възникването на човешки общности би зависело 
преди всичко от икономическите сили и инстинкти, тогава висшият икономически 
стадий на развитие би трябвало в същото време да означава и могъщество на 
държавата. А всъщност ние виждаме обратното. 

Вярата в спасителната сила на икономиката, като че ли единствено способна да 
укрепи държавата, прави много странно впечатление, когато тази "истина" се 
проповядва в страна, чиято история показва точно обратното. Защото именно историята 
на Прусия доказва подчертано ясно, че за образуването на държава са нужни не 
материални свойства, а идеални добродетели. Само под закрилата на последните също 
се издига и разцъфтява икономиката, и разцветът й продължава дотогава, докато с 
гибелта на тези чисто държавни качества не загине и самата икономика. Именно този 
процес за съжаление наблюдаваме точно сега и то в най-тъжния му образ. 
Материалните интереси на хората винаги процъфтяват само под булото на героичните 
добродетели на човечеството. Но достатъчно е само материалните интереси да излязат 
на преден план и така те подриват собствените предпоставки за съществуването си. 

Винаги в германската история политическият подем се е съпътствал и от 
икономически подем, но винаги щом икономиката е ставала единствено съдържание на 
живота на народа ни, веднага са се потъпквали идеалните добродетели, държавата е 
започвала да упада и след известно време е въвличала в този упадък и самата 
икономика. 

Ако си зададем въпроса кои точно фактори са основните за образуване и укрепване 
на държавата, трябва накратко да си отговорим така: способност за саможертва, воля за 
саможертва от страна на отделния индивид в името на общото благо. Че тези 
добродетели нямат нищо общо с икономиката, е ясно дори от обстоятелството, че 
хората никога не се жертват, ръководени от такива мотиви. Човек умира за своите 
идеали, но никога не е склонен за своите "дела". Англичаните най-добре доказаха 
превъзходството си в разбирането на човешката душа, определяйки мотивировката си 
за борба. Докато ние немците сме се борели за хляб, Англия се е борела за "свобода" и 
при това не за собствената си свобода, а за свободата на малките нации. У нас са се 
смеели над такава наглост и са се огорчавали от агитацията на англичаните. Но това 
само доказва колко безнадеждно глупави са били ръководителите на общественото 
мнение в Германия още в навечерието на войната. Още тогава у нас не са имали 
никакво понятие за факторите, способни да вдигнат хората на борба и да породят в тях 
готовност доброволно да тръгнат на смърт в името на общото дело. 

Ето един факт. Докато немският народ през 1914 г. смяташе, че води борба за 
идеалите си, той издържаше, но щом стана ясно, че трябва да се води борба само за 
парчето хляб, той започна да почувства, че е готов да махне с ръка на всичко. 

Нашите остроумни "държавни ръководители" останаха искрено учудени от такава 
промяна в настроението. Те така и не разбраха, че докато човек води борба само за 
някакви икономически изгоди, той с всички сили ще се старае да избегне смъртта дори 
по простата причина, че в противен случай не ще съумее да се възползва от тези изгоди. 



-90- 



Погледнете как грижата за спасяването на детето си, прави героиня и най-слабата 
майка. Така е и в обществения живот. Единствено борбата за запазване на вида, 
домашното огнище и родината, за запазване на държавата - единствено тя във всички 
времена е давала на хората сила да вървят срещу оръжието на неприятеля. 

Вечна истина си остава следното: никога досега в историята няма случай държава 
да е създадена по мирен икономически път; държавите винаги са се създавали само 
благодарение на инстинкта за съхранение на вида независимо от това бил ли е този 
инстинкт героична добродетел или хитро коварство; в първия случай са възниквали 
арийските държави на труда и културата, а във втория -еврейските паразитни колонии. 
Щом в един народ или държава вземат връх чисто икономически мотиви, става така, че 
самата икономика се превръща в причина за подчинение и потискане на този народ. 

Преди войната в Германия много широко се разпространяваше идеята, че чрез 
търговска и колониална политика ще може да й се открие път към всички страни в 
света или дори направо да завоюва целия свят. Самото възникване на такава идея беше 
класически симптом, че в Германия е загубено разбирането за значението на 
истинските държавни добродетели, загубена е волята и готовността за действие. 
Единственото отмъщение за това беше световната война с всичките й последици. 

Такива настроения в немската нация - а те бяха почти масови преди войната - 
трябваше да изглеждат като необяснима загадка за онези, които не умееха да се 
проникнат по-дълбоко в обстановката. Защото точно Германия беше учудващия пример 
за държава, възникнала на базата на чисто политическите фактори на силата. 
Основното ядро на Германия - Прусия - беше възникнала благодарение на 
изключителния героизъм на чадата й, а съвсем не в резултат на финансови операции 
или търговски сделки. Възникването на самата германска империя бе чудесна награда 
за войнското безстрашие и силното политическо ръководство. Питаме се, как е могло 
така да се случи, че именно немският народ да допусне да заболеят политическите му 
инстинкти, защото тук става дума не за единични случаи, а за истинска епидемия. 
Маларията вилнееше, болестта приемаше форма на недоброкачествен обрив, който се 
появяваше ту на едно, ту на друго място и разяждаше целия организъм на нацията. 
Можеше да се помисли, че непрекъснат поток от отрова проникваше по тайнствени 
пътища в организма на нацията и тровеше цялата й кръвоносна система. Само по този 
начин можеше да се обясни и фактът, че този някога героичен организъм сега все 
повече се поддаваше на парализа. Народът все повече губеше ясното си съзнание. 
Отслабваха дори инстинктите му са самосъхранение. 

Във връзка с отрицателното ми отношение към политиката на съюза на Германия с 
Австрия постоянно размишлявах върху всички тези въпроси в периода 1912-1914 г. 
Колкото повече се задълбочавах в тези проблеми, толкова повече стигах до извода, че 
отговорът на всички беди е един: марксисткото учение и неговият мироглед с всички 
произтичащи от тях органични последици. 

Сега за втори път в живота си отново се задълбочих в опознаването на това 
разрушително учение. Към марксистката литература този път ме тласна не 
ежедневието, а размислите над глобалните въпроси от политическия живот. Отново се 
зарових в теоретичната литература на този нов светоглед и започнах системно да 
сравнявам възможните резултати от марксистката пропаганда с реалната обстановка и 
конкретните събития, които сега ни се налагаше да наблюдаваме като резултат от 
марксизма в областта на политическия, културния и икономическия живот на страната. 

За първи път в живота си сега започнах редовно да се интересувам от опитите, 
които са направени в нашата история, да се унищожи тази световна чума. 

Започнах да изследвам епохата на изключителния закон на Бисмарк срещу 
социалистите, подробно изучавах какви планове си е поставял Бисмарк, как именно е 



-91- 



водил борбата и какви са получените резултати. Постепенно по всички тези въпроси си 
изработвах напълно оформен възглед. Лично на мен в продължение на целия ми живот 
не ми се наложи да променя възгледите си ни най-малко. По това време още веднъж си 
изясних връзката между марксизма и еврейството. 

По-рано във Виена Германия ми се струваше като непоколебим колос. За 
съжаление сега в мен понякога възникват известни съмнения. В тесен кръг от приятели 
се бунтувах срещу немската външна политика, атака също и срещу онова невероятно 
лекомислие, с което по моему тогава се отнасяха към най-важния проблем - към 
марксизма. Изобщо не можех да разбера как е възможно толкова сляпо да се върви към 
огромни опасности - самият марксизъм не ги пазеше в тайна. Още тогава в тесен кръг 
настойчиво предупреждавах, както сега го правя пред голяма аудитория, за 
"успокояващия лозунг за глупаците и страхливците, че "няма за какво да се боите от 
нас". Подобна умствена чума веднъж вече разруши една огромна държава. Германия не 
може да прави изключение, тя е подвластна на същия закон, както и цялото човешко 
общество. 

В продължение на 1913 -1914 г. ми се наложи в различни кръгове /много от тези 
хора и сега останаха верни на Националсоциалистическото движение/ за първи път да 
изкажа убеждението си, че главният въпрос с решаващо значение за съдбата на 
германската нация е въпросът за унищожението на марксизма. 

В трагичната политика на Тройния съюз виждах само едно от последствията на 
разрушителната дейност на марксизма. Най-ужасното беше, че тази отрова е 
проникнала абсолютно незабележимо и отравяше цялата основа на икономическото и 
политическо развитие. Хората, които се подлагаха на действието на тази отрова, често 
даже и не забелязваха, как волята и действията им са пряк резултат на марксистката 
пропаганда, която всички те рязко осъждаха на думи. 

По това време вътрешната деградация на немския народ отдавна вече беше 
започнала. На както често се случва в живота, хората изобщо не си даваха сметка за 
това, кой е истинският виновник за разрушаването на благополучието им. От време на 
време се поставяха всевъзможни диагнози на болестта, но при това редовно се смесваха 
формите на проявление на болестта с причинителите й. Доколкото хората не желаеха 
или не умееха да разберат действителните причини за заболяването, дотолкова цялата 
така наречена борба срещу марксизма се превръщаше само в знахарство и 
шарлатанство. 



-92- 



Глава V 

Световната Война 

В периода на незрялото ми юношество нищо не ме огорчаваше толкова, колкото 
обстоятелството, че съм се родил във време, станало епоха на търгаши и държавни 
чиновници. Струваше ми се, че страстите на историческите събития улегнаха, че 
бъдещето принадлежи само на така нареченото "мирно съревнование на народите", т.е. 
най-обикновени взаимни търговски измами при пълното изключване на насилствени 
методи за защита. Отделните държави все повече започнаха да приличат на обикновени 
търговски предприятия, които се конкурират взаимно, ограбват си взаимно клиентите и 
инвеститорите и изобщо с всички средства се стараят да си поставят един на друг крак, 
при това провиквайки се на всеки кръстопът за честността и невинността си. В разцвета 
на незрялото ми юношество ми се струваше, че тези нрави ще се запазят задълго /нали 
затова всички си мечтаха/ и че постепенно целият свят ще се превърне в един огромен 
универсален магазин, чиито помещения ще бъдат украсени вместо с паметници с 
бюстове на най-големите мошеници и най-глупавите чиновници. Купувачите ще бъдат 
англичани, търговският персонал - немци, а в ролята на собствениците ще се обрекат да 
се жертвуват евреите. Нима неслучайно самите евреи винаги се признавали, че тяхната 
дейност е не да заработват, а само да "плащат", да и към това повечето от тях владеят 
много езици. 

В този си незрял период честичко си мислех - защо не се родих сто години по- 
рано. Ех! Можех да се родя, да кажем, поне в епохата на освободителните войни, 
когато човек без да се "занимава с нещо", сам по себе си нещо е струвал.Така често си 
тъгувах по повод на, както ми се струваше, късната ми поява на бял свят и виждах 
незаслужения удар на съдбата в това, че така ще ми се наложи да изживея живота си 
сред "тишина и ред ".Както виждате, аз още от младини не бях "пацифист", а всички 
опити да ме възпитат в дух на пацифизъм бяха напразни.Като мълния блесна пред мен 
надеждата за бурската война. От сутрин до вечер поглъщах вестници, следейки за 
всички телеграми и отчети, и бях щастлив, че на мен, макар и от далече, ми се отваря 
възможност да следя тази героична борба. 

Руско-японската война ме завари вече като по-зрял човек. Следях събитията още 
по-внимателно. В тази война застанах на определена страна и при това по национални 
съображения. В дискусиите, свързани с руско-японската война, веднага застанах на 
страната на японците. В поражението на Русия започнах да виждам също поражение на 
австрийските славяни. 

Минаха много години. Онова, което по-рано ми се струваше гнилотворна агония, 
сега възприемах като затишие пред буря. Още по време на пребиването ми във Виена 
на Балканите господстваше задушна атмосфера, която предсказваше буря. Вече не един 
път там се появяваха и пламваха отделни светкавици, които обаче бързо изчезваха, 
отстъпвайки отново място на непроницаемата тъмнина. Но ето, че се разрази първата 
балканска война и заедно с нея първите пориви на вятъра достигнаха до изнервената 
Европа. Периодът непосредствено преди първата балканска война беше изключително 
тягостен. Всички предчувстваха приближаващата катастрофа, цялата земя като че ли се 
беше нагорещила и очакваше първите капки на дъжда. Хората бяха изпълнени с тъгата 
на очакването и си мълвяха: нека най-накрая небето се съжали, нека съдбата по-скоро 
ни прати събитията, които все едно са неизбежни. И ето, най-накрая, първата ярка 
мълния озари земята. Започна буря, могъщите тътени на гръмотевицата се смесиха с 
топовните гърмежи на полята на световната война. 



-93- 



Когато в Мюнхен пристигна първата вест за убийството на ерцхерцог Франц- 
Фердинанд (аз бях точно у дома и чух през прозореца първите недостатъчно точни 
сведения за убийството), в началото ме обзе безпокойство, да не би той да е убит от 
немските студенти, които бяха възмутени от постоянната дейност на наследника за 
славянизация на австрийската държава. От моя гледна точка нямаше нищо чудно, че 
немските студенти са пожелали да освободят немския народ от този вътрешен враг. 
Човек лесно може да си представи какви биха били последствията, ако убийството на 
ерцхерцога имаше именно такъв характер. Като резултат щяхме да претърпим цяла 
вълна от преследвания, която, разбира се, ще бъде призната за "основателна" и 
"справедлива" от целия свят. Но когато научих името на предполагаемия убиец, когато 
ми казаха, че убиецът без съмнение е сърбин, ме обхвана тих ужас заради това как 
странната съдба е отмъстила на ерцхерцога.Един от най-видните приятели на 
славянството беше станал жертва в ръцете на славянските фанатици. 

Който пред последните години внимателно е следил взаимоотношенията между 
Австрия и Сърбия, той не може сега и за миг да се усъмни, че събитията ще се развиват 
неудържимо. 

Сега често обсипват виенското правителство с упреци за ултиматума, който то 
постави пред Сърбия. Но тези упреци си абсолютно несправедливи. Всяко едно 
правителство в света при аналогични обстоятелства щеше да постъпи по същия начин. 
На източната си граница Австрия имаше един непримирим враг, който все по-често 
провокираше и не можеше да се успокои до момента, до който благоприятните 
обстоятелства не предизвикат разгром на австро-унгарската монархия. В Австрия 
имаха всички основания да предполагат, че ударът срещу нея ще бъде отложен най- 
много до момента на смъртта на стария император; но там имаха също основания да 
предполагат, че в този момент монархията въобще ще се лиши от способността да 
окаже поне някаква сериозна съпротива. През последните години монархията до такава 
степен се олицетворяваше от грохналия Франц-Иосиф, че в очите на широките маси 
смъртта на този император неминуемо трябваше да се представи като смъртта на най- 
отживялата австрийска държава. Един от най-хитрите капани на славянската политика 
се изразяваше в това, че тя съзнателно навяваше на мисълта, че "процъфтяването" на 
Австрия изцяло се дължи на мъдростта на монарха й. На въдицата на това лицемерно 
ласкателство много лесно се хващаха виенските придворни кръгове, така че тази 
оценка въобще не съответстваше на истинските заслуги на Франц-Иосиф. Виенският 
двор изобщо не разбираше, че в това ласкателство е скрита насмешка. В двора не 
осъзнаваха, а може би не искаха да осъзнаят, че колкото повече съдбата на монархията 
се свързва с политическия разум на, както тогава се изразяваха, "най-мъдрия от 
монарсите", толкова по-катастрофално ще стане положените на монархията, когато в 
един прекрасен ден безжалостната смърт ще почука на вратата на Франц- 
Иосиф. Можеше ли тогава човек да си представи Австрия без този стар 
император?Няма ли тогава да се повтори трагедията, която някога се случи с Мария- 
Тереза? 

Не, напълно несправедливи са упреците, отправени към виенското правителство, 
че през 1914 г. то е тръгнало на война, която, както на някой им се струва, е могла да 
бъде избегната. Не, войната вече не е трябвало да бъде избегната; тя би могла да се 
отложи най-много с една- две години. Но в това именно се изразяваше проклятието на 
немската и австрийска дипломация, че тя все още се стараеше да отложи сблъсъка и в 
края на краищата, беше принудена да приеме боят в най-неблагоприятния момент. Не 
подлежи на съмнение, че ако войната можеше да се отложи за още кратко време, то на 
Германия и Австрия щеше да им се наложи да воюват в още по-неблагоприятен 
момент. 



-94- 



Не, нещата стояха така, че който не желаеше тази война, той трябваше да 
притежава мъжеството да си направи нужните изводи. А изводът можеше да бъде само 
един - да се пожертва Австрия. Войната щеше да избухне и в този случай, но това 
нямаше да бъде война само срещу Германия. Затова пък в този случай е неизбежно 
разделянето на Австрия. Тогава пред Германия щеше да застане изборът: или да 
участва в подялбата, или да се върна от нея с празни ръце. 

Онези, които сега недоволстват и ругаят срещу обстановката, в която започна 
войната, онези, които сега със задна дата помъдряват именно те през лятото на 1914 г. 
най-много от всички тласкаха Германия към тази съдбоносна война. 

Германската социалдемокрация в продължение на много десетилетия преследваше 
по най-гнусен начин Русия. От друга страна, партията в центъра, изхождайки от 
религиозни подбуди, най-много съдействаше за това да превърне Австрия в изходен 
пункт на германската политика. Ето сега ни се налага да си платим за последствията от 
това безумие. Ние жънем това, което си посяхме. Не можеше при никакви 
обстоятелствата да се избегне станалото. Вината на германското правителство се 
съдържаше в това, че в преследването да се запази мира, то изпусна най-благоприятния 
момент за начало на войната. То застана на пътя на политиката на съюза с Австрия, 
обвърза се с тази политика и в края на краищата, стана жертва на коалиция, която 
противопоставяше решителността си по отношение на войната на химерата ни за 
запазване на мира. 

Ако тогава виенското правителство беше придало друга, по-мека форма, на 
ултиматума си, това все едно не би променило нищо. Най-много да беше станало така, 
че възмущението на народа да свали виенското правителство. Тъй като за широките 
народни маси тонът на виенския ултиматум беше все още много мек, а далеч не 
особено рязък. Който сега се опитва още да отрича, той или е разсеян дърдорко, или 
просто съзнателно лъже. Да опази господ, нима не е ясно, че войната от 1914 г. съвсем 
не е наложена на масите, а напротив, те жадуваха за тази борба! Масите желаеха най- 
накрая някаква развръзка. Само това настроение обяснява фактът, че два милиона души 
- възрастни и младежи - побързаха доброволно да се явят в пълна бойна готовност под 
знамената, за да отдадат последната си капка кръв в защита на родината. 

През тези дни самият аз бях ентусиазиран. Тъжни настроения нямаше. Никак не се 
срамувам да призная, че, увлечен от вълната на могъщия ентусиазъм, паднах на колене 
и дълбоко в сърцето си благодарих на господ бог, че ми е дал щастливата възможност 
да живея в такова време. 

Започна борба за свобода с такава сила и размах, каквито не познаваше още света. 
Още щом започналите събития взеха такъв обрат, който неизбежно трябваше да вземат, 
широките маси разбраха, че въпросът стои не за Сърбия и даже за Австрия, а че сега се 
решава съдбата на самата немска нация. 

След много години едва сега се отвориха очите на народа за неговото собственото 
бъдеще. Настроението беше до краен предел приповдигнато, но в същото време и 
сериозно. Народът съзнаваше, че се решава неговата съдба. Именно заради това 
националният ентусиазъм беше висок и устойчив. Това сериозно настроение напълно 
съответстваше на обстоятелствата, макар че в първия момент никой нямаше представа 
колко неимоверно дълго ще се проточи започналата война. Мечтата на всички беше, че 
до зимата ще приключим делото и ще се върнем с нови сили към мирния труд. 

Човек вярва на това, което му се иска. Преобладаващата част от народа отдавна 
вече се беше отегчила от състоянието на вечна тревога. С това се обяснява и фактът, че 
никой не желаеше да вярва във възможността за мирно разрешаване на австро-сръбския 
конфликт и всички наоколо се надяваха, че най-накрая ще избухне войната. Моето 
настроение също беше такова. 



-95- 



Щом като чух в Мюнхен за покушението над австрийския ерцхерцог, две мисли 
пронизаха мозъка ми: първо, че сега войната стана неизбежна и, второ, че при така 
стеклите се обстоятелства хабсбургската държава е принудена да остане вярна на 
Германия. Преди най-много се страхувах от това, че Германия ще бъде въвлечена в 
последна сметка заради Австрия във войната и въпреки това Австрия ще остане 
настрана. Можеше да се случи така, че конфликтът да започне не непосредствено 
заради Австрия и тогава хабсбургското правителство може би ще се опита по 
вътрешнополитически мотиви да се скрие в храстите. А ако самото правителство е 
решило да остане вярно на Германия, славянското мнозинство в държавата все едно ще 
започне да саботира това решение; то по-скоро е готово да разбие на парченца цялата 
държава, отколкото да позволи на Хабсбургите да останат верни на Германия. През 
юли 1914 г. събитията за щастие се развиха така, че подобна опасност беше 
премахната. Волю-неволю на старата австрийска държава й се наложи да се включи във 
войната. Собствената ми позиция беше напълно ясна. Според мен борбата започваше 
не заради това дали Австрия ще получи някакво удовлетворение от страна на Сърбия. 
По-моему войната се провеждаше заради самото съществуване на Германия. Ставаше 
въпрос за това дали да съществува или не германската нация; ставаше въпрос за нашата 
свобода и бъдеще. Сега се налагаше да се извади меч от държавата, създадена от 
Бисмарк. Младата Германия трябваше отново да докаже, че е достойна за завоеванията, 
които бяха извоювани от прадедите ни в героична борба в епохата на битките при 
Вейсенбург, Седан и Париж. Ако в предстоящите битки народът ни се прояви на 
висота, тогава Германия окончателно ще заеме най-видното място сред великите 
държави. Тогава и само тогава Германия ще се превърне в несъкрушима опора на мира, 
а децата ни няма да бъдат принудени да не си дояждат заради призрака, наречен "вечен 
мир". 

Колко пъти в юношеството си мечтаех най-накрая да дойде времето, когато ще 
мога да докажа на дело, че моята преданост към националните идеали не е празна 
илюзия. Често смятах за грях, че викам "ура", нямайки за това, може би, вътрешно 
право. Да викаш "ура", според мен, има моралното право само онзи, който поне веднъж 
се е изпитал на фронта, където на никой вече не му е до шеги и където неумолимата 
ръка на съдбата старателно преценява искреността на отделния човек, даже и на цели 
народи. Сърцето ми се преизпълваше с горда радост, че сега, най-накрая, ще мога да се 
изпитам. Колкото пъти пях на глас "Дойчланд юбер алес", толкова пъти крещях 
дълбоко от сърцето си "да живее!" и "ура!". Сега считах за свое пряко задължение пред 
всевишния и пред хората да докажа на дело, че съм искрен докрай. Отдавна вече реших 
за себе си, че щом дойде войната,(а че тя ще дойде, бях абсолютно сигурен), ще оставя 
настрана книгите. Знаех, че от началото на войната мястото ми ще бъде там, където ми 
посочи вътрешният глас. 

Отпътувах от Австрия преди всичко от политически съображения. Същите 
политически съображения изискваха сега от мен, когато започна войната, да заема 
мястото си на фронта. Отидох на фронта не за да се сражавам за хабсбургската 
държава, но във всяка минута бях готов да отдам живота си за моя народ и за онази 
държава, която олицетворява съдбата му. 

На 3 август 1914 г. подадох заявление на Негово величество крал Людвиг III с 
молба да ме приеме като доброволец в един от баварските полкове.В канцеларията на 
Негово величество през тези дни имаше, разбира се, големи разправии; зарадвах се още 
повече , когато на следващия ден получих отговор на молбата си. Помня как с 
треперещи ръце разтварях плика и четях с душевен трепет резолюцията за 
удовлетворяване на молбата ми. Възторгът и чувството ми на благодарност нямаха 



-96- 



край. След няколко дни облякох войнишката униформа, която ми се наложи след това 
да нося почти 6 години подред. 

Сега за мен, както за всеки немец, започна най-великата и най-забележителната 
епоха от съществуването на Земята. Всичко изминало отстъпи на десети план в 
сравнение със събитията от тези невиждани досега битки. Сега, когато се навършва 
едно десетилетие от деня на тези велики събития, си спомням тези дни с велика скръб, 
но и с велика гордост. Щастлив съм и съм горд, че съдбата беше милостива към мен, че 
ми беше писано да участвам във великата героична борба на моя народ. 
Ясно си спомням, като че ли беше вчера, как за първи път се появих сред скъпите ми 
другари във военна екипировка, после как нашият отряд марширува за първи път, след 
това военните ни упражнения и най-накрая отправянето ни на фронта. 

Както и много други, ме угнетяваше през това време само една мъчителна мисъл: 
няма ли да закъснеем? Тази мисъл направо не ми даваше мира. Опиянявайки се от 
всяка вест за нова победа на немското оръжие, заедно с това тайно страдах от мисълта 
да не би лично аз да съм закъснял за фронта. Та нали с всяка нова вест за победа 
опасността от закъснение ставаше все по-реална. 

Най-накрая дойде бленувания ден, когато напуснахме Мюнхен, за да се отправим 
натам, накъдето ни зовеше дълга. За последен път гледах брега на Рейн и се прощавах с 
нашата велика река, за чиято защита всички сега станаха синове на нашия народ. Не, 
няма да позволим на стария враг да оскверни водите на тази река! Сутрешната мъгла се 
беше разсеяла, показа се слънцето и освети околността, и ето от всички гърди гръмна 
великата стара песен "Вахт ам Рейн". Пяха всички до един в дългото ни безкрайно 
пътуване. Сърцето ми трептеше като на уловена птичка. 

След това си спомням влажната студена нощ в Фландрия. Вървим мълчаливо. 
Щом като започна да се развиделява, чуваме първия железен "привет". Над главите ни с 
трясък експлодира снаряд; отломъците падат съвсем наблизо и взривяват мократа земя. 
Още не е успял да се разсее облака от снаряда и от двеста гърла се раздава гръмко "ура" 
в отговор на първия вестител на смъртта. После около нас започва непрестанна 
пукотевица и грохот, шум и вой, а всички ние трескаво се втурваме напред срещу врага 
и след кратко време се сблъскваме гърди с гърди на картофеното поле с противника. 
Някъде отзад далече се разнася песен, след това тя се чува още по-близо и по-близо. 
Мелодията прескача от една рота в друга. И в момент, когато смъртта ни се струва 
съвсем близо до нас, родната песен достига и до нас, ние също се включваме и гръмко, 
победно се носи: "Дойчланд юбер алес". 

След четири дни се върнахме в изходно положение. Сега даже и походката ни 
стана друга. 16-годишните момчета станаха възрастни. Доброволците от нашия полк, 
може би, още не са се научили как трябва да се сражават, но те вече можеха да умрат 
като истински стари войници. 

Такова бе началото.По-нататък се проточиха месец след месец, година след 
година. Ужасите от всекидневната борба изместиха романтиката от първите дни. 
Първите възторзи постепенно охладняха. Радостният ентусиазъм се замени от 
чувството на страх от смъртта. Настъпи време, когато всеки започна да се колебае 
между повелята на дълга и инстинкта за самосъхранение. През тези настроения ми се 
наложи да премина и аз. Винаги, когато смъртта бродеше наблизо, в мен започваше 
нещо да протестира. Това "нещо" се опитваше да внуши на слабото тяло сякаш 
"разумът" изисква да се напусне борбата. Всъщност, това не беше разум, а, за 
съжаление, това беше само страхливост. Тя под различни предлози смущаваше всеки от 
нас. Понякога колебанията бяха безкрайно мъчителни и само с усилия побеждаваха 
последните остатъци от съвест. Колкото по-висок ставаше гласът, зовящ за 
предпазливост, толкова по-съблазнително той нашепваше в ушите ни мисълта за 



97- 



спокойствие и почивка, толкова по-решително ни се налагаше да се борим със себе си, 
докато накрая гласът на дълга взимаше връх. През зимата на 1915/16 г. на мен ми се 
удаде окончателно да победя в себе си тези настроения. Волята победи. През първите 
дни атакувах с възторжено настроение, с шеги и смях. Сега навлизах в боя със 
спокойна решителност. Но именно последното настроение можеше да бъде устойчиво. 
Сега бях в състояние да вървя срещу най-суровите изпитания на съдбата без да се боя, 
че главата или нервите ще откажат да ми служат. 

Младият доброволец се беше превърнал в стар закален войник.Тази промяна се 
осъществи не само у мен, но и в цялата армия. От вечните боеве тя излизаше възмъжала 
и заякнала. Който не беше в състояние да издържи тези изпитания, него събитията го 
сломяваха.Само сега можеше наистина да се съди за качествата на армията ни: само 
сега, след две, три години, в продължение на които армията вървеше от една битка в 
друга, като през цялото време се сражаваше срещу превъзхождащите сили на 
противника, понасяйки глад и всевъзможни лишения, само сега виждахме какви 
безценни качества притежава тази единствена по рода си армия. 

Ще изминат столетия и хилядолетия и човечеството, спомняйки си величествените 
образци на героизъм, все още няма да може да премине мимоходом край героизма на 
германската армия в световната война. Колкото по-далеч остават в миналото тези 
времена, толкова по-ярко сияят образите на безсмъртните ни воини като образци на 
безстрашие. Докато на земята живеят немци, те с гордост ще си спомнят, че тези борци 
са били синове на нашия народ. 

По това време бях войник и не желаех да се занимавам с политика. Да, това време 
не беше за политика. И сега още съм убеден, че последният общ работник носеше в 
тези времена повече полза на държавата и родината, отколкото всеки един, да кажем, 
"парламентарист". Никога не съм ненавиждал по-силно тези дърдорковци, както по 
време на войната, когато всеки порядъчен човек, който имаше нещо в душата си, 
отиваше на фронта и се сражаваше с врага и във всеки случай не се занимаваше с 
ораторство в тила. Просто ненавиждах всички тези "политици" и, ако нещата зависеха 
от мен, щяхме да им даде по една лопата в ръка и щяхме да образуваме от тях един 
"парламентарен" батальон на общите работници; нека тогава колкото им се иска да 
дискутират помежду си - те в крайна сметка не биха навредили и не биха възмущавали 
честните хора. 

И така през този период не желаех и да слушам за политика; въпреки че по 
отделни злободневни проблеми все пак се налагаше да се изказвам, щом като ставаше 
дума за проблеми, които касаят цялата нация и имат особено близко отношение към 
нас, войниците. 

През този период две неща дълбоко ме огорчаваха.Една част от пресата 
непосредствено след първите ни победи започна постепенно, може би, за много даже 
незабележимо да налива по малко горчи лка в общата чаша на народния ентусиазъм. 
Това се правеше под маската на известно доброжелателство и даже на известна 
загриженост. Тази преса започна да изразява съмнения по повод на това, че народът ни 
прекалено шумно приветства първите победи.И какво от това? Вместо да хванат тези 
господа за дългите им уши и да им запушат устата, за да не посмеят да обиждат 
борещия се народ, вместо това започнаха навред да говорят, че наистина възторгът ни е 
прекален, не прави добро впечатление и т.н. 

Хората изобщо не разбираха, че ако сега ентусиазмът започне да се колебае, то той 
няма да може отново да се предизвика по желание. Напротив, упояването от победите 
трябваше да се поддържа с всички сили. Можеше ли наистина да се спечели войната, 
която изисква огромно напрежение на всичките душевни сили на нацията, ако я нямаше 
силата на ентусиазма? 



-98- 



Прекалено добре познавах психиката на широките маси, за да не осъзная, доколко 
тук са неуместни всички така наречени "естетически" съображения. Според мен трябва 
да си луд, за да не правиш всичко възможно за още по-голямо разпалване на страстите - 
до точката на кипене. Но че хората желаеха още да се намали ентусиазмът, това просто 
не можех да разбера. 

Второ, изключително ме огорчаваше позицията, която през този период заемаха у 
нас по отношение на марксизма. Според мен това доказваше, че хората нямат ни най- 
малка представа за това какво пагубно действие причинява тази чума. У нас, като че ли, 
сериозно са повярвали, че твърдението "при нас повече няма партии" действително е 
оказало някакво влияние на марксистите. 

У нас не разбираха, че в дадения случай става дума не за партия, а за учение, което 
изцяло е насочено към разрушаване на цялото човечество. Ами как, та нима са слушали 
лекции за това "ние" в проеврейските ни университети. А е известно, че много от 
нашите високопоставени чиновници се интересуват много малко от литература и това, 
което не са чули на студентската скамейка, въобще не съществува за тях. Най-големите 
преврати в науката преминават напълно безследно за тези "умове", което, казано между 
другото, се обяснява с това, че болшинството от държавните ни учреждения често 
изостават от частните предприятия. Отделните изключения и тук потвърждават 
правилото. 

Да се отъждествява немският работник с марксизма беше нечувана глупост през 
августовските дни на 1914 г. Точно тогава той се откопчи от здравите обятия на тази 
чума. При други обстоятелства той щеше да бъде неспособен да участва в общата 
борба. И какво от това? Точно по това време "ние" се оказахме достатъчно глупави, за 
да повярваме, че марксизмът се е превърнал сега в "национално" течение. Това 
дълбокомислено съображение само още един път доказа, че държавните ни управници 
никога не са си правили труда поне малко сериозно да се запознаят с марксисткото 
учение, в противен случай подобна нелепа мисъл нямаше и да им дойде наум. 

През юлските дни на 1914 г. господата марксисти, поставили си за цел да 
унищожат всички национални държави, различни от еврейската, с ужас се убедиха, че 
немските работници, които до този момент държаха в лапите си, сега са прозрели и с 
всеки изминат ден все по-решително преминават на страната на родината си. Само в 
продължение на няколко дни се загуби чара на социалдемокрацията и гнусната измама 
спрямо народа се разпиля като прах. Шайката еврейски водачи остана самотна и 
изоставена и сякаш от 60-годишната им антинародна агитация не остана и следа. Това 
беше тежък момент за измамниците. Но щом тези водачи разбраха каква опасност ги 
заплашва, те веднага надянаха нова лъжлива маска и започнаха да се преструват, че уж 
съчувстват на националния подем. Изглеждаше, че вече е настъпил моментът 
решително да се притисне цялата тази оплетена в лъжи шайка, която тровеше 
народното съзнание. Тъкмо сега беше времето без приказки да се разправим с тях, без 
да обръщаме внимание на техния плач и вопли. През август 1914 г. страшилището на 
международната солидарност се изпари от главите на немските работници. Само след 
няколко седмици американските шрапнели започнаха да изпращат на работниците ни 
такива внушителни "братски привети", че последните остатъци на интернационализма 
започнаха да се изпаряват. Сега, когато немският работник отново се обърна към 
националните интереси, правителството, ако правилно разбираше задачите си, 
трябваше безпощадно да изтреби онези, които насъскваха работниците срещу нацията. 

Ако по фронтовете можехме да жертваме най-добрите си синове, то съвсем не 
беше престъпление в тила да се разправим с тази паплач.Вместо това, Негово 
величество император Вилхем лично протегна на тези престъпници ръка и по такъв 
начин даде възможност на шайката коварни убийци да поеме дъх и да дочака "по- 



-99- 



добри" дни.Змията можеше да продължи пъкленото си дело. Сега, разбира се, тя 
действаше много по-предпазливо, но това я направи още по-опасна. Честните наивници 
мечтаеха за граждански мир, а в това време коварните престъпници подготвяха 
гражданска война. 

По това време бях силно обезпокоен, че властите заеха такава ужасна половинчата 
позиция, но че последствията от това ще бъдат още по-ужасни, не можех тогава и да си 
представя.Като бял ден беше ясно какво трябваше да се направи. Незабавно трябваше 
да се сложат под ключ всички водачи на това движение. Веднага трябваше да се пусне 
в ход военната сила и веднъж завинаги да се изтреби тази чума. Трябваше партията да 
се разпусне, да се призове Райхстага към ред с помощта на щикове, а най-добре изобщо 
да се освободи. Ако днес републиката смята, че има право да разпуска цели партии, то 
по време на война към това можеше да се прибегне с много по-голямо основание. 
Защото тогава за нашия народ стоеше на карта въпроса - да бъде или да не бъде! 

Естествено, тогава възникна следният въпрос: а може ли изобщо да се вдига меч 
срещу определени идеи; може ли изобщо да се използва груба сила срещу един или 
друг "мироглед". Този въпрос по това време си го поставях нееднократно. Обмисляйки 
този въпрос въз основа на исторически аналогии, свързани с преследването на религии, 
стигах до някои изводи. Със силата на оръжието могат да се победят определени 
представи и идеи /независимо от това доколко са верни или неверни/, само ако 
използваното оръжие се намира в ръцете на хора, които също привличат с някаква идея 
и носители на даден мироглед. 

Използването само на гола сила, без да стои зад нея някаква голяма идея, никога 
няма да доведе до унищожаване на другата идея и няма да я лиши от възможността да 
се разпространява. От това правило е възможно само едно изключение: ако се стигне до 
пълното унищожаване на абсолютно всички носители на дадената идея, до пълното 
физическо изтребване на онези, които биха могли да продължат традицията по-нататък. 
Но това от своя страна в повечето случаи означава пълно изчезване на целия държавен 
организъм за много дълъг срок, а понякога и завинаги. Такова кърваво изтребване в 
повечето случаи сполетява ценните представители от народа, тъй като преследване, 
което не носи голяма идея, предизвиква протест тъкмо от страна на най-добрите синове 
на народа. Преследванията, които в очите на тази част от народа са морално 
неоправдани, водят до това, че преследваните идеи стават достояние на нови слоеве от 
населението. Чувството за противопоставяне се поражда от това, че те не могат 
спокойно да гледат как определена идея се преследва с явно насилие. 

В тези случаи броят на привържениците на дадената идея расте 
правопропорционално на връхлитащите ги преследвания. За да се унищожи безследно 
такова ново учение, понякога се налага да се проведе такова безпощадно преследване, 
при което дадената държава рискува да се лиши от най-ценните си хора. Такова 
положение на нещата си отмъщава с това, че тази "вътрешна" чистка се оказва 
възможна само с цената на пълното обезсилване на обществото. А ако преследваната 
идея е успяла вече да обхване по-голям или по-малък кръг от привърженици, то дори 
най-безпощадните преследвания ще се окажат, в края на краищата, безполезни. 

Всички знаем, че децата са особено подложени на опасности. Физическата гибел 
при тях е много разпространено явление. С настъпване на зрелостта, съпротивата на 
организма се засилва. И щом настъпи старостта, човек пак трябва да отстъпва път на 
новия млад живот. Същото с известна модификация може да се каже за жизнеността на 
идеите. 

Почти всички опити да се изтреби едно или друго учение с помощта на явно 
насилие без определена идейна основа, която да го подплатява, завършват 
несполучливо и често водят до противоположни резултати. 



-100- 



Но първата предпоставка за успеха на кампанията, провеждана със сила, е 
системност и настойчивост. Едно или друго учение може да бъде победено със сила, 
само ако тя се използва дълго време с еднаква настойчивост. Но щом започнат 
колебанията, щом преследванията се редуват с отстъпки и обратното, със сигурност 
може да се смята, че подлежащото на унищожаване учение не само ще се справя с 
преследването, но дори в резултат ще укрепва. Щом спадне вълната на преследванията, 
изниква ново възмущение от понесените страдания и то завербува нови привърженици 
в редиците на преследваното учение. Старите привърженици още повече се закаляват в 
омразата си към преследващите ги, а отцепилите се от тях след отстраняване на 
опасността от преследване ще се върнат отново към старите си симпатии и т.н. По 
такъв начин най-главната предпоставка за успеха на преследванията е непрекъснатото 
им упорито прилагане. Но упоритост в тази област е възможна само при идейно 
убеждение. Насилие, което не произтича от твърдо идейно убеждение, непременно ще 
бъде неубедително и колебливо. Никога няма да му стига постоянство и стабилност. 
Единствено мирогледът, в който хората фанатично вярват, предлага такова 
постоянство. Такава настойчивост зависи, разбира се, от енергията и бруталната 
решителност на онзи, който ръководи операцията. Затова изходът от действията в 
известна степен зависи и от личните качества на водача. 

Освен това трябва да се има в предвид и следното.За всеки мироглед /бил той 
религиозен или политически - да се направи разлика между тях понякога е трудно/ 
може да се каже, че той се бори не толкова, за да унищожи идейната база на 
противника, колкото да прокара собствените си идеи. Но благодарение на това борбата 
получава повече отбранителен, отколкото настъпателен характер. Целта на борбата в 
случая лесно може да се установи. И тя ще бъде постигната, когато собствената идея 
победи. Колко по-трудно е да се каже, че идеята на противника е вече окончателно 
победена и победата над нея е напълно гарантирана. Винаги е много трудно да се 
установи кога точно може да сметне, че целта е постигната. И само заради това 
настъпателните действия за утвърждаване на собствен мироглед винаги ще бъдат по- 
планомерни и с по-голям размах, отколкото отбранителните. В тази сфера, както и във 
всички други, настъпателната тактика има всички предимства пред отбранителната. Но 
насилствената борба против определени идеи винаги ще носи характер на отбрана, 
дотогава, докато мечът сам не стане носител, предвестник и пропагандатор на ново 
идейно учение. 

В заключение може да се каже следното. Всеки опит да се обори дадена идея със 
силата на оръжието ще претърпи поражение, ако самата борбата срещу посочената идея 
не приеме настъпателна форма в името на утвърждаване на нов мироглед. Само в този 
случай, когато срещу един мироглед се изпречва друг, напълно изчерпателен в идейно 
отношение, насилието ще изиграе решаваща роля и ще донесе полза на онази страна, 
която ще успее да го приложи с максимална безпощадност и продължителност. 

Но именно това до този момент липсваше на борбата, водена срещу марксизма. 
Ето защо и тя не доведе до успех.С това се обяснява и фактът, че изключителният закон 
на Бисмарк срещу социалистите, в края на краищата, не постигна целта си и не можеше 
да я постигне. На Бисмарк също му липсваше платформа с нов мироглед, за чиято 
победа си струваше да се води всяка започната борба. Тази роля не можеха да изиграят 
и блудкавите лозунги: "тишина и ред", "авторитет на държавата" и т.н. Само 
безидейните чиновници и глупавичките "идеалисти" ще повярват, че хората ще се 
вдигнат на борба в името на такива, позволете ми да кажа, лозунги. 

Липсваше идеен носител за успешното провеждане на започната от Бисмарк 
кампания. Ето защо Бисмарк беше принуден да постави в определена зависимост и 
самото прилагане на законодателството срещу социалистите от онова учреждение, 



-101- 



което само е плод на марксисткия начин на мислене. За съдия в спора си с марксистите 
Бисмарк трябваше да вземе буржоазната демокрация, но това означаваше да пуснеш 
вълка да пасе овцете. 

Всичко това логично следваше от факта, че в борбата срещу марксизма не 
присъстваше друга противоположна идея, която да притежава същата притегателна 
сила. Резултатът от кампанията на Бисмарк срещу социалистите беше само 
разочарованието.Е, нима в началото на световната война обстановката в това 
отношение беше по-различна? 

За съжаление, не! Колкото повече по това време се замислях за необходимостта от 
внезапна и решителна борба на правителството срещу социалдемокрацията като 
въплъщение на съвременния марксизъм, толкова по-ясно ми ставаше, че у нас не 
съществува никаква идейна замяна на това учение. Какво тогава можехме да дадем на 
масите, за да унищожат социалдемокрацията? В нашата страна нямаше движение, 
способно да поведе след себе си огромните работнически маси, които току-що в по- 
голяма или по-малка степен са се освободили от влиянието на своите марксистки 
вождове. Абсолютно нелепо и много глупаво е да се мисли, че интернационалният 
фанатик, току-що напуснал редовете на една класова партия, веднага ще се съгласи да 
стъпи в редовете на друга, също класова, но буржоазна партия. Колкото и това да звучи 
неприятно за различните организации, а се налага да се каже, че буржоазните ни 
политици също изцяло поддържат класовия характер на организациите - само че не на 
чуждите, а на своите. Онзи, който се осмели да отрече този факт, е не само нахалник, 
но и глупав лъжец. 

Пазете се от това да смятате широката маса за по-глупава, отколкото е тя в 
действителност. По отношение на политическите въпроси правилният инстинкт 
нерядко е по-ценен от разума. Може би ще ни възразят с това, че интернационалните 
настроения на масите доказват точно обратното и ще опровергаят мнението ни за 
верните инстинкти на народа. Но ние ще възразим, че въпреки че демократическият 
пацифизъм не е по-малко безсмислен, носителите на това "учение" обикновено са 
представители на имотни класи. Дотогава, докато милионите буржоа продължават 
всяка сутрин да четат демократическите вестници и да се молят на тях, на 
представителите на нашите имотни класи не им отива да се смеят на глупостта на 
"другарите". В края на краищата, и работниците, и тези буржоа имат повече или по- 
малко еднаква идейна "храна" - и едните, и другите се хранят с гадости. 

Много е опасно да се отричат фактите, които съществуват. Невъзможно е да се 
отрече, че в класовата борба става дума не само за идейни проблеми. Това често го 
потвърждават, особено в предизборната борба, но то няма нищо общо с истината. 
Съсловните предразсъдъци на една част от народа ни, отношението към физическия 
труд на работника отгоре надолу - всичко това за съжаление са реални факти, а не 
фантазии на лунатици. 

За съжаление нашата интелигенция даже не се замисля как е станало така, че не 
сме успели да избегнем утвърждаването на марксизма. Тя още по-малко се замисля над 
това, че щом прекрасните ни правила не са успели да попречат на марксизма да се 
утвърди, то няма да може толкова лесно да се навакса изгубеното и той да се изкорени. 
Всичко това съвсем не говори добре за големите мисловни способности на нашата 
интелигенция. 

Буржоазните /както сами се наричат/ партии никога няма да успеят просто да 
изтеглят в лагера си "пролетариите". Понеже тук са противопоставени един на друг два 
свята, отчасти изкуствено, отчасти естествено разделени на части. Взаимоотношенията 
между тези два свята могат да бъдат само взаимоотношения на борба. Победата в тази 
борба неминуемо ще извоюва по-младата партия, т.е. в дадения случай марксизма. 



-102- 



Да се започне борба срещу социалдемокрацията през 1914 г. беше, разбира се, 
възможно; но докато не се намери на практика сериозен идеен заместител на това 
движение, борбата не би могла да има солидна основа и няма да е в състояние да 
доведе до добри резултати. Тук имахме празнина. Това мнение се изгради у мен далеч 
преди войната. И именно заради това не можех да се реша да постъпя в която и да е от 
съществуващите партии. Събитията от световната война още повече затвърдиха у мен 
становището, че в момента е невъзможно да се води борба срещу социалдемокрацията 
дотогава, докато не можем дай противопоставим движение, което представлява нещо 
повече от обикновена "парламентарна" партия. 

Не един път съм се изказвал по този въпрос пред приятели.Именно във връзка с 
този извод си намислих все пак някога да се заема с политика. Това ми даде повод 
неведнъж да споделя пред приятели, че след края на войната ще се постарая да стана 
оратор, съхранявайки старата си професия.За това си мислех през цялото време и, както 
ще се окаже, не напразно. 



-103- 



Глава VI 

Военната пропаганда 

Започнах да се задълбочавам все повече върху политическите въпроси и не можех 
да не спра погледа си върху проблемите на военната пропаганда. Като цяло 
пропагандата възприемах като инструмент, с който марксистко-социалистическите 
организации боравят майсторски. Отдавна се бях убедил, че е истинско изкуство 
правилното прилагане на това оръжие и че буржоазните партии почти не могат да 
боравят с него. Само християн-социалното движение, особено в епохата на Лютер, все 
още е могло с някаква виртуозност да използва средствата на пропагандата, с което си е 
осигурило някой от успехите си. 

Но едва по време на Световната война стана напълно ясно какви огромни 
резултати може да даде правилно организираната пропаганда. За съжаление и тук се 
наложи да се изучат нещата по примера на дейността на противника, тъй като приносът 
на Германия в тази област беше съвсем скромен. У нас напълно липсваше каквато и да 
е просветителска дейност. На всеки войник това направо биеше на очи. За мен се 
явяваше само допълнителен повод още по-задълбочено да се замисля върху въпросите 
на пропагандата. 

Имах повече от достатъчно свободно време за размишления. На всяка крачка 
противникът ни даваше практически уроци. 

Тази наша слабост той използваше с нечувана ловкост и действително с гениална 
пресметливост. Безкрайно много научих от тези образци на военна пропаганда на 
противника. От една страна, началството ни се чувстваше прекалено умно, за да се учи 
на каквото и да е било от другите, а от друга страна, просто липсваше добра 
воля.Въобще, имаше ли у нас каквато и да е пропаганда? 

За съжаление длъжен съм да отговоря на този въпрос отрицателно. Всичко, което 
се предприемаше в това направление, беше от самото начало толкова неправилно и 
негодно, че не можеше да донесе никаква полза, а често направо вредеше. 

Нашата пропаганда беше по формата си непригодна, а в същността си 
противоречива с психологията на войника. Колкото повече се вглеждахме в 
организацията на пропагандата у нас, толкова повече се убеждавахме в това. 
Какво е това пропаганда - цел или средство? Още по този пръв елементарен въпрос 
началството ни беше напълно некомпетентно. 

На практика пропагандата е средство и затова трябва да се разглежда не по друг 
начин, а именно от гледна точка на целта. Ето защо формата на пропагандата трябваше 
да произтича от целта, да й служи, да се определя от нея. Също е ясно, че в зависимост 
от общите потребности целта може да се изменя и съответно трябва също да се променя 
и пропагандата. Целта пред нас в Световната война, за чието постигане водихме 
нечовешка борба, представляваше най-благородната цел, каквато някога е стояла пред 
хората. Ние водихме борба за свобода и независимост на нашия народ, за осигуряване 
на хляба ни, за бъдещето ни, за честта на нацията. Въпреки противните твърдения, 
честта на нацията е нещо реално съществуващо. Народите, които не желаят да 
отстояват честта си, рано или късно губят свободата и независимостта си, което, в края 
на краищата, е наистина справедливо, тъй като мизерните поколения, лишени от чест, 
не заслужават да се ползват от благата на свободата. Който желае да остане страхлив 
роб, той не може да притежава чувство за чест, понеже заради него неизбежно ще му се 
наложи да влезе в конфликт с едни или други враждебни сили. 



-104- 



Немският народ водеше борба за човешко съществуване и целта на военната ни 
пропаганда трябваше да се състои в поддържане на тази борба и съдействие за нашата 
победа. 

Когато народите на нашата планета водят борба за съществуването си, когато в 
битките на народите се решават съдбите им, тогава всички съображения за хуманност, 
естетика и т.н., разбира се, отпадат. Нали всички тези понятия не са взети от въздуха, а 
произтичат от фантазията на човека и са свързани с представите му. Когато човек се 
разделя с този свят, изчезват и горепосочените понятия, тъй като те са породени не от 
самата природа, а само от човека. Носители на тези понятия са само няколко народа 
или, поточно казано, няколко раси. Такива понятия като хуманност и естетика ще 
изчезнат, ако изчезнат онези раси, които са техни творци и носители. 

Ето защо, ако един или друг народ е принуден да започне открита борба за 
съществуване на този свят, всички понятия от този род изведнъж придобиват само 
подчинена роля. Ако понятията са в разрез с инстинкта за самосъхранение на народа, 
на който му се налага сега да води кървава борба, те не би трябвало да играят каквато и 
да е решаваща роля в определянето на формата на борбата. 

Още Молтке е казал относно хуманността, че по време на война най-хуманно е колкото 
се може по-бързо да се разправиш с врага. 

Колкото по-безпощадно воюваме, толкова по-бързо ще приключи войната. 
Колкото по-бързо се справим с противника, толкова по-малко ще бъдат мъченията му. 
Това е единствената форма на хуманност, достъпна по време на война. 

Когато при подобна ситуация започнат да говорят за естетика и т.н., тогава се 
налага да отговоря само така: когато на преден план се поставя въпроса за самото 
съществуване на народа, то това ни освобождава от всякакви съображения за красота. 
Най-грозното, което може да има в човешкия живот, е хомотът на робството. Или 
нашите декаденти, може би, намират за много "естетична" съдбата, сполетяла сега 
народа ни? С господата евреи, болшинството от които са изобретатели на тази 
измислица за естетиката, може въобще да не се спори. 

Но ако тези съображения за хуманност и красота престанат да играят наистина 
роля в борбата на народите, то е ясно, че те не могат повече да служат и на мащабите на 
пропагандата. 

По време на война пропагандата би трябвало да бъде средство към целта. Целта се 
заключаваше в борбата за съществуването на немския народ. Критерият на военната ни 
пропаганда можеше по този начин да се определя само от по-горе назованата цел. И 
най-жестоката форма на борба беше хуманна, ако тя осигуряваше побърза победа. 
Всяка форма на борба би трябвало да се признае за "красива", ако само помагаше на 
нацията да спечели боя за свободата и достойнството си. 

В такава борба на живот и смърт това беше единственият правилен критерий на 
военната пропаганда.Ако в така наречените решаващи инстанции цареше каквато и да е 
била яснота по тези въпроси, пропагандата ни нямаше никога да се олицетворява с 
неувереност по въпросите за формата. Понеже пропагандата е същото оръжие за борба, 
а в ръцете на специалистите - най-страшното от оръжията. 

Друг въпрос от решаващо значение беше следният: към кого трябваше да бъде 
обърната пропагандата? Към образованата интелигенция или към огромната маса от 
малообразовани хора? 

Беше ни ясно, че пропагандата трябваше винаги да се обръща само към масите. 
За интелигенцията и за тези, които наричат сега интелигенти, е нужна не пропаганда, а 
научни знания. Както плакатът сам по себе си не се явява изкуство, така и пропагандата 
по своето съдържание не се явява наука. Цялото изкуство на плаката се свежда до 
умението на автора му с помощта на цветовете и формите да прикове вниманието на 



-105- 



тълпата към него. На изложба на плакати е важно само това плакатът да бъде нагледен 
и да предизвиква внимание. Колкото повече плакатът постига тази цел, толкова е по- 
изкусно направен. Който иска да се занимава с въпросите на самото изкуство, той няма 
да се ограничи с изучаване само на плаката, на него няма да му е достатъчно просто да 
обиколи изложбата. От такъв човек трябва да се изисква да се заеме със сериозно 
изучаване на изкуството и да съумее да се потопи в отделни негови крупни 
произведения. 

Същото може да се каже в известна степен по отношение на пропагандата.Задачата 
на пропагандата се съдържа не в това да даде научно образование на няколко отделни 
индивида, а да въздейства на масите, да направи достъпни за тяхното възприятие 
отделните важни, макар и не много на брой факти, събития, потребности, за които 
масите до този момент са нямали и понятие. 

Цялото изкуство в случая трябва да се свежда до това да накараш масите да 
повярват, че еди-кой си факт действително съществува, еди-коя си необходимост е 
действително неизбежна, еди-кой си извод е наистина правилен и т.н. Ето това просто, 
но велико нещо трябва да се научи да се прави по най- добрия, най-съвършения начин. 
И ето, както в нашия пример с плаката, пропагандата трябва да въздейства повече на 
чувствата и само в малка степен на така наречения разум. Става въпрос да се прикове 
вниманието на масите към една или няколко крупни потребности и съвсем не да се даде 
научна обосновка на отделните индивиди, които и без това притежават някаква 
подготовка. 

Всяка пропаганда трябва да е достъпна за масите; равнището й трябва да изхожда 
от степента на осъзнаване, типична за най-изостаналия индивид от тези, на които тя 
желае да въздейства. Колкото повече са хората, към които пропагандата се обръща, 
толкова по-елементарно трябва да бъде идейното й равнище. А когато става въпрос за 
пропаганда по време на война, в която е въвлечен целият народ, тогава е ясно, че тя 
трябва да бъде максимално опростена. 

Колкото по-малка е така наречената научна баластра в пропагандата ни, колкото се 
обръща повече към емоциите на тълпата, толкова по-успешна ще бъде тя. А само 
успехът в дадения случай може да бъде мерило, доколко е правилно или неправилно 
даденото прилагане на пропагандата. И във всеки случай не в това, доколко са 
удовлетворени от прилагането на пропагандата отделни учени или отделни млади хора, 
получили "естетическо" възпитание. 

Изкуството на пропагандата се свежда до правилното разбиране на емоционалния 
свят на широките маси; само това дава възможност в психологически разбираема 
форма да се направи достъпна за масите една или друга идея. Само по този начин може 
да се намери пътят към сърцата на милионите хора. Че нашето твърде умно началство 
не разбра даже това, за пореден път говори за невероятния умствен застой на този слой. 

Но ако правилно се разбере казаното, то оттук произтича следният урок.Не е 
правилно да се придава на пропагандата прекалено голяма многостранност (което е 
уместно, може би, когато става въпрос за научно преподаване на предмета). 

Възприемчивостта на масите е много ограничена, кръгът на тяхното разбиране е 
тесен, заради това и способността да запомня е много малка. Само заради това всяка 
пропаганда, ако желае да бъде успешна, трябва да се ограничава само с няколко точки и 
да ги излага кратко, ясно, разбираемо, под формата на лесно запомнящи се лозунги, 
повтаряйки всичко това дотогава, докато вече няма съмнение, че и най-изостаналият от 
слушателите навярно е усвоил това, което искахме. Веднага щом се откажем от този 
принцип и се опитаме да направим пропагандата ни многостранна, влиянието й веднага 
ще започне да се разсейва, тъй като широките маси няма да бъдат в състояние нито да 



-106- 



асимилират, нито да запомнят целия материал. С това резултатът ще намалее, а може 
би, и съвсем ще се загуби. 

По такъв начин, колкото по-широка е онази аудитория, на която искаме да 
въздействаме, толкова по-старателно трябва да вземаме под внимание тези 
психологически мотиви. 

Така например, беше съвсем неправилно, че германската и австрийската 
пропаганда през цялото време се опитваше да представя противника в смешен образ в 
хумористичните листовки. Това беше неправилно затова, защото при първата среща с 
реалния противник нашият войник получаваше съвършено друга представа за него от 
тази, която беше обрисувана в пресата. В резултат се нанасяше огромна вреда. Нашият 
войник се чувстваше излъган, престана да вярва и в останалия ни печат. Започна да му 
се струва, че печатът го мами за всичко. Разбира се, това по никакъв начин не можеше 
да укрепи волята за борба и да закали нашия войник. Напротив, войникът ни изпадаше 
в отчаяние. 

Военната пропаганда на англичаните и американците, напротив, беше от 
психологическа гледна точка напълно правилна. Англичаните и американците 
обрисуваха немците като варвари и хуни; с това подготвяха войника си за всички ужаси 
на войната. 

Благодарение на това английският войник никога не се чувстваше измамен от 
своята преса. При нас нещата стояха точно обратното. В края на краищата, нашият 
войник започна да смята, че цялата ни преса е м от край до край измама". Ето какъв 
беше резултатът от това, че пропагандата беше предоставена в ръцете на магарета или 
просто на "малоспособни", неосъзнавайки, че на такава длъжност би трябвало да се 
поставят най-гениалните познавачи на човешката психология. 

Пълното неразбиране на войнишката психология доведе до там, че немската 
военна пропаганда се превърна в образец на това, което не трябва да се прави.А 
междувременно в това отношение на много неща можехме да се научим от противника. 
Нужно беше само без предразсъдъци и с отворени очи да се наблюдава как в 
продължение на четири години и половина, без да намалява усилията си нито за 
минута, противникът неуморно удряше в една и съща точка с огромен за себе си успех. 

Но най-неправилно от всичко у нас беше разбрано това, което се явява първата 
предпоставка за всяка успешна пропагандна дейност, а именно, че всяка пропаганда 
принципно трябва да бъде боядисана в субективни цветове. В това отношение 
пропагандата ни - и при това по инициатива от върха - толкова много грешеше още от 
първите дни на войната, че наистина се налага да се запитаме: в края на краищата само 
с глупост ли се обясняват тези неща!? 

Какво ще кажем, например, по повод на плаката, който трябва да рекламира един 
определен вид сапун, но който при това започва да навежда масите на мисълта, че и 
другите видове сапуни са достатъчно добри.В най-добрия случай бихме поклатили 
глава по повод на такава "обективност". Но нали това се отнася и за политическата 
реклама.Задачата на пропагандата се свежда, например, не до това педантично да се 
претегля, доколко справедливи са позициите на всички участващи във войната страни, 
а до това - да докажеш собствената си изключителна правота. Задачата на пропагандата 
се свежда до това непрекъснато да доказваш собствената си правота и съвсем не в това 
да търсиш обективната истина и догматично да я излагаш на масите даже и в случаите, 
когато това е в изгода на противника. 

Огромната принципна грешка беше да се поставя въпросът за виновниците за 
войната така, че е виновна не само Германия, но и също така и другите страни. Не, ние 
трябва неуморно да пропагандираме мисълта, че вината е изцяло и изключително само 
на противника. Това трябваше да се прави даже и в случай, когато това не 



-107- 



съответстваше на реалността. А между другото Германия на практика не беше виновна, 
че войната започна. 

Какво се получи в резултат на тази половинчатост.Нали милионите народи не се 
състоят от дипломати и от професионални юристи. Народът не се състои от хора, 
способни винаги трезво да разсъждават. Народните маси се състоят от хора, често 
колебливи, от деца на природата, лесно склонни да изпадат в съмнения, да преминават 
от една крайност в друга и т.н. Щом като допуснахме макар и сянка на съмнение в 
правотата си, с това се създаде вече цяло огнище на съмнения и колебания. Масите вече 
не са в състояние да решат, къде завършва погрешността на противника и къде започва 
собствената ни погрешност. Масите ни в случая стават недоверчиви, особено когато 
имаме нещо общо с противника, който по никакъв начин не повтаря тази глупава 
грешка, а редовно удря в една точка и без всякакви колебания стоварва цялата 
отговорност върху нас. Какво има тук странно, щом като, в края на краищата, 
собственият ни народ започва да вярва на вражеската пропаганда повече, отколкото на 
нашата собствена. Бедата става все по-тежка, когато става въпрос за народа, който и без 
това лесно се поддава на хипнозата на "обективността". Нали ние, немците, и без това 
сме свикнали повече да мислим за това как да не причиним каквато и да е 
несправедливост на противника. Ние сме склонни да мислим по този начин даже и в 
случаите, когато опасността е огромна, когато става въпрос непосредствено за 
унищожаването на народа и държавата ни.Няма значение, че на върха го разбираха по 
друг начин. 

Душата на народа се отличава в много отношения с женствени черти. Доводите на 
трезвия разсъдък й действат по-малко, отколкото доводите на чувствата.Народните 
чувства не са сложни, те са прости и еднообразни. Тук няма място за особено тънка 
диференциация. Народът казва "да" или "не"; той обича или мрази. Приема нещо за 
истина или за лъжа! Казва за някого дали е прав или не е! Народът разсъждава 
праволинейно. При него няма половинчатости. 

Английската пропаганда осъзна всичко това по най-гениалния начин, осъзна го и 
го отчете.У англичаните наистина нямаше половинчатост, пропагандата им не можеше 
да посее никакви съмнения.Английската пропаганда прекрасно беше разбрала 
примитивността на емоциите на широките маси. Като блестящо свидетелство за това 
служи английската пропаганда по повод на "немските ужаси". Чрез това англичаните 
просто по гениален начин създаваха предпоставки за издръжливостта на войските им 
на фронтовете даже и в моменти на най-тежки поражения на англичаните. До такива 
превъзходни резултати достигаха англичаните с неуморимата си пропаганда с мисълта, 
че само немците са виновни за войната. За да повярват на тази нагла лъжа, беше 
необходимо да я пропагандират именно по най-едностранен, груб и настойчив начин. 
Само така можеше да се въздейства върху чувствата на широките народни маси и само 
така англичаните можеха да постигнат да се повярва в тази лъжа. 

Колко действена се оказа тази пропаганда се вижда от това, че мнението се 
задържа цели четири години в лагера на противника, но проникна и сред народа ни. 
Няма нищо чудно в това, че съдбата не обещаваше на пропагандата ни такъв успех. 
Самата вътрешна двойственост на пропагандата ни съдържаше в себе си зародиш на 
импотентност. Самото й съдържание още от началото правеше малко вероятна 
възможността тя да впечатли масите. Само бездушни манекени можеха да предполагат, 
че посредством такива пацифистки слова могат да се вдъхновят хората да тръгнат на 
смърт в името на делото ни. В резултат тази нещастна "пропаганда" се оказа не само 
безполезна, но и направо вредна. 

Дори ако съдържанието на пропагандата ни беше съвсем гениално, тя пак не би 
могла да има успех, щом е забравена главната и централна предпоставка: всяка 



-108- 



пропаганда задължително трябва да се ограничава само с няколко идеи, но да ги 
повтаря непрекъснато. Постоянството и настойчивостта в случая са главната 
предпоставка за успеха, както впрочем и за много други неща в света. 

Точно в областта на пропагандата човек най-малко може да се вслуша в съветите 
на естетите или на преситените интелигенти. Първите не трябва да се слушат, защото в 
противен случай в кратък срок и съдържанието, и формата на пропагандата ще се 
окажат приспособени не към потребностите на масата, а към потребностите на тесни 
кръгове от кабинетни политици. Към гласа на вторите е опасно да се вслушваме, 
защото, лишени от здраво чувство, те постоянно търсят нови силни усещания. На тези 
господа много бързо всичко им омръзва. Те непрекъснато търсят разнообразие и са 
съвършено неспособни за миг да помислят как се чувстват обикновените елементарни 
хора. Тези господа са винаги първите критици. Те не харесват провежданата 
пропаганда нито по съдържание, нито по форма. Всичко им се струва прекалено 
остаряло, прекалено шаблонно. Те все търсят нещо ново, по-различно. Такава критика е 
истински бич, на всяка крачка тя наистина пречи на успешната пропаганда, която би 
могла да завоюва истинските маси. Щом като организацията на пропагандата, 
съдържанието и формата й започнат да се приспособяват към тези преситени 
интелигенти, цялата тя се разводнява и губи притегателната си сила. 

Сериозната пропаганда съществува, не за да удовлетворява потребността на 
преситените интелигенти от разнообразие, а за да убеждава преди всичко широките 
народни маси. В своята изостаналост масите винаги се нуждаят от значителен времеви 
интервал преди да обърнат внимание на един или друг въпрос. С цел паметта на масите 
да усвои поне едно съвсем обикновено понятие, е нужно то да се повтаря хиляди пъти 
пред тях. 

Подхождайки към масите от съвсем различни страни, в никакъв случай не трябва 
да променяме съдържанието на пропагандата си и всеки път трябва да я довеждаме до 
един и същи извод. Да пропагандираме лозунга ни можем и сме длъжни от най- 
различни страни. Да освещаваме правотата му също може по различен начин. Но 
изводът винаги трябва да е един и същ и лозунгът неизменно трябва да се повтаря в 
края на всяка реч, на всяка статия и т.н. Само в този случай пропагандата ни ще оказва 
наистина еднакво и съвместно действие. 

Само в този случай, ако ние най-последователно с упоритост и настойчивост се 
придържаме към това, с времето ще видим, че успехът започва да нараства, и само 
тогава ще успеем да се убедим какви изумителни, какви направо грандиозни резултати 
дава такава пропаганда.Успехът на всяка реклама - и това еднакво се отнася за 
търговската и за политическата реклама - е заложен само в настойчивото й, равномерно 
и продължително прилагане. 

И в това отношение пропагандата на противника беше образцова. Тя се 
провеждаше с изключителна настойчивост, с образцова неуморимост. Тя беше 
посветена само на няколко, немного, но важни идеи и беше предвидена изключително 
за широките народни маси. В продължение на цялата война противникът без 
прекъсване прокарваше сред масите едни и същи идеи в една и съща форма. Той нито 
един път макар и в малка степен не промени пропагандата си, тъй като се беше убедил, 
че действието й е превъзходно. В началото на войната изглеждаше, че тази пропаганда 
е направо безумна по своята наглост, след това започна да прави само малко неприятно 
впечатление, а накрая - всички й повярваха. След четири години и половина в Германия 
избухна революция. И какво от това? Тази революция беше взаимствала почти всички 
лозунги от арсенала на военната пропаганда на противниците ни. 



-109- 



Още едно нещо отлично разбраха в Англия: че успехът на пропагандата в голяма 
степен зависи още от масовото й прилагане; англичаните не жалеха никакви пари за 
пропаганда, осъзнавайки, че разноските стократно ще се покрият. 

В Англия пропагандата се считаше за оръжие от първи ранг. Междувременно в 
Германия пропагандата се превърна в занятие за безработните политици и за всички 
рицари на печалния образ, които търсеха топли местенца в тила. 

Ето с какво се обяснява фактът, че и резултатите на военната ни пропаганда бяха 
нулеви. 



-110- 



Глава VII 

Революцията 

Още през 1913 г. започна военната пропаганда на противниците в нашия лагер. От 
1916 г. тя става все по-интензивна, а в началото на 1918 г. вече направо ни наводни. На 
всяка крачка можеше да се доловят отрицателните влияния на този лов на души. 
Армията ни постепенно започна да разсъждава по начин, по който желаеше врагът 
ни.Нашите мерки за борба срещу тази пропаганда се оказаха съвсем негодни. 

Тогавашният ръководител на армията имаше и желанието, и решимостта да се 
бори срещу тази пропаганда навсякъде, където тя се проявяваше на фронта. Но, уви, за 
това му липсваше съответният инструмент. Но и от психологическа гледна точка 
мерките за противодействие трябваше да излизат не от самото командване. С цел 
пропагандата ни да подейства, трябваше тя да излезе от дома. Нали именно заради този 
дом, нали именно заради отечеството ни войниците на фронта извършваха героични 
чудеса и търпяха всякакви лишения в продължение на почти четири години. 

И какво се оказа в действителност? С какво отвръщаше родината, с какво 
отвръщаше нашият дом на цялата тази възмутителна пропаганда на противниците? 
Когато се запознахме с нашата, позволете да кажа, контрапропаганда, ние Честичко се 
запитвахме: какво е това - глупост или престъпление? 

В края на лятото на 1918 г. след освобождаването от нас на южния бряг на Марна 
пресата ни се проявяваше като толкова бездарна, толкова престъпно глупава, че с 
нарастващо негодувание всеки ден си задавах един и същи въпрос: нима никой не 
остана у нас в Берлин, за да сложи край на това позорно прахосване на героични 
настроения на армията? 

Как постъпи Франция, когато през 1914 г. нашите победоносни колони масово 
нахлуха в пределите на тази страна? Как постъпи Италия в дните на катастрофата, 
която претърпяха армиите й на Изонцо? Как постъпи същата Франция през пролетта на 
1918 г., когато германските дивизии започнаха да щурмуват най-важните окопи на 
френските войски и когато далекобойната ни артилерия започна да стреля по Париж? 

Във всички тези случаи противникът с всички сили се стараеше да възвърне 
бодростта на колебаещите се полкове и за тази цел отново довеждаше националните 
страсти до точката на кипене. С каква невероятна сила, с каква гениалност работеше 
тогава пропагандата им, за да може на всяка цена да възвърне на войските увереността 
в окончателната победа и с всички сили да им набие в главата мисълта, че да отстъпват 
повече означава да погубят себе си, родината си, огнището си. 

Е, какво беше направено при аналогични условия у нас?Абсолютно нищо, а често 
и по-лошо от това.Всеки път, когато получавах новия вестник, аз го късах и хвърлях, и 
не бях на себе си от възмущение по повод на гнусната агитация, която в нашите очи 
губеше фронта. Тази психологическа отрова беше равносилна направо на сломяване на 
боевите ни сили. 

Много пъти ме мъчеше мисълта, че ако на мястото на тези престъпни невежи и 
безволеви манекени - ръководителите на пропагандата ни - бях аз, то изходът от 
войната би бил за нас съвсем друг. 

През тези месеци за първи път почувствах колко коварна беше съдбата към мен, 
изправила ме на предната линия на фронта, където заблуденият куршум на някой негър 
можеше във всяка минута да ме довърши, докато на друг пост бих могъл да окажа на 
родината си къде по-значителни услуги. Вече бях достатъчно уверен, че можех да 
организирам пропагандната дейност както трябва. 



-111- 



Но, уви, какъв е смисълът! Бях един от безименните, един от осемте милиона 
войници. Нищо друго не ми оставаше освен да си държа езика зад зъбите и да 
изпълнявам добросъвестно скромните си задължения. 

Първите прокламации на противника попаднаха в ръцете ни през лятото на 1915 г. 
Съдържанието им с известни модификации беше винаги едно и също. В тях се 
говореше, че мизерията в Германия растяла с всеки изминат ден, войната продължавала 
безкрайно дълго и нямало никакви изгледи Германия да я спечели; немският народ в 
тила очаквал мир, но "милитаристите" и преди всичко самият "кайзер" не искали мир; 
целият свят прекрасно знаел, че немската нация тъгувала по мира и затова "ние" сме 
водили войната не срещу немския народ, а само срещу кайзера, който е единственият 
виновник за войната; затова войната не можела да свърши и нямало да свърши, докато 
този враг на цялото човечество не бъде отстранен, и затова щом свършела войната 
свободните демократични нации щели да приемат по братски немския народ в съюза си 
за вечен мир и щом ударел часът за унищожаване на "пруския милитаризъм" мирът и 
благоденствието щели да бъдат осигурени завинаги. 

За най-добра илюстрация на казаното в прокламацията се цитираха многобройни 
"писма от близки", напълно потвърждаващи го. Отначало повечето хора просто се 
смееха на тези прокламации. Позивите се прочитаха и по команда се отправяха в щаба 
на армиите, където не им обръщаха никакво внимание, докато вятърът пак не донесе в 
окопите нови прокламации. Позивите на противника се разпространяваха най-вече с 
аероплани. Скоро обърнахме внимание на следното. На всички тези участъци от фронта, 
където се намираха баварски войници, неизменно се появяваха позиви, които с 
главното си острие се обръщаха срещу прусите. В тези позиви се говореше, че 
противникът няма нищо против баварците, че за всичко е виновна само Прусия, която 
трябвало да носи цялата отговорност за направените от нея злодейства. Противникът 
даже би бил радостен да не причинява злини на баварците, но какво да се прави, като те 
съвсем напразно са свързали съдбата си с Прусия и вадят кестените за нея от жарта. 

И трябва да се каже, че такъв вид пропаганда започна да оказва своето влияние 
още през първите месеци на 1915 г. Сред войниците абсолютно явно назряваха 
настроения срещу Прусия, а междувременно у нас на върха не си помръдваха и малкия 
пръст, за да противодействат на това. Това вече не беше обикновен пропуск. 
И разбира се, такива грешки след това отмъстиха за себе си по най-печалния начин. От 
това пострада не само цяла Прусия, но и целият немски народ, в това число разбира се 
и баварците. 

Започвайки от 1916 г., пропагандата на противниците можеше вече да регистрира 
определени успехи в това направление.Но трябва да се признае и това, че 
многобройните писма от роднините, които наистина излизаха от дома, сега бяха 
изпълнени с оплаквания и тези "скръбни" писма също започнаха да оказват своето 
влияние. Сега на противника не му беше нужно да разпространява подобни писма с 
аероплани. Срещу този поток от жалостни писма не беше нищо предприето от тила, ако 
не се смятат някои от психологическа гледна точка крайно глупави "напомняния" от 
"правителствен" характер. Фронтът продължи да се наводнява с тази отрова. Бедните 
неразумни жени, изфабрикували стотици хиляди такива писма у дома, съвсем не 
подозираха, че с това само увеличаваха увереността на противника в победата, а с това 
само проточват войната и умножават страданията на близките си на фронта. Тези 
безсмислени писма на немските жени струваха живота на стотици хиляди наши 
войници. 

Така през 1916 г. вече можеха да се наблюдават различни тревожни симптоми. На 
фронта негодуваха, а понякога и "ругаеха" с всички сили; там бяха вече много 
недоволни и понякога се възмущаваха напълно справедливо. Докато на фронта 



-112- 



гладуваха, докато роднините вкъщи търпяха всякакви лишения, на други места, на 
върха господстваха изобилието и разточителството. Даже на самия фронт в това 
отношение далеч не всичко беше благополучно. 

Така симптомите на кризата бяха вече налице през 1916 г., но все още ставаше 
въпрос само за домашни, "вътрешни" дела. Същият този войник, който до преди малко 
негодуваше и ругаеше, след няколко минути изпълняваше тежкия си дълг като нещо, 
което се разбира от само себе си. Та самата рота, която до преди малко изразяваше 
недоволство, след половин час се биеше за своя участък от окопи с такъв героизъм, 
като че ли от това зависеше съдбата на цяла Германия. Това все още беше фронтът на 
старата превъзходна героична армия. 

Скоро получих възможност да се убедя в тази силна разлика, каквато 
съществуваше по това време между положението на фронта и положението в тила.В 
края на септември 1916 г. моята дивизия взе участие в боевете на Сома. Това за нас 
беше първият от цяла серия боеве, където главна роля играеше техниката. 
Впечатлението трудно се поддава на описание - не война, а истински ад! 

Под унищожителния огън на неприятеля, продължаващ със седмици, немският 
фронт устоя. Понякога едва-едва отстъпвахме, после оправяхме положението, но 
никога не отстъпвахме без бой нито един сантиметър земя. 

На 7 септември 1916 г. бях ранен. Благополучно се добрах до превързочния пункт 
и с първия транспорт ме изпратиха в дълбочината на страната.Изминаха две години, 
откакто не бях виждал родината си, безкрайно дълъг срок при такива условия. Трудно 
можех да си представя как изглежда немеца, който не е облечен във военна униформа. 
Когато попаднах в първия лазарет в Хермиса, извиках от изненада, когато чух внезапно 
женски глас на милосърдна сестра, която се заговори с близо лежащия другар.За първи 
път след две години чух женски глас. 

Колкото по-близо влакът ни приближаваше към границата, толкова по-неспокойно 
ставаше състоянието ни.Ние пропътувахме през всички тези градове, през които преди 
две години преминавахме още като съвсем неопитни войници: Брюксел, Лиеж и т.н. 
Най-накрая на хълма се показа първата немска къща. Колко прекрасна ни се видя тази 
постройка.Мило отечество! Най-накрая! 

Когато през октомври 1914 г. за първи път пътувахме през границата, всички ние 
горяхме от нетърпение и ентусиазъм. Сега пътувахме мълчаливо и бяхме покрусени от 
тъга. Всеки от нас изпитваше чувство на щастие, че съдбата му е дала още една 
възможност да погледне със собствените си очи родината, за която отдаваше живота си. 
Всички бяха толкова трогнати, че почти се срамувахме да се гледаме в очите. 

Настаниха ме в болницата в Беелиц близо до Берлин. Това почти съвпадна с 
двегодишнината от отправянето ми на фронта.Каква промяна! От непроходимата кал на 
фронтовете на Сома направо в белите постели на това чудно здание. В началото като че 
ли не се решаваш да легнеш в такава постеля. Постепенно започваш да свикваш с този 
нов свят.За съжаление, обкръжаващия ме в момента свят ми се струваше нов и в друго 
отношение. 

Тук вече не витаеше този дух, който господстваше още при нас на фронта. Тук за 
първи път чух нещо, което на фронта ни беше абсолютно непознато: хвалбата на 
собствената си страхливост! Колкото и да недоволстваха на фронта, колкото и яростно 
да ругаеха войниците там, това нямаше нищо общо с отказа да изпълняват 
задълженията си, а още повече с възхвалата на страхливостта. О, не! На фронта 
страхливецът още се смяташе за такъв и за никакъв друг. Както преди той беше 
заклеймяван с всеобщо презрение, а към истинските герои на фронта се отнасяха с 
преклонение. Тук, в болницата, настроението беше точно обратното. Тук с най-голям 
авторитет се ползваха най-големите бърборковци, които с помощта на жалко 



-113 



красноречие се подиграваха на мъжеството на смелия войник и възхваляваха 
гнусната безхарактерност на страхливеца. Няколко съвсем жалки субекта даваха тон. 
Един от тях открито се хвалеше, че нарочно си е наранил ръката на телените огради, за 
да попадне в лазарета. Независимо от това, че нараняването беше абсолютно нищожно, 
този субект беше от отдавна в болницата, въпреки че всички знаеха, че е попаднал тук 
по мошенически начин. И какво от това? Този негодник нагло се изкарваше образец на 
висше мъжество и смяташе "подвига" си за къде по-ценен за родината, отколкото 
геройската смърт на честния войник на фронта. Повечето хора мълчаливо изслушваха 
тези речи, други се отдръпваха на страна, но имаше такива, които открито се 
съгласяваха с него. 

Мен направо ми се гадеше от тези речи, но нищо не можеше да се предприема; 
субектът спокойно си оставаше в лазарета. Началството на болницата разбира се 
прекрасно знаеше кой е този субект и въпреки това не предприемаше нищо.Щом като 
се изправих на краката си, ми разрешиха да отида в Берлин. Тук явно вече цареше 
голяма мизерия. Милионният град гладуваше. Недоволството беше огромно. В много 
от посещаваните от войници пивници можеха да се чуят същите разговори като в 
лазарета. Създаваше се даже впечатлението, че някои от тези негодници специално 
посещават тези места, където се струпват войници, за да проповядват там гнусните си 
възгледи.Много по-лошо беше положението в Мюнхен. 

Когато след оздравяването ме изписаха от лазарета и се отправих към запасния си 
батальон, просто не можах да позная нашия град. Където и да отидеш - мъка, 
недоволство и кавги. В самия запасен батальон настроението беше под всякаква 
критика. Тук оказваше влияние и това, че офицерите-инструктури, които все още не 
бяха ходили на фронта, по най-груб начин се държаха със старите войници и не умееха 
да установят поне някакви прилични взаимоотношения с тях. Войниците-фронтоваци 
носеха със себе си от окопите някои особени привички, които бяха разбираеми за 
строевите офицери, но с които тиловите чинове не желаеха да се примиряват. Към 
строевия офицер и самите фронтоваци се отнасяха с далеч по-голямо уважение, 
отколкото към етапните командири. Но независимо от всичко, общото настроение беше 
изключително лошо. Укривателството в тила вече се смяташе за образец на висша 
мъдрост, а издръжливостта и непоколебимостта на фронта - за признак на слабост и 
ограниченост. 

Канцелариите гъмжаха от евреи. Почти всеки военен писар беше от евреите, а 
почти всеки евреин - писар. Оставаше ми само да се изумявам на изобилието на тези 
представители на избраната нация в канцелариите. Неволно съпоставях този факт с 
това колко малко представители на тази нация се случва да срещнеш на самия 
фронт. Още по- лошо стояха нещата в стопанството. Тук еврейският народ стана 
"незаменим". Паякът бавно, но редовно изсмукваше кръвта на народа. Те хванаха в 
ръцете си всички така наречени военни общества и направиха от тях инструмент за 
безжалостна борба срещу свободното ни национално стопанство. Все по-гръмко се 
разнасяха гласовете, които доказваха необходимостта от напълно неудържима 
централизация.Говорейки по същество, вече през 1916-1917 г. почти цялото 
производство се намираше под контрола на еврейския капитал.И в същото време срещу 
кого всъщност беше отправена ненавистта на народа. С ужас се убедих тогава, че 
приближават събития, които неизбежно ще доведат до катастрофа, ако не успеем в 
последния момент да ги предотвратим.По времето когато евреите ограбваха и 
притискаха цялата нация, истинската ненавист на масите се отправяше към "прусите". 

Както и на фронта, и тук не се предприемаше нищо срещу отровната пропаганда. 
Като че ли хората въобще не се досещаха, че крахът на Прусия все още съвсем не 
означава подем на Бавария! Като че ли хората не разбираха, че нещата стоят точно 



-114- 



обратното поражението на Прусия неизбежно ще повлече със себе си и гибелта . на 
Бавария! 

Всичко това ме причиняваше невероятни страдания. Ясно съзнавах, че с помощта 
на този гениален трик евреите само искат да отвлекат вниманието от себе си върху 
другите. Докато Бавария негодуваше срещу Прусия и обратно, евреинът под носа на 
двете си уреждаше далаверите. Докато в Бавария ругаеха Прусия, евреинът 
организираше революция и след това нанесе еднакво решителен удар и на Прусия и на 
Бавария. 

За мен беше нетърпимо да наблюдавам тази взаимна свада между немците и бих се 
радвал да замина за фронта. Скоро след пристигането ми в Мюнхен направих 
съответната заявка с желанието си.В началото на март 1917 г. отново бях в полка си на 
фронта.В края на 1917 г. настроението се подобри и можеше да се предполага, че 
армията е успяла да се справи с предишното понижаване на настроението. След руската 
катастрофа цялата армия отново се изправи. Тя почерпи от тази катастрофа нови 
надежди и нова смелост. В армията отново започна да прониква убеждението, че 
независимо от всичко войната ще завърши при всички случаи с победата на Германия. 
Сега в армията отново се разнасяха песни. Граченето на песимистите се чуваше все по- 
рядко и по-рядко. Армията отново повярва в бъдещето на отечеството. 

Особено чудотворно влияние върху настроението на армията ни предизвика 
италианската катастрофа през есента на 1917 г. В тогавашната ни победа над 
италианците войската съзря доказателство, че отново сме в състояние да пробием 
фронта не само на руснаците. Сърцата на милионите ни войници се изпълниха със 
спокойна увереност в своето дело, те въздъхнаха свободно и зачакаха с надежда 
пролетните боеве през 1918 г. В редиците на противника, напротив, се наблюдаваше 
спадане на настроението. Тази зима мина малко по-спокойно от обикновеното. Настъпи 
затишие пред буря. 

Но ето че тъкмо в разгара на последните приготовления за решаващите сражения, 
когато на западния фронт се точеха безкрайни коли с военни амуниции и войската 
извършваше последната подготовка за настъпление, в Германия за пръв път през цялата 
война се разигра нечувано по своята подлост събитие. Не, Германия не трябва да 
победи! В последния миг, когато немските знамена бяха близко до победата, враговете 
на родината пуснаха в ход такова средство, което трябваше да погуби пролетното 
настъпление още в зародиша му и по този начин да изтръгне победата от ръцете. 
Враговете на родината организираха стачка в предприятията, които работеха за фронта. 
Ако тази стачка успееше, немският фронт щеше да претърпи крах и "Форвертс" да 
получи удовлетворение: този път нямаше да има победа за немските знамена. Нашите 
армии ще останат без снаряжение и за няколко седмици фронтът ни ще бъде пробит. С 
това ще бъде провалено настъплението ни, Антантата ще се спаси и всевластен 
господар в Германия ще стане интернационалният капитал. Ето какво представляваше 
вътрешната цел на марксистката измама на народа. Разруха на националното 
стопанство и осигуряване господство на интернационалния капитал - такава беше целта 
им. И благодарение на глупостта и недоверчивостта на едни и безкрайната страхливост 
на други тази цел за съжаление беше постигната. 

Наистина, стачката в заводите за военно оборудване нямаше пълен успех в такъв 
смисъл, че не успяха да изтощят фронта. Стачката бързо прекъсна и армията не остана 
без амуниции. В този смисъл планът на стачните организатори бързо да погубят 
армиите ни не успя. Но много по-ужасни бяха моралните щети, които ни нанесе 
стачката! 

Първо, за кого, всъщност, се бориха нашите армии, щом самата страна изобщо не 
искаше победа? В името на кого се даваха тези безбройни жертви? В името на кого 



-115- 



търпяхме всички тези лишения на фронта? На войника казваха да се сражава до победа, 
а в същото време страната стачкуваше! Второ, а какво влияние оказа тази стачка в 
редиците на противника? 

През зимата на 1917-1918 г. хоризонтът за пръв път се покри с облаци за 
съюзниците. Ето вече четири години съюзените държави с общи усилия водеха крайно 
напрегната борба срещу немския великан и всичко беше безрезултатно. Но през целите 
тези четири години главните сили на немския великан бяха заети на изток и на юг. На 
запад той държеше през повечето време второстепенни сили. И ето сега тилът на нашия 
великан се оказа свободен. Беше пролято море от кръв преди немците да могат да 
повалят на гръб поне един противник. Заетите досега войски на руския фронт, ще бъдат 
прехвърлени на запад и ако до този момент врагът не бе успял да пробие 
отбранителната ни линия, то сега самите ние ще преминем в настъпление. 

Противникът беше обхванат от тревога и трепереше да не би окончателната победа 
да стане наша.В Лондон и Париж се водиха съвещания подир съвещания. Дори 
пропагандата на противниците остана на заден план. Сега вече не беше толкова лесно 
да се докаже, че немската победа е съвършено немислима и несигурна. Такова беше 
настроението и сред съюзническите войски. Наглата увереност в победата беше 
изчезнала. Страх обзе господата ръководители на Антантата. Измени се отношението и 
към немския войник. До този момент на нашия войник гледаха като на наивник, 
безусловно обречен на поражение. Сега пред тях стоеше немски войник, който беше 
унищожил руския им съюзник. Досега нищетата ни караше да се ограничаваме с 
настъпление само на изток. Сега на противника му се струваше, че това беше гениална 
тактика от наша страна. В продължение на три години немците водеха непрекъснати 
атаки на руския фронт - отначало без особен успех. Всички бяха започнали да се 
надсмиват над мнимата безцелност на действията ни. Изглеждаше, че руският великан 
обезателно трябва да победи поради огромното си числено превъзходство. А Германия 
щеше да загуби много кръв в сраженията си с руснаците. Отначало ходът на събитията 
сякаш потвърждаваше такава прогноза. 

През септември 1914 г. след сраженията при Таненберг в Германия се проточиха 
първите безкрайни потоци от руски военнопленници. Оттогава вече потокът не 
прекъсна. През цялото време и във влаковете и по шосето се нижеха безкрайни коли от 
руски военнопленници. Но от това нямаше голяма полза. На мястото на всяка сразена 
армия руснаците веднага изкарваха нова. Гигантските владения на царя сякаш бяха 
неизчерпаеми по отношение на хора. Колко време Германия можеше още да издържи 
такова състезание? Няма ли да настъпи такъв ден, когато тя, въпреки постигнатата 
победа, ще остане вече без войска, докато руското командване ще продължи да изкарва 
на фронта нови армии? Какво ще стане тогава? Според човешкия разум Германия 
можеше само да отсрочи победата на Русия, а окончателната победа на последната 
изглеждаше неизбежна. 

Сега всички тези надежди се изпариха. Един от главните съюзници, принесъл най- 
големите жертви на олтара на общата борба, беше разбит на парчета и сега лежеше 
проснат на земята пред безжалостния противник. Страх и ужас се вселиха в сърцата на 
войниците от Антанта, които до този момент сляпо вярваха в победата на съюзниците. 
Те очакваха с тревога настъпваща пролет. Ако до този момент не са могли да разбият 
немците, които държаха на западния фронт само част от войските си, то как можеха да 
разчитат на победа сега, когато тази изключително героична държава можеше да събере 
в единия си юмрук всички сили срещу западния фронт! 

Към това на въображението оказваха влияние и събития, станали в гората на южен 
Тирол. Вестта за поражението на войските на генерал Кадорн достигна и до полетата на 



-116- 



Фландрия. Вярата в победата се изпаряваше и отстъпваше място на страха пред 
окончателното поражение. 

Нощите бяха прохладни. Навсякъде на западния фронт войските на Атланта чуваха 
шума от приближаващи се нови немски армии. Наближаваше последният страшен съд. 
Напрежението в лагера на противника достигна връхната си точка. И внезапно в този 
момент в Германия пламна заря и пламъкът от този пожар озари всички кътчета на 
фронта. В момент, когато немските дивизии правиха последните си приготовления за 
настъпление в Германия избухна всеобща стачка. 

В първия миг целия свят онемя. В следващия момент противникът въздъхна 
свободно и неприятелската пропаганда с настървение се нахвърли на тази сензация. 
Неочаквана помощ дойде в дванайсетия час. С един удар Антантата пак успя да 
възвърне духа на войниците си. Тя пак ги накара да повярват, че победата й е 
възможна. Тревожното чувство пред наближаващото настъпление на немците отново бе 
заменено с твърда убеденост в победата на Антантата. Сега отново можеше да се 
доказва с успех на войниците от Антантата, че окончателният изход на предстоящата 
велика битка зависи само и изключително от издръжливостта им. Нека немците сега да 
постигат, каквито си искат локални победи, страната им я очаква революция, а не 
триумфалното връщане на армиите им победителки. 

Английските, френските и американските вестници поведоха в тази връзка усилена 
агитация сред тила и същевременно същата такава умела пропаганда на 
фронта. "Германия е изправена пред революция! Не е далеч победата на съюзниците!" 
Това беше най-доброто лекарство, за да се изправят на крака разколебалите се френски 
пуалита и английските томита. Сега пак зареваха оръдията и картечниците. 
Паническото бягство беше прекратено. Съюзните войски отново започнаха да оказват 
открита съпротива. 

Такива бяха резултатите от стачките. Германските стачки укрепиха увереността в 
победата в лагера на противника и му помогнаха да преодолее започналата парализа и 
отчаяние, които се появиха по фронтовете. Стотици хиляди немски войници заплатиха 
с живота си тези стачки. А авторите и инициаторите на тази гнусна подлост станаха 
кандидати за висшите държавни постове в революционна Германия. 

В самата Германия като че ли успяха да изтрият първите следи от стачките във 
военните заводи. Поне така изглеждаше външно. Но в противниковия лагер 
впечатлението се запази. Ако до стачката в него цареше пълна безнадеждност, то сега 
новината за стачките в Германия отново повдигна настроението в армиите на Антанта. 
Англо-френските войници отново започнаха да се сражават с отчаяна решителност. 

Сега вече според човешката логика несъмнено изглеждаше, че победата ще бъде на 
страната на Антантата, само ако западният фронт издържи немските атаки поне още 
няколко месеца. Всички парламенти на страните от Антантата веднага оцениха 
създалата се ситуация и отпуснаха огромни средства за военна пропаганда. Те 
прекрасно знаеха, че това е най-добрият начин да се ускори разложението в германския 
лагер. 

Аз имах щастието лично да участвам не само в първите две наши настъпления, но 
и в последното настъпление на немските войски. Това бяха най-силните ми впечатления 
през целия ми живот. Най-силните, защото операциите ни през 1918 г., както през 1914 
г., загубиха отбранителния си характер и приеха форма на настъпление. През всички 
наши окопи, през всички наши войски премина въздишка на облекчение. Сега най- 
накрая след три тежки години на изчакване в чужда земя при ужасяваща обстановка, 
напомняща ад, преминахме в настъпление и удари часът на разплатата. Отново 
заликуваха победоносните ни батальони. Последните безсмъртните лаври около 
обвеяните ни с победа знамена! Още веднъж се разнесоха прекрасни патриотични 



-117- 



песни за родината ни. Подети от безкрайните върволици от немски войници, тези 
чудесни песни летяха към небето. За последен път небесният творец изпращаше 
милостивата си усмивка на неблагодарните си деца. 

Тежка задушаваща атмосфера цареше на фронта в края на лятото на 1918 година. В 
родината се водеше тежка вътрешна борба. Заради какво? В батальоните и ротите на 
нашия фронт се носеха различни слухове за това. Ясно беше, че войната е загубена и 
само глупаци можеха да продължават да вярват в крайната победа. Народът изобщо не 
е заинтересован да продължи войната, заинтересовани са само монархията и капиталът 
- ето какви новини идваха от страната и се обсъждаха на фронта. 

Отначало фронтът реагираше на това съвсем слабо.Какво ни интересува нас, 
войниците, всеобщото избирателно право? Нима за това воювахме цели четири години? 
Бандитите искаха сега да ограбят падналите герои, като им отнемат със задна дата 
целта, за която бяха воювали и отишли в гроба. Нима младите ни полкове отиваха на 
смърт във Фландрия на уста с лозунга м да живее всеобщото тайно избирателно право"? 
Не, не е истина, те отиваха на смърт с призива "Дойчланд юбер алес" /"Германия над 
всичко"/. Малка, но все пак твърде съществена разлика! Кресльовците, които сега 
искаха по фронтовете всеобщо тайно избирателно право, досега не бяха се и мяркали на 
бойното поле. Тази партийно-политическа паплач до тоя момент не беше известна на 
фронта. Само нищожна част от тези господа парламентаристи душеше фронта по това 
време, когато всеки що-годе уважаващ себе си немец, който можеше да се държи на 
крака, беше на бойното поле. 

Ето защо на първо време основната фронтовашка маса беше съвсем 
невъзприемчива към агитацията на господата Ебертовци, Шайдемановци, Бартовци, 
Либкнехтовци и т.н., извели сега съвършено нови "цели" на войната. На фронта не 
можеха да разберат имат ли изобщо право тези тилови герои да използват войската, за 
да заграбят властта в страната. Личната ми позиция беше ясна от самото начало: аз 
ненавиждах от цялата си душа тази банда жалки народни измамници, цялата шайка 
партийни мерзавци. Отдавна ми беше станало ясно, че за всички тези негодници е 
важно не благото на народа, а на собствения им джоб. Виждах, че те са готови да 
жертват целия народ и няма да се поколебаят да погубят Германия. Според мен те 
заслужаваха само бесило. Приемането на пожеланията им означаваше да се предадат 
трудещите се в ръцете на джебчии. Осъществяването на желанията им беше 
равносилно на гибелта на нацията. 

Такова беше първоначалното настроение на болшинството от фронтоваците. 
Напоследък обаче трябваше да констатираме, че идващите от тила попълнения бяха 
толкова лоши, че вместо да засилят старото ядро, те по-скоро отслабваха бойната му 
способност. Особено лоши бяха попълненията от младежи. Често човек не можеше да 
вярва на собствените си очи, че това са синове на същия този народ, който през 1914 г. 
беше изпратил своята младеж на полета край Ипр. 

През август и септември разложението започна да прогресира особено бързо, 
въпреки че настъпателните действия на противника далеч не бяха толкова силни, както 
в предходните месеци. Битките на Сома и в Фландрия бяха къде по-ужасни по своята 
жестокост. 

В края на септември моята дивизия за трети път стоеше на тези позиции, които 
бяхме щурмували в самото начало на войната още като съвсем неопитен полк от 
доброволци.Какви тежки спомени. 

През октомври и ноември 1914 г. получихме тук първото си бойно кръщение. С 
гореща любов в сърцата, с песни на уста девственият ни полк отиваше на първата си 
атака като на танц. Скъпоценната кръв се лееше като река, но затова пък всички бяхме 
напълно уверени, че отдаваме живота си за свободата и независимостта на родината си. 



-118- 



През юли 1917 г.за втори път преминахме по тази станала за нас свещена земя. 
Защото във всеки от нас беше още жива свещената памет за най-добрите ни приятели и 
другари, паднали тук още съвсем млади за скъпата ни родина с усмивка на 
уста.Дълбоко развълнувани, ние, "старците", сега стояхме пред братската могила, 
където тогава се клехме "да останем верни на дълга и отечеството до смъртта си". 
Преди три години полкът ни беше щурмувал тези позиции. Сега се налагаше да ги 
защитаваме, отстъпвайки.Цели три седмици англичаните провеждаха артилерийска 
подготовка за настъплението си в Фландрия. Пред нас сякаш бяха оживели образите на 
загиналите ни другари. Полкът ни се намираше в ужасна обстановка. В мръсни окопи, 
понякога под открито небе ние се криехме в издълбани от снаряди ями, в обикновени 
дерета изобщо неприкрити от врага и въпреки това не отстъпвахме ни на педя, макар че 
редиците ни непрекъснато се топяха. На 31 юли 1917 г. най-сетне започна английското 
настъпление. 

През първите дни на август друга част ни смени. От нашия полк бяха останали 
само няколко роти. Влачехме се бавно по кално шосе към тила, като повечето 
приличахме на привидения, отколкото на хора. В резултат на настъплението си 
англичаните отвоюваха само няколко стотици метра земя, цялата изровена от гранати. 
Само това. И за него англичаните платиха скъпа цена. 

Сега през есента на 1918 г. вече за трети път бяхме на тази територия, която някога 
бяхме превзели с щурм. Малкото селище Комин, в което някога бяхме почивали след 
боевете, сега стана арена на най-ожесточени битки. Сражавахме се на същата 
територия, но за това време бяхме станали съвършено други хора. Сега и в армията 
усилено е занимаваха с "политика". Отровната вълна беше придошла от тила и 
тук.Попълненията от младежи се оказаха съвсем непригодни и затова причината беше 
там в страната. 

В навечерието на 13 срещу 14 октомври англичаните започнаха да обстрелват 
южния участък на кипърския фронт с газови снаряди. Те пуснаха газовете "жълт 
кръст", чието действие не бяхме досега изпитвали върху собствената си кожа. Същата 
тази нощ ми се наложи да опитам тези газове. Вечерта на 13 октомври бяхме се 
разположили на хълма южно от Вервиг и там в продължение на няколко часа бяхме 
подложени на непрекъснат обстрел с газови снаряди. С малки прекъсвания 
обстрелването продължи цяла нощ. Около полунощ част от другарите ми бяха изведени 
от строя, някои от които завинаги. Призори аз също почувствах силна болка, която се 
увеличаваше с всяка измината минута. Към 7 часа сутринта препъвайки се и падайки, 
аз се затътрих до пункта. Очите ми пареха от болка. Отивайки си, не забравих да се 
обадя на началника си - за последен път през тази война. След няколко часа очите ми се 
превърнаха в горящи въглени. След това престанах да виждам. Изпратиха ме в лазарет 
в селището Пазевалк /Померания/. Тук преживях революцията. 

Във въздуха отдавна вече се носеше нещо неопределено, но много противно. 
Наоколо говореха, че в близките седмици ще "започне" нещо, но аз не можех да си 
представя какво точно разбират под това. Най-вероятно според мен беше, че става дума 
за стачка, подобна на тази през пролетта. В това време започнаха да идват лоши вести 
за флотата. Разправяха, че там започнали големи брожения, обаче аз мислех, че и в този 
случай имаме работа с продукт на фантазията на някаква групичка, а мнозинството от 
моряците нямат нищо общо с това. В лазарета много се говореше, че войната може би 
скоро ще свърши. Обаче никой не се надяваше, че тя ще свърши "в този миг". Не бях в 
състояние да чета вестници. 

През ноември всеобщото напрежение се усили. И ето че през един ноемврийски 
ден внезапно започна нещастието. Пристигнаха на камиони матроси и започнаха да 
призовават към революция. "Водачите" в борбата за "свобода, красота, достойнство" на 



-119- 



нашия народ се оказаха няколко еврейски младежи. Разбира се, нито един от тях не 
беше ходил на фронта. 

Напоследък здравето ми започна постепенно да се подобрява. Нетърпимата болка 
в очите понамаля. Постепенно започнах да виждам и вече можех да различавам 
околните предмети. Лекарите ме обнадеждяваха, че зрението ми ще се върне в такава 
степен, та да мога в последствие да си намеря някаква работа. За това, че ще мога 
някога пак да рисувам, разбира се, не можеше и да става дума. Както и да е, аз вървях 
към оздравяване. Точно тогава се разразиха тези ужасни събития. Отначало хранех 
надежда, че извършената измяна към отечеството няма да обхване цялата страна, а ще 
остане като местно явление. В този дух успокоявах най-близките си колеги. Моята 
надежда бяха склонни да споделят особено баварците, които по това време бяха заедно 
с мен в лазарета. Настроението им също не беше "нереволюционно". Не можех да си 
представя, че това безумие може да се разпространи в Мюнхен. Бях уверен, че 
чувството за преданост към уважаемата династия на Вителсбаховците в Бавария ще се 
окаже по-силна от злата воля на отделните чифути. С една дума бях уверен,че всичко 
ще се ограничи само с един пуч във флотата и той ще бъде потушен за няколко дни. 

Но ето че изминаха няколко дни и с ужас се наложи да констатирам друго. 
Слуховете ставаха все по-тягостни. Онова, което считах само за местно събитие, на 
практика се оказа революция, обхванала цялата страна. Прибавете към това и 
позорните новини, пристигнали от фронта. На фронта имаха намерение да капитулират. 
Можеше ли човек да си представи нещо приблизително еднакво с този ужас! ! ! 

На 10 ноември ни посети пастора на лазарета и устрои малка беседа с нас. Сега 
научихме всичко. Аз също присъствах на тази беседа, въпреки че бях в много възбудено 
състояние. Почтеният старец целият трепереше, когато ни казваше, че домът на 
Хохенцолерните е трябвало да свали короната, че отечеството ни е станало република и 
че сега остава само да се молим на всевишния, за да ни прати свише благословия за 
всички тези преломи и в бъдеще да не оставя народа ни. В края на речта си той сметна 
за свое задължение - изглежда това беше негова вътрешна потребност, която нямаше 
сили да превъзмогне - да каже няколко думи за заслугите на императорския дом в 
Прусия, Померания и в цяла Германия. На това място той не се сдържа и тихо заплака. 
В малката аудитория настъпи дълбока тишина. Всички бяха страшно огорчени и 
трогнати. Струваше ми се, плакаха всички до последния човек. Като се съвзе, 
почтеният пастор продължи. Сега трябваше да ни съобщи, че сме принудени да 
свършим войната, че сме претърпели окончателно поражение и отечеството ни трябва 
да капитулира безусловно пред победителите, че резултатът от примирието ще зависи 
изцяло от великодушието на бившите ни противници, че светът не може да бъде друг 
освен много тежък и може би, и след сключването на мир, на скъпото ни отечество ще 
се наложи да премине пред редица извънредно тежки изпитания. Тук аз не издържах. 
Не можех да остана в залата нито минута повече. Пред очите ми претъмня и 
пипнешком се добрах до спалнята и се проснах в леглото. Главата ми гореше. Зарових 
си главата под възглавницата. От смъртта на майка ми не бях плакал нито веднъж. През 
юношеството ми, когато съдбата беше особено немилостива към мен, това само ме 
закаляваше. През дългите години на войната пред очите ми загинаха не малко близки 
другари и приятели, но аз никога не пророних нито една сълза. Това би ми се сторило 
светотатство. Защото тези мои скъпи приятели загиваха за Германия. Когато през 
последните дни отпребиваването ми на фронта преживявах особено тежки мигове, 
издръжливостта не ме напускаше. Когато газта прояде очите ми и отначало можеше да 
се мисли, че съм завинаги ослепял, аз за миг паднах духом. Но по това време някакъв 
възмутен глас прогърмя в ушите ми: нещастен страхливецо, ти като че ли се каниш да 
заплачеш, нима не знаеш, че съдбата на стотици хиляди немски войници беше много 



-120- 



по-лоша от твоята! Това беше гласът на съвестта ми. Подчиних се на неизбежното и с 
безропотна покорност понесох кръста си. Но сега не можех повече, аз - заплаках. Сега 
всяка лична мъка отстъпваше на заден план пред великата мъка на отечеството ни. 

Значи всичко беше напразно. Напразни бяха всички жертви и лишения. Напразно 
търпяхме глад и жажда в продължение на безкрайно дългите месеци. Напразно 
лежахме със спрели сърца през нощите в окопите под огъня на неприятеля, 
изпълнявайки тежкия си дълг. Напразна беше гибелта на два милиона наши братя на 
фронта. Няма ли сега да се отворят братските могили, където са погребани онези, които 
отиваха на сигурна смърт убедени, че отдават живота си за делото на родината? Няма 
ли да въстанат от вечния си сън мъртъвците, за да подведат под отговорност родината, 
така горчиво подиграла им се? Заради това ли умираха огромните маси от немски 
войници през август и септември 1914 г., заради това ли ги последваха в огъня 
немските доброволци през есента на с .г., заради това ли се проснаха 17- годишни 
момчета на полята на Фландрия, заради това ли страдаха немските майки, когато 
откъсваха от сърцата си скъпите синове и ги пращаха на фронта, откъдето те вече не се 
върнаха! Заради това ли се принасяха всички тези неизброими жертви, за да може сега 
една групичка от жалки престъпници да посегне на съдбата на страната ни. 

Значи заради това ли нашият немски войник търпя зной и студ, глад и жажда, 
умора и мъка, заради това ли нощем не спеше и правеше безкрайни преходи по 
участъците на фронта. Значи заради това войниците ни лежаха под адския огън на 
неприятеля, вдишваха отровните газове, бориха се и не се предаваха, не отстъпваха 
нито на крачка, помнейки, че са се заклели да отдадат живота си, за да защитят 
родината от нахлуването на неприятеля. Нима и тези безименни герои безспорно 
заслужиха надгробен паметник, върху който да бъде написано: 

"Страннико, дошъл в Германия, когато пристигнеш тук, кажи на родината ни, че 
тук са погребани онези, които запазиха верността си към отечеството и предаността си 
към святия дълг." 

А нашето отечество с какво им отвърна? Но все пак това не е всичко. Все пак ние 
губихме също всичко красиво, което беше в предишна Германия. Нима не носим 
отговорност към собствената ни история? Достойни ли сме сега поне да си спомним за 
славата на изминалите времена? Как ще посмеем да погледнем в очите бъдещето. 

Жалки презряни престъпници! Колкото повече през тези тежки часове обмислях 
станалото, толкова повече се изчервявах, толкова по-дълбоко беше възмущението, 
обхванало цялата ми същност. Какво е мъчителната болка на очите в сравнение с 
това? [Последваха страшни дни и още по-тежки нощи. Стана ми ясно, че всичко е 
загубено. Да хранят каквито и да било надежди за милост на победителя можеха само 
кръглите глупаци или престъпниците и лъжците. В продължение на всички тези нощи 
ме завладяваше все повече омразата към виновниците за случилото се. След няколко 
дни узнах собствената си съдба. Сега се смеех само тъжно, спомняйки си че доскоро 
бях загрижен за собственото си бъдеще. Нима не беше смешно сега да мисля как ще 
строя красиви здания върху тази обезчестена земя. Най-накрая разбрах, че стана 
именно това, от което отдавна се страхувах и само чувствата ми пречеха да му 
повярвам. 

Император Вилхелм П, първият от немските монарси, протегна ръка за помирение 
на водачите на марксизма, неподозирайки, че негодниците не притежават чувство за 
чест. Още докато държаха ръката на императора в своята, с другата те напипваха 
кинжала.Невъзможно е никакво примирение с евреите. С тях е възможен само езикът: 
или - или [Решението ми съзря. Стигнах до извода, че трябваше да се заема с политика. 



-121- 



Глава VIII 

Началото на моята политическа кариера 

Най-сетне в края на ноември 1918 г. се завърнах в Мюнхен. След пристигането 
отново се отправих към помещението на запасния батальон на моя полк. Батальонът 
беше вече в ръцете на "войнишките съвети". Обстановката ми се видя толкова 
противна, че веднага реших, че, ако ми се удаде възможност, ще напусна това място. 
Заедно с един от най-близките ми приятели от фронта - наричаха го Ернст Шмидт - се 
отправихме към Траунщайн, където щяхме да останем дотогава, докато войниците 
бъдат разпуснати по домовете. 

През март 1919 г. отново се върнахме в Мюнхен.Положението стана непоносимо. 
Обстановката неизбежно водеше до по-нататъшното продължаване на революцията. 
Смъртта на Айснер само ускори хода на събитията и доведе до съветска диктатура, т.е. 
по-точно казано, до временна диктатура на евреите, което инициаторите на 
революцията преследваха като своя крайна цел в цяла Германия. 

По това време в главата ми един след друг преминаваха планове. По цели дни ми 
се въртяха тежки мисли за това какво изобщо можеше сега да се предприеме. И всеки 
път достигах до трезвия извод, че докато съм господин "Никой", нямам даже 
елементарните предпоставки за каквото и да е било целесъобразно действие. По-долу 
ще изясня защо и тогава не можех да се реша да се присъединя нито към една от 
съществуващите партии. 

В хода на новата съветска революция аз за пръв път изнесох реч, която предизвика 
недоволството на Централния съвет. Рано сутринта на 27 април 1919 г. се опитаха да ме 
арестуват. С карабина в ръка посрещнах тримата младежи, които бяха дошли за мен. Не 
им достигна кураж и се върнаха там, откъдето бяха дошли. 

Няколко дни след освобождението на Мюнхен ме командироваха в следствената 
комисия на Втория пехотен полк, която трябваше да разгледа делото, свързано със 
съветското въстание. 

Това беше първата ми изява на политическата арена. След няколко седмици 
получих заповед да участвам в "курсовете", които трябваше да се проведат с войниците 
от нашия отряд. Тези курсове имаха за цел да дадат на войниците вярна представа за 
сегашното състояние на нашата държава. За мен участието в курса беше ценно заради 
това, че получих възможността там да открия няколко приятеля с моите възгледи и 
заедно подробно да обсъдим създалото се положение. Тогава всички бяхме повече или 
по-малко убедени, че партиите на ноемврийските престъпници /центъра и 
социалдемократическата/ в никакъв случай няма да спасят Германия от надвисналата 
катастрофа. Но заедно с това ни беше ясно, че така наречените "буржоазно- 
национални" организации даже при най-добро желание не са в състояние да поправят 
онова, което беше станало. На последните не им достигаха редица предпоставки, без 
които такава задача не би им била по силите. Събитията по-късно напълно затвърдиха 
тогавашните ни предположения. 

Имайки пред вид всичко това, в нашия неголям кръг започнахме да обмисляме 
въпроса за образуването на нова партия. Основните мисли, които ни водеха тогава, 
бяха същите онези, които впоследствие залегнаха в основната програма на "Немската 
работническа партия". Самото название на новата партия трябваше да ни осигури още в 
началото възможността да се сближим с широките маси. Извън това всяко нещо ни 
изглеждаше излишно и безцелно. Така ни хрумна да назовем своята партия "Социално- 
революционна партия". Социалните убеждения на новата ни партия действително бяха 
цяла революция. 



-122- 



По-дълбоките мотиви, довели ме до това решение, се свеждаха до следното.И по- 
рано се занимавах с икономически проблеми. Но предишните ми занимания винаги 
повече или по-малко оставаха в рамките на изучаването на социалните въпроси като 
такива. По-късно тези рамки се разшириха с изучаването на проблемите на германската 
външна политика. Последната в значителна степен беше резултат на неправилната 
оценка на стопанските фактори и неразбирането на действителните основи, 
необходими за поставянето на нужната висота на проблема за изхранването на немския 
народ. 

Предишните ми възгледи изхождаха от предположението, че капиталът е винаги 
продукт на труда и той, както и трудът, еднакво зависят от онези фактори, които 
определят човешката дейност от една или друга страна. Тогава предполагах, че 
националното значение на капитала зависи от могъществото, величието, свободата на 
самата държава, т.е. на нацията. Оттук си правих извода, че благодарение на тази 
взаимозависимост капиталът неизбежно би трябвало да спомага за процъфтяването на 
държавата и нацията, тъй като това съответства на естествения стремеж към 
забогатяване. По такъв начин приемах, че собствените интереси на капитала го тласкат 
да подкрепя делото за свобода и независимост на държавата, с други думи - да се бори 
за свободата, могъществото и силата на нацията. Оттук ми се струваше, че задачата на 
държавата по отношение на капитала е съвсем елементарна и ясна: държавата трябва да 
се погрижи само за това капиталът да й служи, а не да се възгордее в ролята си на 
господар на нацията. От тази оценка според мен произтичаха два постулата: от една 
страна - запазване на жизнеспособно и национално независимо стопанство, а от друга 
достатъчно осигуряване на права на трудещите се. 

По-рано не умеех да различавам чистия капитал като краен продукт на творческия 
труд от капитала, чийто източник е най-вече спекулацията. Липсваше ми необходимия 
подтик, за си изясня докрай тази разлика. И именно този подтик ми даде един от 
лекторите на споменатите курсове. Говоря за Готфрид Федер. 

Заслугата на Федер в моите очи се съдържаше в това, че той до края с 
безмилостива последователност осъждаше спекулативния характер на борсовия и 
заемния капитал и закова на стълба лихварската му същност. Неговите лекции в 
принципната си същност бяха толкова правилни, че нито един от критиците не 
оспорваше теоретичната верност на изводите на лектора. Хората само си задаваха 
въпроса, доколко е възможно практическото прилагане на идеите на Федер в живота. 
Но и това, което в очите на другите беше слабата страна на Федеровите лекции, в моите 
представляваше тяхната силна страна. 

Задачата на вожда - творец на нова програма не е в това от всички страни да 
претегли степента на изпълняемост на тази програма във всеки един момент, а 
възможно най-ясно да покаже самата й същност. Това означава, че такъв деец е длъжен 
повече да мисли за самата цел, отколкото за пътя към нея. 

Задачата за осъществяването на целта в живота е задача на политиката. Първият в 
мисленето си се ръководи предимно от идеите за вечните истини; вторият - предимно 
от съображения за практическата действителност.Тук става въпрос за принципната 
правилност на самата идея, а не за големите или малките трудности при нейното 
прилагане в живота. Ако творецът на програмата замени търсенията на абсолютната 
истина с търсене на така наречената "целесъобразност" и със съображения за 
"изпълняемост", дейността му изведнъж ще престане да бъде пътеводна светлина за 
търсещото нови пътища човечество. Тогава работата му ще стане сива и ежедневна. 
Задачата на вожда, който твори програма за ново велико движение, се свежда до това 
ярко да обрисува неговата цел. Задачата за въплъщаването на тази цел в живота е 
задача на политиката. Първият в мисленето си се ръководи предимно от идеите за 



-123- 



вечните истини; вторият - предимно от съображения за практическата действителност. 
Величието на първия лежи в плоскостта на абсолютната правота на абстрактната си 
идея; величието на втория - в плоскостта на верните оценки на дадените факти и 
правилното използване на обстановката; пътеводна светлина за втория е онази цел, 
която първият показва. Изпитът за политика е успехът на плановете му и практическите 
стъпки, с други думи, степента на превръщане в действителност на неговите планове и 
проекти. Друго нещо е работата на дееца, който твори нова програма. Пълното 
въплъщаване на неговата програма в живота до края никога няма да му се удаде, тъй 
като човешкият гений може да установи вечни истини, кристално ясни цели и в същото 
време да не види тяхното окончателно тържество просто поради това, че 
обкръжаващият човешки свят се оказва недостатъчно възприемчив към тези велики 
идеи и във всеки случай не ги превръща веднага в действителност. В нашия живот е 
така, че, колкото по-правилна и по-велика е дадена идея, толкова по-малко възможно 
става нейното въплъщаване в живота, понеже нейната реализация зависи от хората. Ето 
защо изпит за твореца на нова програма е не степента на въплъщаване на целите му в 
живота, а степента на правилност на самата идея, степента на онова влияние, което тя 
впоследствие ще окаже на цялото човешко развитие. Ако това не беше така, тогава не 
бихме могли да причислим към великите хора на нашата земя нито един от 
основателите на религиите, понеже е известно, че техните естетически идеали никога 
няма да намерят поне от малко пълното си въплъщение в живота. Даже религията на 
любовта на практика е намерила само съвсем частично въплъщение в живота в 
сравнение с това, което е желал нейният творец. И въпреки това тя има велико 
историческо значение, понеже е дала тласък на цялото културно и нравствено развитие 
на човечеството в определено направление. 

Огромната разлика между задачите на твореца на програмата и практика-политик е 
причина за това, че ние почти никога не срещаме съчетаване на качества на единия или 
другия в едно лице. Нито и най-малък намек за такова съчетание няма да намерим 
особено у тези "преуспяващи" политици от миниатюрен формат, дейността на които в 
по-голямата си част се изчерпва с "изкуството да достигнат възможното" (с тази 
формула, по наше мнение прекалено скромна, Бисмарк, както е известно, е определил 
същността на политиката въобще). Колкото по-свободен е подобен "политик" от 
каквито и да е било крупни идеи, толкова по-леко и във всеки случай по-бързо ще 
дойдат "успехите" му. 

Прилагането в живота на онези цели, които имат огромно значение за бъдещите 
времена, не обещава близка награда на великите хора, прогласили тези цели. Широките 
слоеве на масите рядко разбират веднага тези цели. За масите делничните въпроси, 
свързани с бирата и млякото, са по-разбираеми и им се струват по-важни, отколкото 
далновидните планове за бъдещето, които могат да се осъществят едва с течение на 
времето и ползата от които ще почувстват само бъдещите поколения. 

Ето защо, за да не загуби симпатиите на днешния ден, редовият "политик" от 
самолюбие, което се явява роден брат на глупостта, ще се държи настрана от всякакви 
велики планове за бъдещето. Всичките успехи и цялото значение на подобни политици 
принадлежат изключително на днешния ден. Те просто няма да съществуват за 
бъдещите поколения. Хората с ниски чела малко се безпокоят от това; на тях им е 
достатъчен днешният ден. 

Съвсем други са хората, творящи нови програми. Тяхното значение е почти винаги 
в бъдещето. Затова тези теоретици често ги наричат "хора не от този свят". Ако говорят 
за политиците, че тяхното изкуство е изкуството да достигнат възможното, то за 
творците на нови програми може да се каже, че боговете ги покровителстват точно в 
тези случаи, когато те желаят именно невъзможното. Такъв теоретик трябва да се 



-124- 



примири с това, че съвременността ще му откаже признание. Затова, ако идеите му са 
наистина безсмъртни, той ще пожъне велика слава от бъдещите поколения. 

Веднъж в продължение на голяма историческа епоха може да се случи така, че 
качествата на твореца на нова програма и качествата на големия политик се съчетават в 
едно и също лице. Но колкото по-тясно се съчетават в това лице и двете качества, 
толкова по-големи препятствия ще срещне даденото лице по своя път, понеже ще 
излиза на политическата арена. Такъв политик работи не за да удовлетвори степента на 
разбираемост на всеки среден еснаф - такъв деец работи за реализирането на онези 
цели, които засега са разбираеми за неколцина. Ето защо животът на такъв голям 
политик протича в условия на гореща любов от страна на едни и силна ненавист от 
страна на други. Протестите от страна на съвременниците, неосъзнаващи великото 
значение на дейността на този човек, се сливат с признанието на другите, т.е. на тези, 
които вече осъзнават, че този деец работи и за бъдещите поколения. 

Колкото по-голямо значение има за бъдещето работата на даден човек, толкова по- 
малко тя се разбира от съвременниците му, толкова по-трудна е борбата и толкова по- 
рядко е налице успех. Само на неколцина дейци всичко на всичко един път в 
продължение на много столетия ще им се усмихне щастието и те може би на старини 
ще видят първите проблясъци на бъдещата си безсмъртна слава. В такива случаи пред 
нас е маратонското препускане на историята. В повечето случаи лавровите венци се 
поставят само на главата на мъртвите герои. 

Трябва да причислим към героите и онези велики борци на този свят, които, 
въпреки че не са признати от съвременниците си, се борят до края за идеите и идеалите 
си. Ще дойде време и именно тези хора ще станат най-скъпи за своя народ. Ще дойде 
време и всеки народен син ще изпитва потребност, макар и със задна дата да изкупи 
онези грехове, които по негово време са били извършени по отношение на героичните 
личности. Тогава ще настъпи време, когато човечеството, изпълнено с благодарност и 
преклонение пред паметта на своите герои, ще започне да изучава великата работа на 
тези дейци ден след ден и образът на тези велики личности ще свети на всички 
страдащи и паднали духом. 

Говорейки за това, ние имаме пред вид, разбира се, не само великите държавни 
дейци, но и изобщо всички велики реформатори. Заедно с Фридрих Велики тук трябва 
да бъдат поставени и Мартин Лутер и Рихард Вагнер. 

След първата лекция на Готфрид Федер м 3а необходимостта да се премахне 
робството на лихварите" веднага разбрах, че теоретичната истина е на страната на 
Федер и че тази истина има безкрайно голямо значение за бъдещото на нашия 
народ.Строгото разделяне, каквото Федер правеше между борсовия капитал и 
националното стопанство изобщо, даваше възможност да се започне борба против 
капитала въобще като фактор, необходим за съхраняване на независимо народно 
стопанство. Сега вече достатъчно добре разбирах създалата се нова обстановка, за да 
пропусна, че на дневен ред не е борбата срещу враждуващи държави, а борбата срещу 
интернационалния капитал. В лекциите на Федер веднага схванах великия лозунг на 
борбата на цяла една епоха. 

По-нататъшните събития отново показаха, колко правилно беше тогавашното ни 
чувство. Сега вече нашите мъдри буржоазни политици престанаха да ни се подиграват; 
сега вече и тези политици, доколкото те не са съзнателни лъжци, бяха принудени сами 
да признаят, че международният борсов капитал беше не само главен виновник за 
войната, но и сега след приключването й прави всичко възможно да превърне мира в 
ад. 



-125- 



От този момент борбата срещу финансовия и заемния капитал успя да стане най- 
важната програмна точка на борбата на цялата немска нация за икономическата й 
независимост и свобода. 

Що се отнася до възраженията от страна на така наречените практици, то на тях 
трябва да им отговорим по следния начин. 

Всички опасения, че борбата срещу "робството на лихварите" ще доведе до 
някакви ужасни икономически последствия, са абсолютно напразни. Това е ясно само 
от факта, че предишните икономически рецепти, предлагани на нашия народ, не 
доведоха до нищо добро. Заключенията на някои настоящи експерти по въпросите на 
националното ни самоутвърждаване силно напомнят на мнението на някои експерти от 
отдавна забравени времена. Например експертизата на баварската медицинска колегия 
по въпроса за въвеждането на железопътни линии. Както е известно, нито едно от 
страшните опасения, изказани тогава от тази високопросветена корпорация, поне малко 
не се оправдаха. Хората започнаха да пътуват преспокойно на новите "парови коне", 
без да се страхуват от виене на свят; зрителите, наблюдаващи хода на влака, също 
оставаха невредими; не се наложи да се построи, както предлагаха господата експерти, 
дървена ограда, за да не се вижда влака; дървените огради останаха само в мозъците на 
някои от тези така наречени експерти. Следващите поколения отдавна вече забравиха 
за всички тези грозни предсказания. Така ще бъде и с предсказанията на някои от 
съвременните мъдреци.По-нататък е необходимо да се отбележи и следното: всяка, 
даже най-добрата идея може да стане опасна, ако тя се превърне в самоцел, когато в 
действителност е само средство към целта. За себе си и за всички истински 
националсоциалисти ще кажа: за нас съществува само една доктрина - народ и 
отечество. 

Ние водим борба за оцеляването и разпространяването на нашата раса и на нашия 
народ. Ние водим борба за осигуряване на прехраната на децата ни, за чистотата на 
нашата кръв, за свободата и независимостта на нашето отечество. Ние водим борба, за 
да може нашият народ действително да изпълни онази историческа мисия, която му е 
възложена от твореца на вселената.Всяка наша мисъл и идея, всяка наша наука и знание 
- всичко трябва да служи на тази цел. Само от тази единствена гледна точка трябва да 
проверяваме целесъобразността на едно или друго средство. В този случай никоя 
теория няма да може да закостенее, понеже в ръцете ни всичко ще служи само на 
живота.Гледната точка, развита от Готфрид Федер, основателно ме подбуди да се заема 
с тези проблеми, които до този момент бяха за мен малко познати. 

Започнах отново усърдно да се уча и сега още по-вече разбрах действителния 
смисъл на онова, към което се е стремял през целия си живот евреинът Карл Маркс. 
Едва сега наистина разбрах смисъла на неговия "Капитал". Едва сега осъзнах докрай 
значението на борбата, която водеше социалдемокрацията срещу националното ни 
стопанство. Сега ми стана напълно ясно, че тази борба си поставя за единствена цел да 
подготви почвата за пълна диктатура на интернационалния и борсовия капитал. 

Но лекциите на Федер имаха и в друго отношение много важни последствия за 
мен.В един прекрасен ден се записах за изказване. Работата е там, че един от 
участниците на курса беше се приготвил за дълга реч в защита на евреите. Това ме 
предизвика към възражение. Огромното мнозинство от курсисти застана на моята 
гледна точка. В резултат на това след няколко дни получих поста на така наречения 
просветен офицер в един от тогавашните мюнхенски полкове. 

Дисциплината в полковете по това време беше много слаба. Наследството от 
войнишките съвети все още даваше своето отражение. По времето на Курт Айснер 
беше установена така наречената "доброволна" дисциплина. И ето сега се наложи 
внимателно и бавно да се приключи с това подло наследство и да се възстанови 



-126- 



истинска военна дисциплина. Освен това задачата се състоеше в това да се научи 
новата войска да мисли и да чувства в истински патриотичен дух. С тези две задачи ми 
се наложи да се заема на новия пост. 

С велика разпаленост и любов се заех с делото. Най-накрая имах възможността да 
изляза пред значителна аудитория. По-рано инстинктивно се досещах за това, сега имах 
възможността да се убедя на практика: от мене стана оратор. Гласът ми също се оправи 
дотолкова, че в крайна сметка в сравнително малки зали можех да бъда чут. Сега 
изпитах истинското щастие. Сега се изпълни мечтата ми, можех да върша нещо 
полезно и къде - в армията! 

Мога също да кажа, че имах успех. Безусловно ми се отдаде да върна на моя народ 
и родина стотици хиляди мои слушатели. Аз пропих своя полк с национален дух и 
именно по този начин възстановихме военната дисциплина. Тук отново ми се удаде да 
намеря много приятели, настроени така, както бях аз. Впоследствие от тези хора 
излязоха най-верните войници на нашата партия. 



-127- 



Глава IX 

Германската работническа партия 

Един прекрасен ден получих от началството си поръчение подробничко да разузная 
какво именно представлява образувалата се тези дни някаква си "немска работническа 
партия". 

Предадоха ми, че тази партия свиква тези дни събрание и че на него ще се изкаже 
пак същия този Готфрид Федер. Бях длъжен да отида на това събрание, за да направя 
после доклад за началството си. 

Това, че армията по това време проявяваше много голям интерес към всичко, което 
ставаше в политическите партии, беше повече от ясно. Та нали революцията даде право 
на войниците да участват в политическите партии и от това право сега се ползваха 
тъкмо най-неопитните от тях. След известно време партията на центъра и 
социалдемократите за свое най-голямо съжаление се убедиха в това, че войниците 
обръщат гръб на революционните партии и засвидетелстват симпатиите си към 
националното движение и делото за възраждане на родината. Тогава тези господа се 
принудиха да им отнемат избирателното право и да им забранят участие в 
политическия живот. 

Ако партията на центъра и марксистите не бяха прибягнали към тази мярка, то 
след кратко време ноемврийският строй нямаше да съществува повече, а с това щеше 
да се сложи край и на целия ни национален позор. Ето защо няма нищо чудно в това, че 
господата ноемврийски престъпници побързаха да отнемат от войниците така 
наречените "държавни права" - така наричаха по време на революцията равноправието, 
предоставено тогава на войниците. През описания от мене период животът на армията 
се развиваше в най-добра посока. Армията гореше от желание да освободи нацията от 
игото на кръвопийците и лакеите на Антантата. Наложи се партията на центъра и 
социалдемократите да побързат с лишаването на войниците от избирателни права. Това 
беше, повтаряме, от тяхна гледна точка напълно разбираемо. Но вече напълно 
неразбираемо беше това, че и така наречените "национални" партии на свой ред с 
ентусиазъм поддържаха тази мярка, осъществена от ноемврийските престъпници. На 
националните партии не им идваше и на ум, че с това помагат да се парализира онова 
най-добро оръжие на националния подем, което тогава беше на наше разположение. 
Такова поведение на така наречените национални партии още веднъж показа какви 
жалки доктринери бяха онези невиннички младежи, които стояха начело на тези 
партии. Тези разядени от старческа болест буржоазни слоеве наистина смятаха, че, ако 
отнемат избирателното право на войниците, то армията ни отново ще се превърне в 
опора на родината и ще започне да играе ролята, която е играла до войната. Те съвсем 
не разбираха, че партията на центъра и социалдемократите преследват само една цел да 
изтръгнат от армията станалия опасен зъб, т.е. да попречат на армията по-нататък да 
служи на делото за национален подем. Ноемврийските престъпници прекрасно си 
даваха сметка за това, че, ако тази операция им се удаде, армията ще бъде превърната в 
обикновена полиция и ще престане да бъде истинска войска, способна да води 
същинска борба срещу врага. Уви, бъдещето напълно потвърди тази прогноза. 

Как можаха нашите така наречените "национални" политици, макар и за една 
секунда, да помислят, че доброто развитие на армията е възможно другояче освен на 
национални начала. Това им отива много на тези господа. Хора, които по време на 
войната бяха парламентаристи, т.е. по-просто казано дърдорковци, разбира се, не са в 
състояние да разберат какво означава за една армия великата традиция на миналото, 



-128- 



какво означават за нея спомените за онези времена, когато немският войник е бил пръв 
в света. 

И така, на мен ми се наложи да отида на събранието на "немската работническа 
партия", за която абсолютно нищо не знаех.Вечерта се отправих към мюнхенската 
бирария "Щернеке", придобила впоследствие историческо значение. В стаята, която по- 
късно на шега нарекохме "моргата", заварих 20-25 човека. Всички те явно 
принадлежаха към нисшите слоеве на обществото. Съдържанието на доклада на Федер 
ми беше вече известно от лекциите му на нашия курс. Затова аз повече разглеждах 
аудиторията и се запознавах с обстановката. 

Впечатлението ми беше неопределено. Най-обикновено събранийце, както 
многото събрания през този период. Та нали ние преживявахме точно този период, 
когато почти всеки се чувстваше призван да образува каквато и да е нова партия. 
Достатъчно бяха хората, недоволни от старите партии и загубили доверието си у тях. 
Новоизлюпените партии се плодяха като гъби и толкова бързо изчезваха от лицето на 
земята, почти от никого незабелязани. Основателите на тези общества в по-голямата си 
част нямаха никаква представа от това какво значи, всъщност, да "възпиташ" нова 
партия или още повече да създадеш ново движение. В по-голямата си част тези 
сапунени мехури, както вече казах, се пукаха по най-смешния начин, показвайки само 
пълното политическо нищожество на техните творци. 

Прекарвайки два часа на описаното събрание, започнах да стигам до извода, че 
"немската работническа партия" принадлежи към тази категория "партии". Бях много 
щастлив, когато Федер завърши словото си. Достатъчно ми беше и аз се каних да си 
ходя, когато изведнъж обявиха, че започва свободна дискусия. И аз реших да 
послушам. Но и дискусията ми се стори напълно безмислена. Изведнъж обаче взе 
думата някакъв "професор", който започна в речта си да критикува аргументацията на 
Федер. След възраженията от страна на Федер /трябва да признаем, доста убедителни/ 
професорът неочаквано заяви, че е склонен да приеме тези факти, но независимо от 
това най-настоятелно съветва младата партия да прибави в своята програма една важна 
точка, а именно "отделянето" на Бавария от "Прусия". Без да му мигне окото, този 
професор твърдеше, че в този случай австрийските немци веднага ще се присъединят 
към Бавария, че тогава условията за мир ще бъдат къде по-благоприятни за нас и тем 
подобни бръщолевеници. Тук аз не издържах и също се записах в бройката на 
желаещите да се изкажат. Аз смъмрих начетения професор и в резултат на това още 
преди да завърша речта си моят учен офейка като куче, полято с вода. Докато говорех, 
всички ме слушаха със смаяни погледи. Когато приключих и започнах да се прощавам 
с присъстващите, към мен се приближи един от слушателите, назова фамилията си 
/която между другото не можах да чуя/ и пъхна в ръката ми някаква книжка, както 
изглежда, политическа брошура, молейки ме настойчиво през свободното ми време да 
прочета това нещо. 

Това ми беше много приятно, тъй като се надявах от книжката по-лесно да се 
запозная с програмата на тази скучна партийка и по такъв начин да се спася от 
необходимостта от по-нататъшно посещаване на тези толкова скучни събрания. 
Външното впечатление, което ми направи човека, дал ми брошурата, беше добро. Беше 
ясно, че си имах работа с работник. Взимайки си брошурката, аз си отидох.По това 
време все още живеех в казармата на втори пехотен полк, в мъничка къщурка, носеща 
все още следите от стрелбите по време на революцията. По цял ден бях зает, основно 
прекарвайки или в 41 -ви стрелкови батальон или на събранията и докладите на другите 
военни части. Едва късно вечерта се връщах в своята къщурка, за да поспя. Имах 
навика да се събуждам много рано, още преди пет часа сутринта. В моята къщичка 
имаше много мишки. И аз често им оставях корички хляб или кокалчета, около които 



-129- 



още от ранна сутрин мишките отчаяно се боричкаха. Събуждайки се, обикновено лежах 
с отворени очи в кревата и наблюдавах играта на тези зверчета. В живота ми се наложи 
порядъчно да гладувам и аз много добре разбирах, какво голямо удоволствие доставяха 
тези корички хляб на гладните мишлета. 

В деня, следващ описаното събрание, се събудих около пет часа. Тъй като не 
можех отново да заспя, започнах да мисля за вчерашното събрание. Изведнъж си 
спомних за брошурката, която ми пъхнаха в ръцете. Потърсих книжката и реших 
веднага да я прочета. Това беше малка брошурка. Неин автор беше същият работник, 
който ми я беше дал. В брошурата той описваше по какъв начин му се беше удало от 
хаоса на марксистките и профсъюзни фрази да се върне към националните идеи. Оттук 
и заглавието на книгата: "Моето политическо пробуждане". Започвайки да чета, аз я 
усвоих до самия й край. Та нали книжката описваше нещо съвършено аналогично на 
това, което на мен самия ми се наложи да преживея в продължение на 12 години. 
Неволно пред мен отново премина в живи образи моето собствено минало. През целия 
ден още няколко пъти си припомних прочетеното. След това започнах да забравям за 
брошурата, когато изведнъж след няколко дни получих картичка, в която ми 
съобщават, че съм приет като член на "немската работническа партия". В картичката ме 
молеха да съобщя как се отнасям към това и с тази цел ме канеха на събрание на 
комитета на партията, което трябваше да се проведе идната сряда. 

Разбира се, аз бях не малко изненадан от този начин на "завербуване" на членове в 
нова партия и отначало не знаех да се ядосвам ли или да се смея на това. Нали мислех 
най-вече за създаване на своя собствена партия и ни най-малко не се канех да встъпвам 
в образувана партия. За последното не можеше и дума да става.Вече се канех да 
отговоря писмено на тези господа, но тук ме победи любопитството и реших на 
уговорения ден все пак да отида на събранието, за да изложа устно мотивите си. 

Дойде сряда. Събранието беше определено да бъде в бирария "Розенбад" на 
Хернщрасе - много бедна кръчмичка, в която рядко някой се отбиваше. Впрочем, през 
1919 г. и в по-богатите ресторанти беше много оскъдно и неуютно. Но ресторантчето 
"Розенбад" не познавах изобщо до този момент. 

Преминавайки през зле осветената столова, в която нямаше нито една жива душа, 
аз намерих странична врата и влязох в стаичка, където би трябвало да се провеждаше 
"заседанието". При слабо осветление от развалена газова лампа зад една маса седяха 
четирима младежи, в това число и познатият ми автор на брошурата, който веднага 
радостно ме приветства, произнасяйки няколко топли думи в чест на новия член на 
"немската работническа партия". 

Това ми се стори прекалено. Но тъй като ми съобщиха, че "главният председател" 
на партията ще дойде след малко, то аз реших да почакам със своето заявление. Най- 
накрая дойде и самият председател. Това беше същият човек, който председателстваше 
на събранието в бирария "Щернеке", когато докладваше Федер.В мен отново надделя 
любопитството и аз реших все пак да почакам и да послушам какво ще стане после. 
Сега можах да узная фамилиите на отделните присъстващи. Председател на цялата 
партия "в общодържавен мащаб" беше господин Харер, мюнхенския председател беше 
Антон Дрекслер. 

Отначало високопоставеното събрание пристъпи към четене на протокола, 
предшестващ заседанието. За прочитането дадоха вот на доверие на секретаря. След 
това пристъпиха към изслушване на финансовия отчет. В касата на това общество, 
както стана ясно, имаше точно 7 марки и 50 пфенига. За прочитането на отчета отново 
дадоха единогласен вот на доверие на касиера. Всичко това беше най-сериозно 
отразено в протокола. После първият председател прочете съставените отговори на три 
писма от Кил, Дюселдорф и Берлин. Присъстващите изразиха пълно одобрение на 



-130- 



изказаното от председателя. След това пристъпиха към обявяване на новопостъпилите 
писма; това бяха вече известни за нас писма от Берлин, Дюселдорф и Кил, по едно от 
всеки град. С удоволствие беше изложено съдържанието на писмата за сведение. Един 
от ораторите произнесе подробна реч за това, че писмата явно доказват колко бързо 
растат връзките на "немската работническа партия". После пристъпиха към 
продължително обменяне на мнения за това как изобщо следва да се отговаря на 
подобни писма. 

Ужасно, ужасно! Това беше груповщина от най-лош вид. И ето в подобен клуб ме 
канеха да стана член. По-нататък пристъпиха към приема на нови членове, с други 
думи към улавяне на моята издигната персона.Поставих няколко въпроса. Изясни се, че 
партията няма програма, ни едно листче, въобще нито един напечатан документ, няма 
членски карти, даже няма едно нещастно печатче. Налице имаше само добра воля, 
гореща вяра в своето дело и няколко приети куци тезиса.На мен отново не ми беше до 
смях. Та нали пред мен бяха явни симптоми на пълна безпомощност и пълно 
недоволство от всички предишни политически партии, от всичките им програми и 
цялата им дейност. Не можеше да не се забележи, че тези младежи ги е докарало тук, на 
това, външно, толкова смешно събрание, именно това, че те с цялото си същество са 
почувствали краха на старите партии и са разбрали, че те са напълно неспособни да 
служат на делото за възраждане на немската нация, както и не могат да допринесат 
нищо и за самите си. Наскоро прочетох написаните на машина тезиси и отново се 
убедих, че пред мен са хора, които още само търсят пътища и още не знаят своя път. 
Много неща в тези тезиси бяха напълно оплетени или неясни, за много въобще не 
ставаше дума, но все пак съдържанието на тезисите явно говореше, че хората искрено 
търсят нови пътища.Чувствата на тези хора ми бяха познати. Това беше страстен 
стремеж да намериш нови форми на такова движение, което би представлявало нещо 
повече от една партия в стария смисъл на думата. 

Когато вечерта се върнах в казармата, мнението ми за това общество беше вече 
оформено.Предстоеше да реша най-трудния въпрос в моя живот: да постъпя или не в 
този съюз. Разумът можеше да ми подскаже само отрицателен отговор, но чувството не 
ми даваше покой. И колкото по-често прехвърлях в ума си доводите на разсъдъка, 
говорещи за нелепостта на този клуб, толкова по-често чувството се възмущаваше на 
тези доводи.В продължение на следващите няколко дни не намирах покой.Много пъти 
прехвърлях в ума си всичко за и против. Бях решил отдавна да се заема с политическа 
дейност. Че тази дейност трябваше да започне в редовете на ново движение, също беше 
напълно ясно за мен. Не стигаше само външен подтик. 

Аз не принадлежа към този тип хора, които днес се залавят с едно дело, а утре с 
друго, за да търсят в други ден отново нещо ново. Добре знаейки това за себе си, аз 
именно заради това толкова трудно се решавах да постъпя в "немската работническа 
партия". Знаех, че ако постъпя в нея, то съм длъжен да се отдам изцяло на делото. Или 
така, или изобщо да не се свързвам такова начинание. Знаех, че приемам решение 
завинаги, че, правейки тази крачка, аз нямаше вече да отстъпя. Ето защо това беше за 
мен не какъвто и да е епизод, не игра, а най-съществения, най-сериозния въпрос. В мен 
тогава живееше инстинктивно отвращение към хората, които се залавят за куп неща и 
не приключват нито едно. Този тип хора ми беше просто противен. Такова много де лие 
ми се струваше по-лошо и от абсолютно безделие. 

Сега сама съдбата ми даваше знак. Нито към една от съществуващите големи 
партии не бих се присъединил - по-подробно ще изложа мотивите по-долу. Сега пред 
мен беше нищожна организация малко смешна, но в моите очи тя имаше това 
предимство, че не беше още закостеняла като "организация", а и затова представляваше 
арена за свободни действия на отделни лица. Тук като че ли се откриваше действителна 



-131 



възможност да се работи. И колкото по-слабо е това движение, толкова по-лесно е да го 
насочиш на правия път. Тук можеше още да се даде на движението правилно 
съдържание и верни цели, за което и дума не можеше да става по отношение вече 
съществуващите стари големи партии. 

Колкото по-съсредоточено мислех за "немската работническа партия", толкова 
повече у мен растеше убеждението, че, може би, тъкмо от недрата на такова, в началото 
малко движение, ще израсте националният подем. Във всеки случай ми беше ясно, че 
процесът на възраждане на нацията не може да бъде започнат с тези парламентарни 
политически партии, които все още изцяло са подвластни на стари представи или даже 
направо са образувани на основата на престъпен режим. За мен беше ясно, че нашето 
дело е да провъзгласим ново миросъзерцание, а не да издигна нова избирателна 
парола.Беше ми невероятно трудно да взема решение. От обикновено намерение до 
превръщането му в действителност съществува огромна дистанция.Какви данни 
притежавах, за да приема такава грандиозна задача? 

Че бях беден и нямах никакви средства, беше половин беда. По-лошото беше, че не 
притежавах никакво име, че принадлежах към числото на милионите безименни хора, 
чието раждане и смърт преминават незабелязано даже за заобикалящата ги среда. 
Прибавете към това и онези трудности, които произтичаха от недостатъците на 
училищното образование. 

Така наречената "интелигенция", както е известно, винаги гледа отгоре всеки 
пришълец, който не е имал щастието да премине всички съответни степени в учебните 
заведения и да се "напомпа" с всички съответни "знания". Нали обикновено у нас не 
питат на какво е способен този човек, какво умее да прави, а питат какви учебни 
заведения е завършил. За тези "образовани" хора всяко празноглаво момче, само ако 
притежава необходимите дипломи, представлява величие, докато най-талантливият 
млад човек е нищо в техните очи, ако не му се удало да преодолее цялата ученическа 
премъдрост. Много лесно си представях тогава как ще ме посрещне това така наречено 
общество. Сгреших само в това отношение, че считах хората за много по- добри, 
отколкото те за съжаление се оказаха в реалната действителност. Разбира се, 
изключения винаги има. Все пак през целия си живот аз отлично различавам хората, 
действително открояващи се с известен талант от хората, които умеят само да черпят от 
училищни знания. 

След двудневни тежки колебания и размишления аз най-накрая дойдох до 
твърдото убеждение, че трябва да се реша на тази стъпка.Това беше най-важното 
решение в живота ми.За никакво отстъпване, разбира се, не беше и не можеше да става 
дума.Заявих, че съм готов да постъпя в членство на "немската работническа партия" и 
получих временна членска карта - номер седем. 



-132- 



Глава X 

Истинските причини за германската катастрофа 

Дълбочината на падението, на което и да е тяло, винаги се явява мярка за 
отдалечеността на даденото му местонахождение от първоначалното положение, в 
което то се е намирало по-рано. Този закон също се отнася и за падението на цели 
народи и държави. Но именно пред вид на това особено голямо значение придобива 
въпросът за това в какво положение или, по-точно казано, на каква висота се е намирал 
този народ до началото на своето падение. Силно и дълбоко може да падне само онзи 
народ, който по-рано се е намирал на по-голяма или по-малка висота. Затова е толкова 
трудно за всеки правилно мислещ и правилно чувстващ човек да преживее 
катастрофата на нашата Германска империя, тъй като нашето падане стана от такава 
голяма височина, каквато при сегашното унижение на Германия е трудно да си 
представим. 

Още самото обединение на Германия и образуването на Германската империя бяха 
увенчани със златния ореол на величествени дни, останали като най-великото събитие в 
сърцата на цялата нация. Империята беше възникнала след редица непрекъснати и 
чудесни военни победи, станали истински плод на безсмъртното, несравнимо мъжество 
на героите ни. Така и само така можеше да се обрисува възникването на Германската 
империя на децата и внуците на героичното поколение от 70-те години. Всеки немец 
разбираше или чувстваше, че нашата велика Германска империя дължи възникването 
си не на джафкането на парламентарните фракции; всеки немец осъзнаваше или просто 
усещаше, че самият начин, по който беше възникнала нашата империя представляваше 
нещо изключително. Не под мнимата закрила на парламента с неговите скучни 
словесни дуели, а под грохота на пушека на фронтовете на немските армии, обкръжили 
от всички страни Париж, се роди решението, прието единодушно от всички немци, 
започвайки от краля и завършвайки с простия син на народа, - да се образува в бъдеще 
една единна империя и да се сложи на главата на пруския крал императорската 
корона,символизираща това братско единство. Това не беше резултат на някакви си 
жалки интриги. И не дезертьорите, не героите в тила излязоха в ролята на основатели 
на бисмарковата империя. Империята беше създадена от славните ни полкове на 
фронта. 

Само тази обстановка, в която се раждаше нашата империя и в която тя получи 
първото си бойно кръщене, я увенчаваше с ореола на великата историческа слава, която 
рядко се случва и на най-старата от държавите. 

А какъв изумителен подем започна в страната ни непосредствено след 
провъзгласяването на единна Германия! 

Завоюваната от нас на военните полета пълна национална независимост ни 
осигуряваше къшея хляб за всички в пределите на страната. Бързо растеше населението 
на страната, бързо растяха земните й богатства. Честта на държавата, а заедно с това и 
честта на целия народ, сега се намираше под славната закрила на изумителната армия, 
чийто облик по най-поразителен начин се отличаваше от този, който притежавахме до 
обединението. 

И какво от това? Падението, което изпита след световната война държавата и 
народа ни, беше толкова дълбоко, че хората сега много трудно можеха да си представят 
на каква висота се намираше по-рано страната ни. Толкова огромни бяха сегашните ни 
унижения, толкова жалко положението на страната, че в сравнение с тях старото 
положение ни се струва някаква чудна приказка и хората не могат да повярват, че тази 
приказка някога е била истинска случка. 



-133- 



Спомняйки си прекрасното минало, хората често се заслепяват дотолкова от 
чудесните спомени, че забравят да се запитат за причините за тази чудовищна 
катастрофа. Нали е ясно, че причините за катастрофата са били някъде по-рано 
заложени. 

Казаното, разбира се, се отнася само за тези немци, за които Германия винаги е 
била нещо повече от обикновена територия, където се плюска, нещо повече от място, 
където може добре да се печели и харчи. Всичко това разказваме не на тези, за които 
днешното унижение на Германия е само въплъщение на техните някогашни мечти, а за 
тези, които наистина възприемат сегашното положение на родината като катастрофа. 

Симптомите на катастрофата са били заложени още в отдалеченото минало, но 
тогава само малцина си даваха сметка за значението на тези симптоми. 

Да се осъзнае това беше по-необходимо, от когато и да е било. 

За да излекуваш от каквато и да е болест, трябва най-напред да разбереш нейните 
причинители. Същото се отнася и за лечението на политическите болести. Ние 
забелязваме много по-лесно външната форма на заболяване, отколкото истинската й 
причина, тъй като формата се набива на очи. Съществуват много хора, които 
благодарение на това са неспособни да видят нещо друго освен външната форма. 
Такива хора често смесват причината на заболяването с формите на проявлението му, а 
понякога въобще отричат съществуването на каквато и да е причина. Така и сега много 
сред нас обясняват катастрофата на Германия преди всичко с всеобща икономическа 
потребност и произтичащите от нея последствия. Та нали на всеки от нас му се налага 
да изпитва върху себе си резултатите от икономическата потребност. Това се превръща 
в достатъчно основание да виждаме именно в икономическа потребност главната 
причина за всичко случило се. В много по-малка степен е склонно населението да 
вижда причините за катастрофата в политически, общокултурни, нравствено-морални 
фактори. На мнозина тук отказва да служи чувството и разума. 

Че така мислят широките маси е половин беда. Но че и в кръговете на немската 
интелигенция германската катастрофа се обяснява предимно с "икономически 
фактори", това вече е лошо. Такава диагноза води до това, че те търсят лечението само 
в стопанската сфера, с което се обяснява и обстоятелството, че досега не можем даже да 
констатираме началото на оздравяването. Едва тогава ще разберем истинските причини 
за сегашното ни нещастие и само тогава ще намерим истински средства за лечение на 
болестта, когато осъзнаем, че и тук икономическите фактори притежават само втората, 
даже третата роля, докато първата роля принадлежи на политическите, нравствено- 
моралните и кръвните фактори. 

Въпросът за истинските причини за германската катастрофа има решаващо 
значение за такова политическо движение, което си поставя за основна цел 
преодоляването й. 

Пристъпвайки към изследването на причините за катастрофата ни, заложени в 
миналото на Германия, трябва да се предпазим от смесването на онези явления, които 
най-вече се набиват на очи с факторите, които имат най-дълбоко значение. 

Най-лесното и заедно с това най-разпространеното обяснение на сегашните 
нещастия, т.е. причината за катастрофата се свежда до загубата на войната. 

Мнозина сериозно вярват в това нелепо обяснение. Но в устата на още повече хора 
такова обяснение е само съзнателна измама. Последното се отнася преди всичко за 
онези, които сега са на власт и забогатяват от настоящите порядки. Нима господата 
водачи на революцията не доказваха по-рано на народа, че две по две е четири и че на 
него му е безразлично как точно ще завърши тази война? Нима не крещяха на всеки 
кръстопът, че само "едрите капиталисти" са заинтересовани от победата на фронтовете, 
а съвсем не германският народ и още по-малко германският работник? Нима тези 



-134- 



апостоли на мира не утвърждаваха напълно противоположното: че само поражението 
на германския "милитаризъм" ще осигури на германски народ небивал подем и 
процъфтяване? Нима именно в тези кръгове не пяха хвалебствени химни за добротата 
на Антантата и не стовариха цялата вина за кървавата кланица изключително върху 
Германия? Всичко това можеше да бъде направено, само че преди това трябваше да 
бъде обяснено, че военното поражение на Германия не би могло да има никакви 
особено тежки последствия за нацията. Нали тези господа проведоха цялата революция 
под лозунга, че, попречвайки на победата на Германия на фронта, с това революцията 
ще поведе германския народ по пътя на небивала свобода и независимост. 

Нима не беше така, о, жалки, лъжливи субекти! 

Необходимо е да притежаваш безгранична еврейска наглост, за да дойдеш сега и да 
кажеш, че причината за германската катастрофа е в пораженията на фронта - след като 
централният орган на партията на народната измяна, берлинският "Форвертс", черно на 
бяло беше написал през 1918 п, че германският народ сега не иска войската му на 
фронта да удържи нови победи. 

И ето сега идват тези хора и заявяват, че причината за германската катастрофа е в 
проиграната война. 

Да спориш с такива съзнателни лъжци е напълно безполезно. Нито една минута не 
бих загубил за това, ако това нелепо "обяснение" не беше станало достояние на много 
хора, които не го разбираха и безсмислено го повтаряха без всякаква зла умисъл. Та 
тези редове освен това ще послужат за нашите хора, на които често им се налага да си 
имат работа с такива изпечени противници, които са готови направо в очите на 
честната публика да изопачат всяка наша дума. 

Когато ни казват, че истинската причина за германската катастрофа е изгубената 
война, ние сме длъжни да отговорим по следния начин. 

Разбира се, военното ни поражение оказа ужасяващо влияние върху цялото бъдеще 
на отечеството ни; обаче изгубената война не беше причина, а самата тя беше следствие 
на редица причини, довели Германия до катастрофа. За всеки способен да мисли човек, 
за всеки немец с добра воля беше напълно ясно от самото начало, че нещастният изход 
на войната, която се водеше не на живот, а на смърт, неизбежно трябваше да доведе до 
най-тежки последствия за нас. За съжаление обаче сред нас имаше и много такива, 
които или не разбраха това навреме или въпреки разума отричаха тази истина и 
спориха с нея. Сред последните имаше и такива, които едва много късно разбраха 
значението на катастрофата, съучастници на която бяха те. Тайно самите те по-рано 
желаеха поражението на Германия и едва малко по-късно видяха до какви размери 
стигна злото. Ето къде трябва да се търсят действителните виновници за катастрофата, 
които изведнъж приемаха твърдението, че единствената причина за нещастието е 
изгубената война. Проиграването на войната беше само резултат на тяхната собствена 
престъпна дейност, а не на "лошото" управление на ръководството, както твърдят тези 
господа сега. В лагера на противниците на Германия също нямаше само страхливци. 
Техните войници също умееха да умират. Броят на войниците в противниковия лагер 
още от първия ден превъзхождаше броят на собствените ни войници. Що се касаеше до 
техническото въоръжение, то в пълно разпореждане на противниците ни беше арсенала 
на целия свят. И ако все пак в продължение на четири дълги години удържахме 
блестящи победи над целия свят, то това не би трябвало да се обясни само с героизма 
на нашите войници и превъзходството на нашата "организация"; не, това се обяснява и 
с качествата на военното ни ръководство - което не посмяха да отрекат и самите 
противници. Организационният процес, ръководният процес в немските армии бяха 
поставени на такава недосегаема висота, каквато досега не е виждал светът. В тази 
област бяхме достигнали предела на възможното, направено от човечеството. 



-135- 



Че такава армия можеше да претърпи поражение беше заложено в онези 
престъпления, които бяха извършени. Поражението на нашите армии не беше 
причината на сегашните ни нещастия, а единствено резултат на извършените 
престъпления. Но, логично, поражението на армиите ни не би могло да няма за свое 
последствие понататъшното влошаване на положението ни, превърнало се по-късно в 
катастрофа. 

Че това е именно така, е видно от следното. Нима всяко военно поражение 
непременно винаги води до сломяване на нацията и държавата? Откога такива 
резултати неизбежно съпътстват всяка проиграна война? Нима в историята винаги е 
било така, че от една изгубена война нациите непременно са загивали? 

Може съвсем лаконично да се отговори на това: само онзи народ е загивал, 
проигравайки война, за когото военното поражение е било разплата за вътрешната 
гнилост, страхливост, безхарактерност, с една дума, за загубата на собствено 
достойнство. В други случаи военното поражение по-скоро е давало тласък към нов 
велик подем, а в никакъв случай не се е превръщало в надгробен паметник на могилата 
на даден народ. 

В историята ще намерим хиляди примери, потвърждаващи вярността на казаното. 

Нашето поражение в световната война, за съжаление, съвсем не беше незаслужена 
катастрофа, а уви, заслужено наказание от страна на вечното провидение. За наша беда 
повече от всичко заслужихме това поражение. Загубата на войната е само един от най- 
ярките симптоми на деградацията ни в цяла редица от такива симптоми, които са едва 
забележими с просто око. Да отричат този факт, могат само онези, които желаят да 
заровят главата си в пясъка. 

Достатъчно е само да се обърне внимание на това, какви явления съпътстват 
военното ни поражение. Нима в много среди не можем откровено да констатираме 
безсрамни възторзи по отношение на това нещастие, постигнало родината ни? Нима 
нещо подобно би било възможно, ако с цялото си поведение не заслужихме това 
ужасно нещастие. Нима не беше и по-лошо: нима не се намираха хора, които направо 
се хвалеха, че със своята "работа" са успели най-накрая да подринат нашия фронт. Та 
нали всичко това не беше направено нито от французите, нито от англичаните, не, не, 
този позор носеха върху себе си истинските немци! Нима не сме заслужили тези 
нещастия, които ни се стовариха върху главата? Нещо повече: нима след всичко 
станало не приехме открито за своя вината за започването на войната и нима не го 
направихме, ясно съзнавайки, че в действителност вината въобще не беше наша? 

Не, хиляди пъти не. Вече само от това как немският народ възприемаше военното 
ни поражение, ставаше ясно, че причините за катастрофата на Германия съвсем не 
следва да се търсят в загубата на едни или други позиции на фронта в края на войната 
или в неуспеха на последното ни настъпление и т.н. Ако на практика причината беше в 
това, че самата ни армия се беше прекършила, ако нещастията на родината бяха 
предизвикани само от поражението на фронта, тогава германският народ би се отнесъл 
и към самия факт на поражение по различен начин. Тогава народът ни щеше да 
посрещне новината за поражението с много мъка, със стиснати зъби; тогава сърцата ни 
щяха да се преизпълнят с голяма ненавист и ожесточение срещу външния враг, на 
когото злата съдба беше осигурила победа над нас; тогава нацията ни по примера на 
римския сенат щеше да побърза да посрещне победените дивизии, за да ги помоли да 
не изпадат в отчаяние, а да продължават да вярват в звездата на нашата нация. Тогава 
щяхме да успеем да съхраним чувството си на благодарност към героичната, макар и 
победена армия, и бихме съумяли да я посрещнем със съответния израз на 
благодарност за понесените жертви. Тогава и самата капитулация пред противника би 
се осъществила в друга обстановка. Ако макар и разумът да подсказваше, че е 



-136- 



необходимо да се подпише капитулация, то със сърцето си ние се подготвяхме към 
предстоящия нов подем. 

Ето как би се възприело военното поражение, ако ставаше въпрос само за това, че 
късметът ни е изменил на фронта. Тогава никой не би посмял да се смее и танцува 
заради случилото се, тогава никой не би се хвалил със страхливостта си, не би обявил 
поражението за нещо положително, никой не би издевателствал над армията и никой не 
би посмял да изхвърли в калта знамената и кокардите на полковете ни. Тогава у нас не 
биха могли да се разиграят тези ужаси, които позволиха на английския офицер 
полковник Редингтън презрително да каже, че м от трима немци в крайна сметка един е 
изменник". Не, тогава вълната на измяната не би придобила такава чудовищна сила; 
никога нямаше да се стигне до там, че в продължение на пет години от ден на ден 
уважението към нас от страна на другите народи постоянно да намалява. 

Само от това е достатъчно ясно, доколко лъжливо е твърдението, че причината за 
германската катастрофа е била изгубената война. Не и не! Нашият крах на фронта беше 
сам по себе си резултат на редица заболявания, които бяха сполетели немската нация 
още преди началото на войната. Военното поражение беше само първото, очевидно 
безспорно външно потвърждение на това, че Германия отдавна вече е заболяла. Самата 
болест се състоеше в отровата на моралното разложение, в отслабването на инстинкта 
за самосъхранение, в цялата тази вътрешна слабост, във всички тези разнообразни 
неразположения, които отдавна вече подронваха фундамента на държавата. 

Опитаха се да стоварят отговорността за изгубената война върху генерал 
Лудендорф. Тук се налага направо да се каже: необходима е цялата безсъвестност на 
евреите и дебелата глава на марксистите, за да се осмелиш да стовариш отговорността 
точно на човека, който единствен в цяла Германия с голямо напрежение на силите, с 
почти нечовешка енергия се бореше, за да спаси Германия от позора, униженията и 
катастрофата. Но евреите и марксистите знаеха какво правят. Нападайки Лудендорф, те 
парализираха възможното нападение от негова страна върху самите тях, понеже 
Лудендорф можеше да стане опасен техен обвинител, единствено у него бяха данните, 
с които успешно щеше да разобличи предателите. Ето защо изменниците побързаха да 
измъкнат от ръцете на Лудендорф моралното му оръжие. 

Тези господа изхождаха от логиката, че колкото по-чудовищно излъжеш, толкова 
по-бързо ще ти повярват. Обикновените хора по-скоро вярват на голямата лъжа, 
отколкото на малката. Това съответства на примитивната им душа. Те знаят, че за 
дребното и самите те са способни да излъжат, но да излъжат за повече, май че, биха се 
притеснили. Голяма лъжа даже няма да им дойда наум. Ето защо масите не могат да си 
представят, че другите са способни на къде по-чудовищни лъжи, на къде по- 
безсъвестно извращаване на фактите. И даже, когато им разяснят, че става въпрос за 
чудовищна измама, те все още ще продължават да се съмняват и ще бъдат склонни да 
смятат, че вероятно тук все пак има частица истина. Ето защо виртуози на лъжата и 
цели партии, изградени основно върху лъжата, винаги прибягват именно към този 
метод. Тези лъжци прекрасно знаят тази черта на масите. Излъжи, само че повечко, и 
нещо от лъжата ти ще остане. 

Е, известно е, че виртуози над виртуозите по лъжата на всички времена са били 
евреите. Още самото съществуване на евреите е построено на такава голяма лъжа, като 
че ли евреите не представляват раса, а само религиозна община. Не напразно един от 
най-великите хора, които познаваше нашата история, завинаги е заклеймил евреите, 
казвайки за тях, че те са "велики майстори на лъжата". Който не разбира това или не 
иска да го повярва, той е неспособен да се бори за тържеството на истината на земята. 

Сега немският народ може да се радва на това, че непроявената, но измерителна 
болест, разяла организма му в годините 1918-1919, се прояви навън под формата на 



-137- 



бурна катастрофа. Ако това не се беше случило, нацията ни вървеше към гибел, може 
би по-бавно, но сигурно. Болестта би придобила хроничен характер; докато сега, 
приемайки такива остри форми, в крайна сметка тя се набива на очи и вниманието на 
най- добрата част от народа е приковано към необходимостта от нейното лечение. Не е 
случайно това, че човекът се е справил по-лесно с чумата, отколкото с туберкулозата. 
Чумата се проявява в страшна, извънредно плашеща и отблъскваща човека форма; 
туберкулозата - в много по-малко отблъскваща, но не по-малко опасна форма на 
изтощителна болест. Чумата внушава на човека велик ужас, туберкулозата го въвлича в 
постепенно безразличие. В резултат се получава, че в борбата с чумата човек се хвърля 
с неудържима енергия, а води борба с туберкулозата само със слаби средства. Така се е 
и случило - човекът е съборил чумата, а туберкулозата е съборила човека. 

Същото може да се каже за заболяванията на цели народни организми. Ако 
заболяването не приеме катастрофални размери, човекът постепенно свиква с него, а 
обществото с времето при всички случаи загива. При такава ситуация трябва да се 
счита направо за щастие, когато процесът на бавно гниене изведнъж се смени с бурно 
проявление на болестта дотолкова, че народът, в края на краищата, да си даде сметка за 
това, колко е опасно положението. В това се заключава, може да се каже, и 
благотворното значение на катастрофалния път на развитие. При равни други условия 
може да се превърне в изходна точка за преодоляване на болестта. 

Но и в този последен случай, за да се пристъпи към успешно лечение на болестта, 
трябва преди всичко правилно да се открие източника й. 

Да се различи правилно възбудителят на болестта и породилите я причини и в този 
случай се явява най-важното нещо. Но толкова по-трудно е да се направи тази разлика, 
колкото по-дълго микробите на болестта пребивават в народния организъм, тъй като 
при едно продължително пребиване от тяхна страна в организма болният свиква с тях и 
започва да ги усеща като естествена съставна част от своето тяло. Съществуват такива 
несъмнено вредни отрови, към които обаче организмът лесно свиква дотам, че престава 
да ги счита за "чужди" на тялото си и започва да вижда в тях необходимата 
принадлежност на народния организъм. Той дотолкова свиква с тях, че във всеки 
случай вижда в тях необходимото зло и престава даже да мисли за това, че трябва да 
намери възбудителя на болестта и да го унищожи. 

Така и у нас дълго преди началото на световната война организмът се разяждаше 
от отрова и в същото време към тази отрова бяха дотолкова привикнали, че никой, с 
отделни изключения, не се грижеше да открие възбудителя на болестта и да го 
ликвидира. Предвид изключенията хората понякога се замисляха само над болезнените 
явления в областта на икономическия живот. Аномалиите в тази сфера понякога 
привличаха към себе си вниманието, но в редица други области преминавахме напълно 
спокойно през аномалиите. 

А между другото още тогава имаше немалко симптоми на упадък, над които би 
следвало да се замислим много сериозно. 

Що се касае до аномалиите в икономическия ред, то тук се налага да се отбележи 
следното. 

Бурният растеж на народонаселението в нашата държава до началото на войната 
издигна проблема за достатъчното препитание на Германия и го постави в центъра на 
всички наши политически и икономически задачи. За съжаление, на нашата държава не 
й стигаше решителност да застане на единствения правилен път за разрешаване на този 
проблем. Държавните ни дейци смятаха, че са успели да изнамерят по-лек и по-евтин 
път към целта. Отказът ни от политиката на завоюване на нови земи в Европа и вместо 
това избраната от нас безумна политика на така нареченото мирно икономическо 



-138- 



завоюване на земята непременно трябваше да доведат до опасна политика на 
безгранична индустриализация. 

Първото и много тежко последствие от тази политика беше предизвиканото от нея 
отслабване на селячеството. В тази степен, в която се топеше селското съсловие, в 
същата степен неудържимо растеше броят на градския пролетариат. В края на 
краищата, беше загубено всякакво равновесие. 

Към това се прибави и увеличаването на неравенството - рязката граница между 
богатството и бедността. Нищетата и изобилието сега живяха толкова непосредствено 
близо, че резултатите неизбежно щяха да бъдат трагични. Мизерията и честата 
безработица започнаха да издевателстват над човека, усилвайки недоволството и 
озлоблението сред бедняците. Като резултат се усили политическия разкол между 
класите. Независимо от това, че страната преживяваше епоха на икономически разцвет, 
недоволството на мизеруващите ставаше все по-голямо. В края на краищата, навсякъде 
се утвърди убеждението, че "така не може да продължава дълго". И в същото време 
хората въобще не си представяха, какво трябва и може да се направи, за да се промени 
всичко това. 

Налице бяха типичните симптоми на дълбоко недоволство, което обикновено на 
първо време се проявява по този начин. 

Още по-лоши бяха симптомите, също произтичащи от това, че се отдаваше 
прекалено голямо значение на икономическия фактор. 

Понеже стопанството се превърна в господар на държавата и понеже парите 
станаха главно божество, пред което всички и всичко се прекланяше. Старите небесни 
богове все повече се предаваха в архива; сега ласкаеха само единствения бог-мамон. 
Започна израждане от най-лош вид - израждане толкова опасно, че нацията вървеше 
към епоха, свързана с огромни опасности и изискваща от синовете й героизъм. Стана 
ясно, че Германия върви към този ден, когато само със силата на меча ще може да си 
осигури парчето хляб и "мирният стопански труд". 

Властта на парите беше, уви, санкционирана и онази инстанция, която, може би, 
повече от всички беше длъжна да въстане срещу нея: негово величество германският 
император започна да вкарва в орбитата на финансовия капитал също висшето 
дворянство, което можеше да има, разбира се, най-лошите последствия. Вината на 
Вилхелм II се смекчаваше от обстоятелството, че тази опасност не беше забелязал и 
самият Бисмарк. Благодарение на вкарването на висшето дворянство в кръгооборота на 
финансовия капитал идеалните добродетели на практика се подчиняваха на влиянието 
на силата на парите. Беше ясно, че ако един път се застане на този път, военната 
аристокрация в най-близко време е длъжна да отстъпи на заден план пред финансовата 
аристокрация. Паричните операции са по-лесни от военните на боевите полета. 
Истинският герой, истинският държавен деец не би се съблазнил да се обвърже в тесни 
взаимоотношения с еврейските банкери. Наградите и отличията за военни подвизи 
станаха много евтини. Истинският войн сега предпочиташе да се откаже от такива 
награди. Даже и от гледна точка на чистотата на кръвта този процес също имаше 
дълбоко трагични последици. Дворянството постепенно се лишаваше от чисто расовите 
предпоставки за своето съществуване. Значителна част от благородното дворянство 
сега по-скоро заслужаваше епитета: "неблагородно дворянство". 

Постепенното изчезване на правото на лична собственост и преходът на системата 
на цялото стопанство в собственост на акционерни дружества представляваха уродлив 
симптом на икономически упадък. 

С това всеки труд като цяло ставаше обект на спекулация от страна на 
безсъвестните лихвари. Отделянето на собствеността от труда приемаше най-остри 
форми. Сега празникът беше на улицата, на борсата. Борсаджиите тържествуваха за 



-139- 



своята победа и бавно, но непоколебимо взеха в ръцете си целия живот на страната, 
целия контрол над съдбата на нацията. 

Още до началото на световната война чрез посредничеството на акционерните 
дружества цялото германско стопанство все повече попадаше под контрола на 
интернационалния капитал. Част от германската индустрия наистина правеше сериозни 
усилия, за да избегне тази съдба, но, в края на краищата, и тя падна жертва на 
обединения натиск от страна на алчния финансов капитал, който водеше своята борба с 
помощта на предания му приятел - марксизма. 

Дългата война, която се водеше срещу германската "тежка индустрия" беше само 
началото на подчинението на цялото германско стопанство на интернационалния 
контрол. Към това подчинение от самото начало се стремеше марксизмът. Но едва с 
победата в революцията от 1918-1919 г. марксизмът окончателно постигна тази своя 
цел. Сега, когато пиша тези редове, интернационалният финансов капитал удържа още 
една победа: той подчини на себе си и германските железници. С това 
"международната" социалдемокрация вижда още една от своите цели осъществена. 

Какво голямо значение започна да придобива у нас факторът икономика и как 
проникна този предразсъдък в съзнанието на немския народ може да се съди даже само 
по това, че с приключването на световната война господин Стинес, един от най- 
изявените представители на немската промишленост и търговия, излезе и открито 
заяви, че само икономиката би могла да спаси Германия. Този възглед се проповядваше 
точно тогава, когато Франция, например, виждаше най-главната задача в 
реорганизирането на преподаването в училищата си в хуманитарен дух и в решителната 
борба срещу онази грешна мисъл, че съдбата на един народ и една държава не зависи от 
вечните морални ценности, а от икономическите фактори. Изречението на Стинес 
причини много беди. То беше подхванато с изумителна бързина и използвано по най- 
безсъвестен начин от онези шарлатани и невежи знахари, които бяха издигнати от 
германската революция на най-висши постове. 

Един от най-лошите симптоми на разпадане в довоенна Германия беше онази 
половинчатост, която беше обхванала тогава всички и всичко. Половинчатостта винаги 
е резултат от собствената неувереност в едно или друго нещо, а също и произтичащата 
оттук, или от други причини, страхливост. Ние изпитвахме това заболяване поради 
нашата организация на възпитание. 

Организацията на възпитание в Германия притежаваше редица слабости до 
войната. Възпитанието у нас беше провеждано извънредно едностранно и подготвяше 
човека само към това да "знае" много, а не да "умее". Още по-малко внимание се 
обръщаше на изграждането на характера на личността, доколкото въобще един 
характер може да се изгради. Малко се обръщаше внимание на изграждането на 
чувство за отговорност и съвсем не се наблягаше на възпитанието на воля и решимост. 
В резултат на това у нас почти не съществуваха силни натури, а извънредно 
разностранни "всезнайковци", за каквито нас, немците, бяха свикнали да ни считат в 
довоенно време. Обичаха немеца заради това, че можеха да го използват за всяко нещо, 
но малко го уважаваха именно заради слабата му воля. Нима не случайно немецът най- 
лесно от всички се смесва с другите народи, губейки връзка със своята нация и родина. 
Нашата забележителна поговорка: "С една шапка в ръка ще преминеш по цялата 
страна" - достатъчно говори сама за себе си. 

Тази наша покорност беше особено вредна, тъй като определяше 
взаимоотношенията между поданиците и техния монарх. 

Образецът изискваше немецът безпрекословно да одобрява всичко, което Ваше 
величество благоволи да изрече и категорично не можеше никога и в нищо да му 
възразява. Но именно тук най-много ни липсваше чувството на гражданско 



-140- 



достойнство. Именно в резултат на липсата на това чувство впоследствие загина и 
монархията като институция. 

До нищо добро не можеше да доведе раболепието. Само за подлизурковците и 
използвачите подобно раболепно отношение към своя монарх можеше да бъде приятно. 
Това не можеше да се понрави и не се нравеше на честните и непоколебими души. 
Всички тези м най-верноподанически м лилипути, готови всяка минута да пълзят в 
краката на своя монарх и разточител на блага, проявяваха невероятна наглост и 
безцеремонност по отношение на целия останал свят, особено когато тези субекти 
можеха да се представят като монополисти на чувствата на монарха, а всички останали 
грешници и страдалци да представят като противници на монархията. Такива пълзящи 
червеи - като че ли произлезли от дворянско съсловие или от някакви други съсловия - 
пораждаха само отвращение и на практика бяха в ущърб на самата монархия. Повече от 
ясно е, че такива хора в действителност са само гробари на монархията и причиняват 
голяма вреда особено на самата идея на монархията. Та по друг начин не може да бъде. 
Един човек, действително способен да се бори за своето дело, никога няма да бъде 
подлизурко и влечуго. Ако някой е искрен привърженик на монархическия режим, той 
ще му бъде предан с цялата си душа и ще бъде готов да жертва всичко в името на този 
режим. Но такъв човек няма да застане на всеки кръстопът и да крещи за своята 
преданост към монархията, както обичат това да правят господата демократически 
"другари" на монархическия строй. Такъв човек, ако се наложи, ще сметне за свой дълг 
открито да предупреди монарха за една или друга опасност и няма да сметне за 
недопустимо да окаже едно или друго въздействие върху решението на монарха. 
Искреният монархист в никакъв случай не може да приеме, че Негово величество може 
да прави всичко, което намери за добре, даже и тогава, когато това ще доведе до 
неблагоприятни последствия. Искреният монархист в такъв случай ще сметне за свой 
дълг да вземе под своя защита монархията срещу самия монарх. Ако монархическата 
институция изцяло зависеше от монарха, тогава ще трябва да считаме монархическия 
режим като най- лоши от всички възможни режими. Защото трябва открито да 
признаем, че само в редки случаи монарсите са действително изявени мъдреци и 
образци за силни характери. Колкото и да се мъчим да представим монарсите като най- 
видните личности, невъзможно е човек повярва. На това може да повярват само 
професионалните подлизурковци, но честните хора, т.е. най-ценните за държавата, ще 
отхвърлят с негодувание такава версия. За честните хора историята си остава история, а 
истината - истина, даже и в тези случаи, когато става въпрос за монарси. Не, 
съчетанието на велик монарх и велик човек в една личност се случва толкова рядко в 
историята, че един народ трябва да е щастлив, ако снизходителната съдба му изпрати 
монарх макар и с относително добри лични качества. По този начин е ясно, че 
огромното значение на монархическата идея съвсем не е заложено в самата личност на 
монарха - освен в изключителните случаи, когато небесата пращат на човечеството 
такъв гениален герой, какъвто е бил Фридрих Велики,или такъв мъдър вожд като 
Вилхелм I. Но това се случва не повече от един път в столетие. Във всички останали 
случаи се налага да се констатира, че силата на монархическия режим не е в личността 
на монарха, а в идеята на монархията. С това и ролята на монарха се превръща само в 
служебна. Самият монарх в този случай е само едно колело в общия механизъм и е 
длъжен с цялата си роля на самия механизъм. Той трябва да подчини своите действия 
на висши цели. Истински "монархист" е не този, който безмълвно ще гледа как един 
или друг монарх действа в ущърб на тези висши цели, а този, който сметне за свой дълг 
да направи всичко възможно, за да избегне това. Ако се съгласим, че идеята на 
монархизма се изчерпва със "свещената" личност на монарха, то ще попаднем в такова 
положение, че даже и лудия монарх не бива никога да се сменя. 



-141- 



За това сега е необходимо да се говори на глас, тъй като в последно време отново 
тихомълком започват да действат някои от факторите, които не малко направиха, за да 
погубят монархията. Преправяйки се на наивни, някои господа с вдигнато чело се 
кълнат в името на "своя крал", като напълно забравят, че именно те в най-критичната 
минута дезертираха от лагера на монархията по най-безсрамен начин. Не стига само 
това, но и тези господа имат още наглостта да наричат с лошо име и онзи немец, който 
не е склонен да пее с тях в един глас. А кои са, всъщност, тези настоящи герои? Това са 
същите тези страхливи зайци, които през 1918 г. масово се разбягаха при вида на 
окървавените превръзки. В този момент те преспокойно предоставиха на "своя" крал 
собствената му участ, а самите те побързаха да сменят мечовете си с бастунчета за 
разходка, да вържат на врата си неутрални вратовръзки и да направят всички останали 
необходими манипулации, за да могат да се пъхнат в тълпата в ролята на "мирни 
граждани". Тези храбри борци за монархия изчезнаха за секунди тогава от 
повърхността. А ето сега, когато благодарение влиянието на действията на други хора 
революционните бури утихнаха, когато отново стана безопасно да вдигнеш наздравица 
за "своя" крал, сега тези "слуги и съветници" на короната отново нямат нищо против да 
вдигнат глава. Сега отново с нетърпение очакват момента, когато ще могат отново да се 
докопат до топлите местенца. Сега предаността към монархията отново бликаше от тях 
с всичка сила. Сега те отново са пълни с енергия, вероятно, до момента, когато отново 
на хоризонта ще се покаже първата окървавена превръзка. Тогава тези страхливци 
отново ще се разбягат като мишки, усетили котка. 

Ако самите монарси не бяха виновни за създаването на такива нрави, ние бихме 
могли само да изразим съпричастието си към тях, че сегашните им "предани слуги" 
представляват такива жалки фигури. Нека макар и днес бившите монарси си дадат 
сметка, че с подобни рицари е по-лесно да загубиш трона си, отколкото да го завоюваш. 

Това лицемерие беше само един от логичните изводи, произтекли от 
възпитателната система у нас. 

В това отношение минусите на нашето възпитание се проявяват в най-ужасяваща 
форма. Единствено благодарение на цялата ни система на възпитание такива жалки 
хора можеха да играят огромна роля при всички дворове, като на практика постепенно 
подриваха основите на монархията. Когато впоследствие цялата институция рухна, те 
духнаха. Напълно естествено: подлизурковците и блюдо лизците никога не са склонни 
да отдадат живота си за монархията. Ако самите монарси не са разбрали това навреме и 
ако те и сега не желаят да го разберат, то толкова по-зле за самите тях. 

В резултат на неправилната възпитателна система неизбежно се достигна до 
липсата на достатъчно развито чувство за отговорност, а оттук до неумение да се 
решават правилно основните проблеми от жизнена важност. 

Първопричината на това заболяване у нас в голяма степен се корени в 
парламентарния режим - Неслучайно този режим е въплъщение на безотговорността в 
нейния чист вид. За съжаление обаче, тази болест беше проникнала във всички клетки 
на живота и най-много във всички клетки на нашето държавно управление. Навсякъде 
хората бягаха от отговорност и затова с най-голямо желание се спираха на полумерките 
и полурешенията. Мярката за лична отговорност за взетите решения ставаше все по- 
микроскопична. 

Достатъчно е да си припомним каква позиция заемаха и заемат отделните наши 
правителства по отношение на много в голяма степен вредни явления от обществения 
живот. Припомнете си това и веднага ще ви стане ясно до какви ужасни резултати води 
тази всеобща половинчатост, този страх пред отговорността. 

Ще взема няколко примера от многото. 



-142- 



Прието е, както е известно, пресата да се нарича "велика държава". Особено обичат 
този епитет журналистическите кръгове. И действително, значението на печата е 
огромно. Ролята на печата е невъзможно да бъде преоценена. Нали именно на печата се 
пада задачата да продължи възпитанието на хората вече на зряла възраст. 

Читателите на нашата преса могат да бъдат разделени на три групи: 

първо, онези, които вярват на всичко прочетено; 

второ, онези, които не вярват на нищо от прочетеното; 

трето, онези хора с мозъци, които умеят да се отнесат критично към прочетеното и 
съответно да си правят своите изводи. 

В цифрово отношение първата група е най-голяма. Тя се състои от основната маса 
от народа и затова представлява най-примитивната в идейно отношение част от 
нацията. 

Втората група читатели в цифрово отношение е по-малка. Една част от нея се 
състои от елементи, които по-рано са принадлежали към първата група, а след това в 
резултат на дълъг опит са се разочаровали и са отишли в другата крайност: сега те не 
вярват на нищо, "стига да е напечатано във вестника". Те ненавиждат всички вестници 
и или въобще не ги четат, или безкрайно се възмущават на съдържанието им, 
приемайки, че всички вестници са само лъжа и измама. Да си имаш работа с такива 
хора е много трудно, понеже те са настроени с недоверие и тогава, когато става въпрос 
за истина. Тези хора са почти изцяло изхабени за каквато и да е положителна работа. 

Третата група в цифрово отношение е най-малка. Тя се състои от истински духовно 
развити личности, на които и вродените качества и възпитанието са им дали 
възможност да мислят самостоятелно. 

Тези хора се опитват да си съставят собствено мнение, те подлагат на проверка 
всичко прочетено и едва след това правят изводи. Такива хора четат всеки вестник 
критично. Тук на автора на статията не винаги му се пише лесно. Господата 
журналисти се отнасят хладно към такива читатели. 

За хората от третата група не е толкова опасно и няма такова значение всичко, 
което попада в нашите лъжливи вестници. 

Този кръг от читатели отдавна е свикнал да вижда у всеки журналист ненадежден 
човек, който само по изключение понякога ще каже истината. За съжаление обаче, 
голямото значение на тези прекрасни личности не е в тяхното количество, а само в 
тяхната интелигентност. За нещастие, такива хора се броят на пръсти и това е много 
лошо особено в нашата епоха, когато умът е нищо, а мнозинството - всичко. В нашия 
век, когато избирателната бюлетина решава всичко, най-голямо значение получава 
именно първата, най-многочислената група от читатели на вестници, т.е. групата на 
най-неопитните хора, които лесно вярват на всичко. 

Най-дълбоките интереси на народа и държавата изискват да не се допуска 
народните маси да попаднат в ръцете на лоши, невежи и нечестни "възпитатели". 
Задължението на държавата щеше да бъде в контрола на това възпитание и в 
системната борба срещу злоупотребите в печата. Държавата трябва да следи особено 
внимателно вестниците, тъй като влиянието им върху хората е много силно и дълбоко, 
заради това, защото вестниците говорят ежедневно с читателя. Именно равномерността 
на пропагандата и постоянното повтаряне на едно и също оказват изключително 
влияние на читателя. Ето защо в тази област повече от всяка друга държавата би имала 
право да използва абсолютно всякакви средства, водещи към целта. Никакви викове за 
така наречената свобода на словото не би трябвало да спрат държавата, която е длъжна 
да осигури на нацията така необходимата й здрава умствена храна. Здравата държава на 
всяка цена трябва да вземе в ръцете си това оръжие на народното възпитание и да 
постави печата в служба на своята нация. 



-143- 



А какво става на практика? Каква умствена храна даваше немската преса на 
нашето население до войната? Нима това не беше най-силната отрова, която човек 
може да си представи? Нима не внушаваха на народа ни пацифизъм от най-лош вид в 
такова време, когато противникът системно и непоколебимо се готвеше вече да хване 
за гърлото Германия? Нима в мирно време не внушаваше нашата преса на народа 
съмнения в правотата на собствената му държава и не му подсказваше с това, че в 
предстоящата борба трябва да се ограничим само с отбрана? Нима нашата преса не 
обрисуваше на германския народ толкова съблазнително прелестите на "западната 
демокрация", че, в края на краищата, благодарение на тази възторжена тирада нашият 
народ наистина повярва, че той може да довери бъдещето си на някакъв си митичен 
"съюз на народите". 

Нима нашата преса не помогна с всички сили да се възпита народа в безнравствени 
чувства? Нима не осмиваше тя най-редовно всякакъв морал и нравственост като нещо 
остаряло, допотопно, докато най-накрая и народът ни не усвои "съвременния морал". 
Нима тя не подронваше системно и упорито основите на държавния апарат дотогава, 
докато не стане достатъчно само с един удар да се срути цялата институция. Тази преса 
се бореше с всички средства срещу това народът да не дава на държавата онова, което й 
принадлежи. Тя беше готова да пусне в ход какви ли не критики, за да унижи армията. 
Тя редовно саботираше общата военна повинност. Тя наляво и надясно призоваваше 
към отказ от военни кредити и т.н. В края на краищата, резултатите от това трябваше 
някога да се проявят. 

Дейността на така наречената либерална преса беше дейност на гробарите на 
немския народ и германската страна. Какво да кажем за "работата" на лъжливите 
вестници на марксисткия лагер. Та нали за тях да лъжат е така необходимо, както за 
котката да лови мишка. Нали главната им задача е да отровят всяко национално, 
истинско народно чувство от народната душа и с това да подготвят диктатурата на 
интернационалния капитал, диктатурата на евреите над немската нация. 

Какво предприе държавата срещу това масова отравяне на нацията? Нищо, 
абсолютно нищо. Един- два смешни указа, един- два закона за глоби, когато вече 
ставаше въпрос за случаи от извънредна низост. И това е всичко. Държавата се 
стараеше само по един или друг начин да привлече на своя страна тази заразна преса. 
За тази цел прибягваха до ласкателства и говореха наляво и надясно за великото 
"значение" на пресата, за нейната "ценност", за "просветителската й мисия" и т.н. А 
хитрите евреи слушаха цялото това ласкателство, смеейки се в шепичка, и отговаряха 
лукаво с галантна благодарност. 

Причината за този позорен банкрут на държавата беше не толкова в неразбирането 
на тази опасност, а по-скоро в господството на възмутителната страхливост, а от тази 
страхливост неизбежно се раждаше поразителна половинчатост при всички решения и 
мероприятия. Никой не притежаваше решимост да предложи и приложи сериозни 
радикални мерки. В тази, както и във всяка друга област хората се увличаха по 
безсмислени половинчати рецепти. Вместо да ударят змията право в сърцето, те я 
гьделичкаха и дразнеха и в резултат всичко оставаше по-старому. Повече от това. 
Влиянието на всички тези вредни фактори само растеше от година на година. 

Онази отбранителна борба, която немските правителства водеха с пресата, която 
тровеше народа и най-вече имаше еврейски произход, не притежаваше никаква 
последователност и не се характеризираше даже с някакъв намек за решителност. Но 
преди всичко на тази борба й липсваше определена целеустременост. Държавният 
"разум" на господата държавни съветници не беше изобщо в състояние поне малко 
правилно да оцени значението на сериозната борба срещу еврейската преса, да избере 
надлежно средствата за тази борба и да начертае ясен план на кампанията си. Тази 



-144- 



борба се водеше без кормило и без платна. Когато някоя вестникарска змия ухапеше 
болезнено, то тогава се спираше вестника за няколко седмици или даже за няколко 
месеца, но оставяха гнездото на змията неприкосновено. 

От една страна, тук проличаваше безкрайното хитрата тактика на евреите, а от 
друга - неопитността и глупостта, достойни само за нашите господа тайни съветници. 
Евреите бяха твърде умни, за да придават на всичките си вестници еднакво 
настъпателен характер. Не, задачата на една част от еврейската преса бе да създава 
прикритие за другата й част. На марксистките вестници даваха задача редовно и 
открито да оплюват всичко свято на човека, да клеветят по най-безсрамен начин 
държавата и правителството, да насъскват една част от нацията срещу останалата и т.н. 
В същото време друга част от еврейските вестници, органите на буржоазно- 
демократичната "мисъл", си слагаха маската на прословута обективност, старателно 
избягваха всички грубости, отлично давайки си сметка, че празноглавковците съдят 
само по външността и никога не са способни да схванат истинския смисъл на нещата. 
Използвайки тази слаба черта, буржоазно-демократичните вестници умееха да 
завоюват за себе си даже и уважение. 

За онези, които съдят по външната форма, вестникът "Франкфуртер цайтунг" е 
образец на приличие. Нали този вестник никога не употребява груби изрази, винаги 
отхвърля физическата жестокост, постоянно апелира към борба само с "идейни" 
средства. А нали е добре известно, че подобна идейна борба най-много се харесва на 
най-бези дейните. Това е само резултат на недостатъчно образование. Човек се отучва 
от това, как следва да се възприема природата; той е придобил някакви знания, но 
изобщо не е способен да ги използва правилно, тъй като тук не са достатъчни само 
добра воля и прилежност; вродени способности у него няма. Притежавайки само някои 
зачатьци на полуобразование, такъв човек не разбира законите на природата; не 
разбира и, че самото съществуване на човека е подчинено на определени вечни закони. 
Такъв човек не разбира, че в света, където планетите и слънцето се въртят, а луната се 
върти около планетите и т.н., където постоянно и безусловно силата господства над 
слабостта и превръща последната в своя послушна слугиня, - няма и не може да има 
никакви специални закони за самия човек. Вечните принципи на тази мъдра система 
определят съществуването и на самия човек. Човек може да се опита да разбере тази 
закономерност, но да я измени, той не може никога. 

Нашите полуграмотници не разбират нищо от това. И ето точно заради 
"полуобразования" свят евреите издават своите така наречени "интелигентни 
вестници". За този кръг читатели се издават такива вестници като "Франкфуртер 
цайтунг" и "Берлинер тагесблат". Техният тон е настроен към този кръг читатели. И 
трябва да признаем, че тези вестници постигат целта си. Те избягват да произнесат 
макар и една груба дума, но в същото време те системно сипват отрова в сърцето - само 
че от друг съд. Приспивайки читателя със сладката си форма на изложение, 
внушавайки му увереност, че вестникът преследва само интересите на науката или 
даже на морала, такива вестници удивително ловко, почти по гениален начин успиват 
бдителността на читателя и правят с него всичко, което си пожелаят. Спечелили 
доверието на читателя, тези "прилични" вестници хитро му внушават мисълта, че 
останалата част от еврейската преса наистина понякога се "зарива" в изложения, но по 
същество тя също преследва интересите на народа и нищо повече. Приспаният читател 
започва да вярва на това. Той също не одобрява резкия тон на втората част от 
вестниците, но естествено, решително протестира срещу каквото и да е посегателство 
върху святостта на "свободата на словото" - под този псевдоним фигурира, както е 
известно, онази непрекъсната лъжа и онази предателска отрова, с които хранят нашия 
народ. Така и се получава, че никой не се решава да излезе открито срещу бандитите от 



-145- 



печата. Само се опитай и веднага ще получиш срещу себе си така наречената "прилична 
преса". Кажи само една дума срещу най-позорните органи на пресата и веднага всички 
останали вестници ще се застъпят за тях. 

И ето по такъв начин отровата безпрепятствено е прониквала в кръвта на народа 
ни, а държавата не е намерила сили да се бори с тази болест. В половинчатостта на 
онези средства, които държавата е прилагала, в тяхната смехотворност са се проявявали 
грозните симптоми на упадъка на държавата. Понеже онази институция, която няма 
решимостта с всички сили да защитава съществуването си, на практика губи и правото 
си на съществуване. Всяка половинчатост е само външна проява на вътрешния упадък. 
Рано или късно сред проявлението на външния упадък следва и окончателната 
катастрофа. 

Аз не се съмнявам нито за секунда, че сегашното поколение, ако управлява 
правилно, по-лесно ще се справи с тази опасност. 

Сегашното поколение е преживяло много и това е укрепило нервите му, доколкото 
то въобще е съхранило някакво душевно равновесие. От само себе си се разбира, че и за 
в бъдеще, само щом се опитаме да се докоснем до което и да е еврейско гнездо и да 
сложим край на техните злоупотреби с печата, щом се опитаме да вземем от ръцете на 
врага на народа това оръжие за възпитание на масите и да го предадем в ръцете на 
държавата, юдеите, разбира се, ще вдигнат страшна олелия. Но аз се надявам, че 
съвременното ни поколение ще се отнесе към това по-спокойно от нашите бащи. В края 
на краищата, ухапването от змия въпреки всичко не е толкова страшно, колкото 
избухването на гранати от 30-сантиметрови оръдия. 

Като още един пример за проява на слабост и половинчатост от страна на 
ръководните ни личности по отношение на въпроси на живот и смърт за нацията ни, 
може да послужи следното. Както е известно, още по време на дните до войната 
успоредно с политическото и нравствено заболяване на народа можеха да се 
констатират не по-малко ужасни симптоми на физическа деградация на народния 
организъм. Още през тези години и особено в по-големите градове започна да върлува 
сифилисът. Що се отнася до туберкулозата, то и тя постепенно започна да се 
разпространява в ужасяващи размери по цялата страна, вземайки многочислени жертви. 

И какво се получи, независимо от това, че и в двата случая ставаше въпрос за 
ужасен бич за нашата нация, държавните ръководители не можаха да намерят сили за 
някакво сериозно противодействие. 

Това особено важи за борбата срещу сифилиса. Те просто капитулираха пред тази 
беда. Ако се бяхме наканили да се борим сериозно срещу този бич, трябваше да 
преминем към съвсем други средства. Изобретяването на едно или друго медицинско 
средство, при това много съмнително, разпространението му по обикновения 
прекупвачески начин не можеше да изиграе сериозна роля в борбата с такава опасна 
болест. Тук трябваше преди всичко да се погледне в сърцевината и да се потърсят 
причините за болестта, а не да се мисли само за външните й проявления. Причината за 
разпространението на сифилиса беше заложена преди всичко в проституирането. Ако 
проституцията не предизвикваше сифилиса, то самите й морални последствия бяха 
достатъчно ужасни, тъй като те бавно и но неизбежно водеха до израждането и гибелта 
на народа. Проникването на еврейския дух в областта на половия живот, 
мамонизацията на тази страна от живота ни неизбежно рано или късно подриват 
жизнените сили на младите поколения. Вместо здрави деца, продукт на силни човешки 
чувства, на бял свят се появяват болни деца продукт на търговска сметка. Тъй като е 
ясно, че нашите бракове са по сметка; любовните инстинкти се удовлетворяват на 
друго място. Разбира се, за определено време природата може да се управлява, но рано 
или късно тя ще отмъсти за това. За съжаление твърде късно ще го разберем. 



-146- 



Примерът с нашите благородници най-добре показва до какви тежки последствия 
води игнорирането на здравите предпоставки за брака. Точно пред нас е резултатът на 
онези бракове, които, от една страна, са продукт на обществените условия, а от друга, 
произтичат от чисто финансови разчети. Първият комплекс от причини обуславя 
слабостите; вторият направо води до отравяне на кръвта. Ако благородникът се ожени 
за първата му попаднала богата еврейска бакалка, то разбира се, че ще получи и 
съответното потомство. Така и в двата случая в резултатът се получава израждане. 

По този път тръгна и нашият средно статистически гражданин. Резултатите, 
разбира се, са същите. 

Хората се стараят да подминат всички предупреждения, които им разкриват тези 
опасности, като че ли така ще престанат да съществуват самите опасности. Не, от 
фактите не можеш да избягаш. А фактът е, че в живота на големите ни градове 
проституцията играе все по-голяма роля, че в резултат на това сифилисът предизвиква 
все по-големи опустошения. Най-ярък пример за тези резултати виждаме в заведенията 
за душевно болни. Но достатъчно нагледни, уви, са тези резултати върху нашите деца. 
В болестите на децата намират израз греховете на бащите. Все по-разпространените 
детски заболявания са красноречиво доказателство за това, доколко развратен е 
половият ни живот. 

Възможно е човек по-различен начин да погледне на този факт. Някои въобще не 
го забелязват или, по-точно казано, не искат да го забележат, което, разбира се, е най- 
лесно. Други се вживяват в ролята на светци, възприемат това като абсолютен грях, 
считат за свой дълг подробно да говорят пред всеки заблуден грешник за святостта на 
брака и само се молят на бога да обърне внимание на това зло и да сложи край на целия 
този разврат - по възможност обаче едва след като същите тези престорени набожници 
остареят и позабравят за какъвто и да е полов живот. Трети си дават отлична сметка до 
какви ужасни последствия води тази чума, но те само повдигат рамене, тъй като 
предварително знаят, че нищо не могат да направят и че всичко трябва да се остави да 
следва естествения си ход. 

Всичко това, разбира се, е много лесно и удобно, но не трябва да се забравя, че в 
резултат на такива м уД°бства м загива цяла една нация. Да се осланяме на факта, че и 
при другите народи нещата са по този начин, не променя с нищо факта, че нашият 
народ загива. Та нали нещастието на другите не намалява собствените ни страдания. 
Въпросът е именно в това кой народ пръв ще се справи с тази беда и кои именно 
народи, обратно, ще загинат в тази беда. 

Точно тук виждаме изпитателното средство, което подлага на проверка стойността 
на всяка раса. Расата, която не издържи на изпитанието, ще загине и ще освободи място 
на по-здравата, по-издръжливата раса. Тук става въпрос за проблем, който е неразривно 
свързан със съдбата на бъдещите поколения. Тук в голяма степен се потвърждава 
правилото, че греховете на бащите се стоварват като отмъщение до десето коляно. 

Греховете срещу кръвта и расата са най-страшните на този свят. Онази нация, 
която се поддаде на тези грехове, е обречена. 

Точно в това отношение положението на предвоенна Германия беше ужасяващо. 
Какво направихме, за да се борим срещу разпространилата се чума, погубваща нашата 
младост? Какво направихме, за да преодолеем мамонизацията на половия ни живот? 
Какво направихме, за да се противопоставим на произтичащата оттук сифилизация на 
целия народ? 

Отговорът на всички тези въпроси ще се изясни, когато покажем какво трябваше да 
се направи. 

Преди всичко не трябваше да се отнасяме към този проблем лекомислено; 
трябваше да разберем, че от неговото разрешение зависеше щастието или нещастието 



-147- 



на цели поколения, че от изхода на борбата с това зло зависи цялото бъдеще на народа. 
Ако бяхме го разбрали, то щяхме да преминем към действително сериозна, безпощадна 
борба срещу това зло. Преди всичко трябваше да съсредоточим цялото внимание на 
нацията към него. Трябваше да направим така, че всеки да разбере огромната опасност 
и значението на борбата срещу нея. Хората вникват в тежестта на обстоятелствата само 
тогава, когато не действат само по принуда, но и са убедени в това - напълно осъзнали 
необходимостта от конкретни стъпки. Но затова преди всичко трябва да се развие 
голяма просветителска дейност и да се отстранят всички пречки. 

Във всички случаи, когато на пръв поглед става въпрос за неразрешими задачи, 
преди всичко трябва да се съсредоточи вниманието на народа единствено и само върху 
този проблем и да бъде направено по такъв начин, като че ли от това зависи съдбата на 
народа. 

Само по този начин може да вдигнеш народа за велики дела, изискващи голямо 
напрежение на силите. 

Казаното се отнася и до отделната личност, когато тя си поставя големи цели. Тя 
също трябва да си построи план; тя също трябва да преодолява едно след друго 
препятствия. Във всеки момент тя е длъжна да се съсредоточи на една определена, 
макар и частична цел. Когато я достигне, тя трябва да се движи по-нататък, докато не 
изпълни изцяло поставената задача. Който не умее да прави това по план, който не умее 
поетапно да се движи към изпълнението на поставената цел, той никога няма да 
достигне да крайния резултат и непременно ще затъне някъде на половината път. 
Умението да се бориш за крайната си цел е цяло изкуство. Често това изисква правилно 
напрежение на енергията. Единствено стъпка по стъпка човек може да преодолее 
възникналите на пътя му препятствия. 

Най-първата предпоставка за всеки успех е тогава, когато ръководителите на 
делото успеят да покажат на народните маси онзи участък от пътя, който трябва да се 
премине в даден период, съумеят да концентрират вниманието на народа в този малък 
участък, който се явява пореден в дадения момент. Трябва да умеят да заразят масите с 
убеждението, че от частичния успех зависи всичко останало. Умората може да завладее 
масите, ако те виждат пред себе си прекалено дълъг път. Понякога изпадат в дълбоко 
отчаяние. Всеки пътешественик постъпва правилно, когато не мисли само за крайната 
цел на своето пътешествие, а разделя пътя си на няколко участъка и след това 
постепенно ги преодолява един след друг. Така той по-бързо ще достигне до крайната 
си цел и не би се отчаял, че пътят е дълъг. Същото може да се каже и за една нация. 

Борбата срещу сифилиса трябваше да бъде представена на народа като главна 
задача, а не просто като една от задачите. За тази цел трябваше да се прибегне към 
всички видове пропаганда. С всички средства трябваше да се втьлпи в главите на 
хората, че вредите, които причинява сифилисът, ще ни погубят. Това трябваше да се 
прави с всички сили - чак до тогава, докато цялата нация се убеди, че от разрешаването 
на тази задача зависи всичко. 

Само след такава дългогодишна подготовка можеше да се прикове вниманието на 
народа към това зло и да се пробуди в него жертвоготовността. Едва тогава можеше да 
се премине към редица сериозни постъпки без да се страхуваме от това, че народа няма 
да ни разбере и няма да ни последва. 

За да се преборим с тази чума, са нужни огромни жертви и също толкова огромен 
труд. 

Борбата срещу сифилиса изисква борба срещу проституцията, срещу 
предразсъдъците, срещу старите вкоренени навици, срещу многобройните стари 
представи, остарели възгледи и преди всичко срещу фалшивата набожност, вкоренила 
се в определени слоеве на обществото. 



-148- 



Първата предпоставка за това да имаш макар и само морално право да се бориш 
срещу проституцията е да бъдат създадени условия, облекчаващи ранните бракове. 
Вече в по-късните бракове неизбежно е заложено съхранението на институцията, която, 
колкото и да не ви се вярва, е истински позор за човечеството - институция, която 
въобще не може да бъде свързана със скромната претенция на човека да се нарича 
образ и подобие божие. 

Проституцията е позор за човечеството, но тя не бива да бъде отстранена чрез 
морални проповеди, благочестиви пожелания и т.н. Да се отслаби това зло, а след това 
окончателно да се пребори са нужни ред предпоставки. Първата от тях е възможността 
за ранни бракове. Главното, което ни е необходимо, е мъжете да встъпват в брак още на 
младини; жените във всички случаи играят пасивна роля. 

Доколко сме навлезли в задънена улица е видно от факта, че често можеш да чуеш 
от устата на майките на така нареченото най-елитно общество заявления в смисъла, че 
те биха били много щастливи, ако дъщеря им се омъжи за човек с "вече притъпени 
рога". И какво от това? Тъй като хората от такъв тип изпитват по-малко недостиг, 
отколкото младите, то е повече от ясно, че нашата невеста лесно ще си намери такъв 
безрогов Зигфрид. Е, тогава и поколенията, разбира се, ще носят отпечатъка на този 
брак по сметка. По-нататък би трябвало да отчетем факта, че у нас се ограничава 
раждаемостта, което пречи на природата да осъществява естествен подбор, тъй като у 
нас се смята, че всяко новородено, колкото и да е хилаво, трябва да продължи да живее. 
Като вземете пред вид всичко това, ще си зададете въпроса: защо у нас въобще 
съществува брачната институция? И с какво бракът се различава от проституцията. 
Нима нямаме повече никакви задължения към бъдещите поколения? Нима не е ясно, че 
децата и внуците ни ще трябва да проклинат лекомислено престъпното отношение към 
онова, което се явява не само естествено право, но и естествен дълг към човека? 

Така пред очите ни културните народи постепенно вървят към гибелта си. 

Необходимо е да се разбере, че и бракът не е самоцел, че той трябва да служи за 
по-велика цел - размножаване и съхраняване на вида и расата. Само в това се заключава 
истинския смисъл на брака. Само в това е великата му задача. 

Само по това, доколко браковете изпълняват тази задача, може да се съди за 
степента на нормалното положение. Ранните бракове са правилни заради това, че само 
младите съпруги имат достатъчно физически сили да създадат здраво поколение. 
Логично е, че за ранните бракове е необходимо да има редица социални предпоставки, 
извън които не може и да се мисли за ранен брак. Достатъчно е да се вземе предвид 
макар и проблем като жилищния, за който така безрезултатно се бори нашата 
"социална" република. Нима не е ясно, че дори само тежките жилищни условия силно 
съкращават числото на браковете и увеличават проституцията? 

Същата печална роля играе политиката ни по отношение на работната заплата. 
Щом като не обръщаме достатъчно внимание на въпроса за възможността бащата на 
семейството да го издържа, то е ясно, че това прави невъзможни ранните бракове. 

Действителната борба срещу проституцията ще стане възможна едва тогава, когато 
променим радикално цялата социална обстановка и създадем всички предпоставки, 
необходими за ранните бракове. Ето първото, което трябва да направим, за да 
пристъпим към разрешаване на този проблем. 

Второ, ние трябва да изтръгнем от сферата на възпитанието цяла поредица от 
недостатъци, върху които почти не се замисляме. Преди всичко трябва да се създаде 
баланс между умственото и физическото възпитание. Това, което у нас сега се нарича 
гимназия, е насмешка над гръцкия й първообраз. У нас съвсем са забравили, че 
здравият дух живее само в здраво тяло. Това правило е абсолютно вярно в прилагането 
му към основната част от народа, а отделните изключения не играят съществена роля. 



-149- 



В довоенната епоха имаше години, когато тази истина беше напълно забравена. 
Цялото внимание беше съсредоточено изцяло върху "духа" и съвсем забравяха за 
тялото. Хората смятаха, че именно такава представа за възпитанието съответства на 
величието на нацията. Това, разбира се, беше грешка, която много скоро започна да 
отмъщава за себе си. Съвсем не е случайно обстоятелството, че болшевишката вълна 
никъде не е намирала такъв отклик, както именно там, където глада и недохранването 
довеждаха населението до израждане: в средна Германия, Саксония, в Рурския басейн. 
Във всички изброени области така наречената интелигенция не оказваше никакво 
сериозно съпротивление на еврейската болшевишка болест. Първо, защото и самата 
интелигенция в тези райони физически се израждаше благодарение на същата нужда и, 
второ, тъй като и въпросът за възпитанието и там беше поставен ненормално. 
Изключителната грижа за възпитанието единствено на "духа" прави напълно 
неспособни висшите слоеве на обществото ни да се задържат, а още по-малко да си 
пробият път в такива зони на развитие, когато не "духът" решава, а - юмрукът. Ако 
човек е физически слаб, то често благодарение на това той става и страхлив. 

Изключителното предимство на духовното развитие и пренебрегване на 
физическото често води още в ранна младост до преждевременно пробуждане на 
половите представи. Юноша, който калява тялото си със спорт, придобива желязна 
сила, и в същото време чувствените му потребности са по-малко, отколкото на юноша, 
който се храни само с духовна храна, седи само над книгите и т.н. Рационалното 
възпитание трябва да вземе всичко това под внимание. Правилно приложеното 
възпитание е длъжно да вземе предвид и факта, че физически здравият човек ще 
подхожда със съвсем други потребности към жената, отколкото тези преждевременно 
изпортени и изтощени млади хора. 

Целият подход на възпитанието трабваше да бъде поставен така, че свободното 
време на младежта да се използва за физически упражнения. Нашият юноша не трябва 
свободно да се шляе по улиците и кината, а трябва след работния ден да посвещава 
останалото време на закаляване на организма си, тъй като животът ще предяви към 
него големи изисквания. Задачата на възпитанието на нашето юношество трябва да се 
състои не в напомпването му с ученически премъдрости, а именно в това, за което 
говорихме по-горе. Трябва да се сложи край и на този предразсъдък, че въпросите за 
физическото възпитание са лична работа на всеки отделен човек. Не, това не е така. Не 
и не може да бъде лична работа тогава, когато е в ущърб на бъдещите поколения, а 
може и на цялата раса. 

Едновременно с физическото възпитание е необходимо да се започне борба и 
срещу моралното зло. 

По същество целият ни обществен живот е изключителен развъдник на полови 
съблазни и дразнители. Ако се загледате в програмата на кината, вариетата и театрите 
ни, няма да можете да отречете, че това далеч не е онази храна, от която се нуждае 
юношеството ни. Афишите и плакатите прибягват до най-низките начини за 
възбуждане любопитството на тълпата. На всеки, който не е загубил способността да 
разбира психологията на юношеството, му е ясно, че всичко това причинява огромен 
морален ущърб на младежта. Тежката атмосфера на чувственост, господстваща 
навсякъде у нас, неизбежно предизвиква у едно момче такова въображение, което би 
трябвало да му е напълно чуждо. Резултатите от такъв тип "възпитание" се налага да 
бъдат констатирани сега, за съжаление, на всяка крачка. Младежта ни узрява твърде 
рано и затова остарява преждевременно. В съдебните зали често можете да чуете 
ужасяващи неща, които дават ясна представа за това, колко непочтен е животът на 14- 
15 годишните ни юноши. Какво чудно има в това, че сифилисът се разпространява и 
сред тази възраст. Нима не е страшно да видиш как проститутките от големите градове 



-150- 



дават първите уроци по брачен живот на тези още съвсем млади, физически слаби и 
морално развратени момчета. 

Който наистина желае да се бори срещу проституцията, е длъжен преди всичко да 
помогне за отстраняването на идейните й предпоставки и на онази антиморална 
култура на големите градове, която е истински бич за юношите. Разбира се, че по този 
повод ще се вдигне огромен шум, но не трябва да му се обръща внимание. И ако не 
измъкнем младежта ни от блатото, което я обкръжава, тя неизбежно ще потъне в него. 
Който не желае да види цялата тази мръсотия, той на практика й помага и сам се 
превръща в съучастник в постепенното проституиране на бъдещите поколения, от 
които зависи бъдещата съдба на нацията ни. Тази пречиствателна работа трябва да се 
предприеме във всички области. Това се отнася за театъра, изкуството, литературата, 
киното, пресата, плакатите, изложбите и т.н. Във всички тези сфери се налага да се 
констатира явлението на разпадане и загниване. Едва след основно почистване ще 
можем да накараме литературата, изкуството и т.н. да служат на една велика морална 
държавна и културна идея. Необходимо е целия ни обществен живот да се освободи от 
спарената задух на съвременната еротика, необходимо е да се прочисти атмосферата от 
всички противоестествени и безчестни пороци. Тук ръководеща идея трябва да е 
системната грижа за физическото и морално здраве на народа ни. Правото на 
индивидуална свобода трябва да отстъпи на заден план пред дълга за съхранението на 
расата. 

Едва тогава, когато проведем всички тези мероприятия, би могло да се каже, че 
сега и чисто медицинската борба срещу тази болест може да донесе известен успех. Но 
и тук полумерките ще бъдат недопустими, и тук ще се наложи да се вземат радикални и 
тежки решения. Да се лишат инвалидите от възможността за размножаване и създаване 
на дефективно потомство е справедливо. Системното прилагане на това правило би 
било една от най-хуманните мерки. Това ще бъде варварство по отношение на 
нещастниците, станали жертва на неизлечими болести, но ще бъде благодеяние за 
останалото население и за бъдещите поколения. Преходните страдания ще продължат, 
може би, един век, а след това ще ни благославят за тези мерки в продължение на 
хилядолетия. 

Борбата срещу сифилиса и нейната прародителка проституцията е една от най- 
трудните задачи на човечеството. Тя е трудна, защото става въпрос не за разрешаването 
на един или друг частичен проблем, а за отстраняване на цял комплекс от явления, 
които неизбежно предизвикват сифилис. Физическото заболяване в дадения случай е 
резултат на заболяване на моралните, социалните и расови инстинкти. 

Ако от страх или от мързел не поведем тази борба, то какво ще се случи с народа 
ни след петстотин години? Ясно е, че тогава сред нас ще се намерят неколцина, за 
които ще може да се каже, без да се предизвика порицанието на господа, че са 
създадени по образ и подобие божие. 

Сега да видим как в стара Германия са се борили срещу всички тези ужасни 
явления. Изследвайки спокойно този въпрос, се налага да стигнем до печални изводи. В 
правителствените кръгове, разбира се, осъзнаваха, че тази болест предизвиква голяма 
опасност, въпреки че не си даваха ясна сметка до какви пагубни последствия тя води. 
Но мерките за борба срещу това зло бяха под всякаква критика. Вместо към радикални 
реформи те прибягнаха към напълно жалки мерки. Правителството не се обърна към 
корена, към основната причина за заболяването, а остана само на повърхността на 
явлението. Започнаха да подлагат проститутките на медицински преглед, организираха 
някакъв надзор над тях, в отделни случаи заболялата проститутка я изпращаха в 
лазарет. От там Излекувана, тя отново излизаше на улицата и продължаваше да 
заразява сближилите се с нея мъже. 



-151- 



По-късно, както е известно, въведоха "специален параграф", който забраняваше 
половото сношение на болните и не доиз лекуваните. Сама по себе си тази мярка е 
правилна, но на практика тя почти не можеше да бъде осъществена. 

Нещастната женица, станала жертва на такъв тежък случай, избягваше да се 
появява в съда в качеството си на свидетелка срещу лъжеца, който й беше откраднал 
здравето. Това е напълно разбираемо, като се отчита нивото на нашето, по-точно 
казано, нейното възпитание и, като не се пропуска факта с какви морални неприятности 
за нея е свързано всичко това. В края на краищата жената най-малко печели от това 
дали ще бъде осъден виновния или не. Така или иначе тя ще бъде заобиколена от 
презрението на обществото двойно повече, отколкото мъжът. Накрая си представете 
положението на жената, която е заразена с мръсна болест от собствения й съпруг. 
Какво да се постъпи? Да отиде да обжалва в съда? Що се отнася до случаите, в които 
пострадалият е мъж трябва да се има предвид следното. В по-голямата си част той се 
сближава с проститутка след обилна употреба на алкохол. Той е в такова състояние, 
когато не му е до това да мисли за здравето на своята "възлюбена". Това добре го знаят 
болните от сифилис проститутки и именно поради това тези нещастници се стараят да 
разберат мъжа точно тогава, когато той се намира в това непривлекателно състояние. В 
резултат се получава така, че впоследствие заболелият и при голямо напрежение на 
паметта не може да си спомни коя е именно жената, която го е ощастливила. Това е 
разбираемо, ако се случи в град като Берлин или даже Мюнхен. В десетки хиляди 
случаи става въпрос за пристигналите от провинцията, които така оглушават от шума и 
трясъците на големите градове, че стават неспособни да си дават сметка в 
обкръжаващата ги среда. 

Накрая кой може да е напълно сигурен здрав ли е или е болен? Нима не познаваме 
хиляди случаи на рецидив на болестта, след като болният ни се струва, че е оздравял. И 
нима такива хора, не подозирайки, не причиняват милиони нещастия на своите близки. 

По такъв начин на практика се получава, че реалното действие на особения 
параграф, предпазващ от заразяване, се оказваше нищожен. До такива нищожни 
резултати на практика водеше и надзора на проституцията. И накрая лечението на 
сифилиса и сега не винаги води до постигане на целта. 

Само едно е безспорно: независимо от всички тези мерки ужасната болест се 
разпространяваше все повече. С това най- добре се доказваше безсмислието на всички 
по-горе описани мерки. 

Как можеше да бъде другояче! Всички тези мерки бяха напълно недостатъчни и 
даже направо смешни. Не се предприемаше нищо срещу моралното проституиране на 
народа. И въобще нямаше никаква обмислена система от мерки. 

Онзи, който беше склонен да се отнася към тази опасност повече или по-малко 
лекомислено, можем да го посъветваме само едно: подробно да се запознае със 
статистиката за разпространение на тази ужасна болест. Сравнете статистическите 
данни за последното столетие. Замислете се поне за малко какъв ще бъде ходът на 
развитие по-нататък. Трябва да си абсолютно магаре, ако при запознаването с тези 
данни не ти настръхне кожата. 

Слабостта и половинчетостта, които довоенна Германия прояви, трябва да се 
разглеждат от нас като нагледно доказателство за започвалата у нас разруха. Това бяха 
явни признаци за политическа и морална деградация. 

Ако държавата няма сили да организира борба за здравето на народа, с това тя губи 
правото си да съществува в света, в който борбата е водещо начало. 

Това право остава само за силните и "монолитните", а не за слабите и 
"половинчатите". Трудните условия на съществуване не ти дават право на лентяйстване 
и нерешителност, способни да погубят една велика нация. Ако една нация не се бори за 



-152- 



своето съществуване, то тя не е толкова велика, за да съществува на света. Да бъде 
силна, мощна и решителна е дълг на всяка страна пред народа си, така както и народът 
трябва да поддържа една такава страна. 

Един от нагледните признаци за постепенна разруха на империята още в 
довоенната епоха беше системното, почти планувано понижение на културното ниво на 
нацията, при това, разбира се, под култура разбирам съвсем не това, което у нас 
наричат цивилизация. В моите очи съвременната цивилизация по-скоро е истински враг 
на културата, понеже това в най-добрия случай е псевдоцивилизация, ако въобще тук е 
уместно да се говори за каквато и да е цивилизация. 

В навечерието на XX век в областта на изкуствата започнаха да се появяват тъжни 
симптоми, напълно непознати за Германия. Разбира се, и преди в някои случаи може да 
се констатират отделни примери на извратен вкус. Но тогава ставаше въпрос само за 
отделни случаи на художествени грешки - резултат на творчески търсения, на които 
бъдещите поколения можеха да придават някаква историческа ценност. Много от 
нещата в тази област можеха да се смятат за спорни, но като предмет на спор те имаха 
право на съществуване, което не може да се каже за сегашната деградация и 
извращение на вкусовете. В навечерието на XX век не може да става дума за такова 
нещо. Тук имаме работа не с грешки, а с идейни израждания. Тук става въпрос за 
конкретно културна извращение, сигнализиращо предстояща политическа катастрофа 
под влияние на болшевизма. 

Болшевизмът в изкуството е единствената възможна форма болшевизмът да се 
прояви в културния живот, тъй като само тук той може да си позволи безгранични 
извращения и уродливи форми. 

На който такова заявление му се струва странно и даже несправедливо, съветваме 
го най-внимателно да се запознае с изкуствата на страните, които са имали щастието да 
бъдат болшевизирани. Последвайте съвета ни и ще се убедите, че продуктите на 
ненормалната фантазия на такива загинали хора, като "кубисти" и "дадисти" са 
официално признати за изкуство в тези страни. Даже в продължение на кратък период 
от съществуването на Баварската съветска република можехме да забележим същия 
феномен. И в Бавария можеше да се забележи, че всички официални плакати, вестници, 
рисунки и т.н. носиха белезите не само на политически, но и на общественокултурен 
упадък и разложение. 

Разбира се, преди 60 години не можехме и да си представим политическа 
катастрофа с такива размери, каквато преживяхме сега. По същия начин и елементите 
на културната разруха преди 60 години бяха къде по-слаби, отколкото симптомите на 
разрухата, изродили се в кубизма в началото на XX век. Преди 60 години неща като 
изложба на така наречените "преживявания" на дадаистите бяха напълно немислими. В 
тези времена организаторите на подобна изложба щяха да бъдат прибрани в някоя 
лудница. В наши дни такива субекти даже оглавяват цялото художествено общество. 
Преди 60 години такава чума не можеше да възникне, тъй като общественото мнение 
не би търпяло това, а държавата веднага би предприела мерки. Управниците на 
държавата са длъжни да се борят срещу това, лудите да оказват влияние върху 
духовния живот на целия народ. Да предоставиш "свобода" на такъв вид "изкуство", 
означава да си играеш със съдбата на народа. Денят, в който такъв вид изкуство намери 
широко признание, ще се превърне в съдбовен ден за цялото човечество. В такъв ден 
може да се каже, че вместо прогрес на умственото развитие на човечеството, е започнал 
неговият регрес. Трудно е даже да си представим всички страшни последствия от 
такова "развитие". 

Струва си само от тази гледна точка за секунда да се замислим върху резултата на 
развитието ни за последния четвърт век и с ужас ще се убедим колко далеч назад сме се 



-153- 



върнали по този страшен път. Където и да погледнеш, навсякъде виждаш зачатьците и 
зародишите на болести, които рано или късно неизбежно ще доведат културата ни до 
гибел. Всичко това разкрива симптоми на непрекъснат процес на гниене. Горко на 
онези народи, които не умеят да се справят с тези болести! 

Такива заболявания отдавна могат да се констатират в Германия почти във всички 
области на изкуството и културата. Във всички области на културата като че ли 
преминахме най-високата си точка и се намираме на пътя на регреса. Театърът ни 
очевидно вървеше надолу и още в довоенна Германия той щеше напълно да изчезне 
като фактор за културно развитие, ако държавните ни театри тогава не оказаха 
съпротивление на проституирането в изкуството. Ако се абстрахираме от тези и някои 
други изключения, то ще стигнем до убеждението, че сцената ни се е срутила толкова 
ниско, че по-добре за народа е напълно да престане да посещава подобни театри. Нима 
не е нечувано, че в тези "храмове на изкуството" не можехме въобще да пуснем нашата 
младеж, заради което бяхме принудени открито да заявим в някакви странни плакати: 
"входът е забранен за младежи на еди коя си възраст". 

Само помислете, нали главната задача на тези храмове на изкуството трябва да е на 
първо място възпитанието на младежта! Нима театрите съществуват заради това да 
подслаждат преситения живот на старците. Ето че доживяхме да станат необходими 
такива предпазни мерки. Какво ще кажат великите драматурзи от старите времена 
относно такива "предпазни мерки" и най-вече относно условията, които предизвикаха 
необходимостта от прилагане на подобни мерки? Как пламенно по този повод би 
изнегодувал Шилер! С какво възмущение би обърнал глава Гьоте! 

На кои са Шилер, Гьоте или Шекспир за героите на най-новата немска поезия? От 
гледна точка на тези господа Шилер, Гьоте и Шекспир са хора, напълно остарели, 
отживели, и не само това, отдавна вече "надминати от новите поети". Най-характерното 
за описаната епоха е не само това, че нейните герои сами фабрикуват единствено 
мръсотии, но и това, че те се стараят непременно да овъргалят в мръсотията всичко 
онова, което е било истински велико в миналото. В такива епохи винаги сме принудени 
да констатираме аналогични явления. Колкото по-жалки и гнусни са произведенията 
ръчна изработка на една такава "нова" епоха и на нейните дейци, толкова по-омразни за 
тях са свидетелите на предишното истинско величие и достойнство. Тези дейци с охота 
ще изтръгнат от паметта на човечеството неговото минало. Тогава няма да има с какво 
да се сравни съвременната мръсотия и цялата "нова" гадост може да бъде представена 
за "изкуство". Колкото по-жалка и бездарна е новата институция, толкова по- 
старателно се опитва да изтръгне от паметта на хората всички следи от миналото. И 
обратното. Всичко хубаво и силно, което може да ни предостави съвременността, ще се 
старае да продължи родословието на великите завоевания на миналото. Силното и 
хубавото не се страхува, че ще избледнее, ако започнат да го сравняват с миналото. 
Напротив, самото то се старае да извика в паметта и да освежи представите на новите 
поколения всичко онова забележително и велико, което е било в миналото. Да отрича 
миналото величие, всичко, което човечеството преди е постигнало, да ненавижда 
миналото - на това е способен само онзи, който не може да даде нищо ценно и велико 
на света, и в същото време се напъва да докаже, че е подарил на човечеството бог знае 
какви дарове. 

Всичко това може да се каже не само за "новаторите" на културното поприще, но и 
за политиката. Новото революционно движение винаги ще се отнася към старите 
форми с толкова по-силна омраза, колкото е по-незначително самото движение. 
Стремежът да представиш собствения си недъг за нещо много велико ражда сляпата 
омраза към всичко наистина велико от миналото. Например. Ясно е, че докато живее 
славата на Фридрих Велики, славата на Фридрих Еберт не може да стане особено 



-154- 



голяма. Героят на двореца "Сансуси" се отнася към бившия бременски кръчмар така 
както слънцето към луната. Луната свети само тогава, когато слънцето залезе. Ето защо 
всичките ни "луни" преследват с омразата си слънчевата слава на великите хора. В 
политическия живот неведнъж е ставало така, че ако съдбата даде властта в ръцете на 
една политическа нула, то тази нула проявява невероятна енергия, за да оклевети 
миналото и да го залее с мръсотии. И в същото време това нищожество пуска в ход 
всички крайни средства, за да не допуска макар и най-малката критика по негов адрес. 
Като най-добър пример може да послужи съвременното законодателство за "защитата" 
на германската република. 

Ето защо, ако чуете, че някое учение, мироглед, политическо или икономическо 
движение безразборно опорочава миналото, то трябва да знаете, че този факт е 
достатъчен да изисква от вас внимание и известно недоверие. В повечето случаи тази 
омраза е доказателство за нищожеството на онези, които я сеят. Нерядко това говори и 
за глупави намерения. Истински благодетелното за човечеството движение няма да се 
откаже безразборно от миналото, а ще използва за своето строителство най-силните 
елементи на стария фундамент. Силното движение няма да се засрами да признае, че 
прилага стари истини. Та нали цялата човешка култура, а и самият човек е резултат на 
единна верига на развитие, а брънките на тази верига са изковани от цели поколения, от 
които всяко следващо продължава делото на предишните. Целта на истинската 
революция не се съдържа в това да разруши всичко старо, а да отстрани лошото и 
остарялото и да продължи да строи по-нататък върху тези елементи от фундамента, 
които са все още годни. 

Само така може и трябва да се приема прогресът на човечеството. Иначе светът 
никога не би излязъл от хаоса. Всяко ново поколение ще започне да отрича и отхвърля 
миналото и първата предпоставка за новото строителство ще се счита разрушението на 
онова, което е направено от всички предишни поколения. 

Най-лошата черта на нашата култура в довоенните години не беше само в пълната 
импотентност на художественото и културно творчество, но и в онази омраза, с която 
се стремяха да изхвърлят в калта миналото. Почти във всички области на изкуството и 
особено в театъра и литературата в навечерието на XX век у нас не само че не 
създаваха нищо ново, но и виждаха задачата си в това да подронят и да осквернят 
всичко старо. Наляво и надясно крещяха, че тези и тези велики произведения от 
миналото са вече "надминати", като че ли тази нищожна епоха на нищожни хора е 
способна да надмине нещо. 

В тази връзка се налага отново да напомним за страхливостта на тази част от 
народа ни, която, веднъж получила образование, е длъжна открито да застане срещу 
опозоряването на културата. От чиста страхливост нашата интелигенция не се 
решаваше да направи това. Тя се боеше от възгласите на "апостолите" на 
болшевишкото изкуство, които, разбира се, по най-гнусен начин се нахвърляха върху 
всеки, който не желаеше да види перлата в произведенията на тези господа. 
Интелигенцията се подчини на онова, което й се струваше неизбежно. Не само това. 
Хората започнаха да се страхуват, че тези полумошенници-полуглупаци ще ги упрекнат 
в неразбиране на изкуството. Като че ли отказа да разбереш продукцията на 
дегенератите и наглите лъжци може да бъде позорно за честния човек. Тези, ако 
позволите да ги нарека, новатори имаха на разположение много просто средство да 
докажат колко са "велики" творенията им. Всичко напълно неразбираемо и направо 
налудничаво в произведенията им го рекламираха пред изуменото човечество като 
продукт на "вътрешни преживявания". По този евтин начин господата избягваха 
всякаква критика. Страхувайки се да не я обвинят в неразбиране на "новото" изкуство, 
интелигенцията мълчаливо се примиряваше с най-гнусните насмешки над изкуството и 



-155- 



в края на краищата тя по същество загуби всякакви обективни критерии на 
художествените оценки. 

Всичко това несъмнено беше един симптом на настъпващата враждебна епоха. 

Друг печален симптом беше следният. 

През XIX век градовете ни все повече загубваха характера на центрове на 
културата и все повече се превръщаха в места на стълпотворение на хора. 
Съвременният пролетариат на големия град почти няма връзка с града, в който 
временно пребивава. Това е така, защото работникът приема града само като място за 
временно пребиваване и за нищо друго. Отчасти това произтича от цялата социална 
обстановка, принуждаваща човека отново и отново да си сменя местожителството, и по 
такъв начин не му дава възможност истински да се обвърже със своя град. Но от друга 
страна, причината за това явление трябва да се търси и в факта, че съвременният ни 
град все повече загубва своето културно значение и се става все по-беден на културни 
ценности. 

Още през епохата на освободителните войни Германия е имала няколко големи 
градове и дори и те са били малки по размер. Малкото съществуващи тогава и наистина 
големи градове са играли преди всичко ролята на резиденции и в това си качество са 
представлявали известна културна ценност, а и външно са били художествено 
завършени. Ако сравним тогавашните градове, наброяващи над 50 хиляди жители, с 
настоящите със същото количество жители, то ще видим, че тогавашните градове са 
притежавали наистина големи научни и художествени съкровища. Когато в Мюнхен са 
били само 60 хиляди жители, този град е бил един от най-важните художествени 
центрове на Германия. Сега почти всяко фабрично градче наброява толкова жители, а 
понякога и няколко пъти повече, и въпреки това няма даже намек за ценност от такъв 
род. Това са само наети казарми за живеене и нищо друго. При такива черти на 
съвременните градове не може да възникне никаква интимна връзка с дадения център. 
Нито един човек няма да почувства особена привързаност към един град, който с нищо 
не се различава от другите, в който няма нито една интимна индивидуална черта и 
където най-старателно се избягва всичко онова, което макар и малко напомня изкуство. 

Не само това. От гледна точка на ръста на населението даже големите ни градове 
са относително бедни по своите художествени ценности. И тези градове все повече се 
нивелират. В края на краищата те представляват същата картина като нещастните 
фабрични градове, само че в увеличен размер. Онова, което новата история е прибавила 
към културното им съдържание, е напълно недостатъчно. Всъщност всичките ни 
градове живеят за сметка на славата и съкровищата на миналото. Опитайте да вземете 
сега от Мюнхен всичко онова, събрано при Людвиг I, и вие с ужас ще видите колко 
нищожно малко е това, което сме получили като художествени произведения след него. 
Същото може да се каже за Берлин и за повечето големи градове. 

Но най-съществено е следното. Нито един от нашите големи градове не притежава 
такива паметници, които биха господствали над целия град и които могат да бъдат 
разглеждани като символ на цялата епоха. Съвсем други са древните градове. Там 
всеки град е притежавал по някой особен паметник, който е бил монумент на неговата 
гордост. Античните градове са се характеризирали не с частни постройки, а с 
паметници, представляващи общо достояние -паметници, които са били предназначени 
на за дадена секунда, а за векове. В тези паметници са се въплъщавали не просто 
богатствата на отделен човек, а величието на обществото. Ето защо в античния град 
отделният жител действително се е привързвал към своето местожителство. Античният 
град е притежавал такива притегателни средства, за които ние няма сега ни най-малка 
представа. Жителят на този град е имал пред очите си не повече или по-малко жалките 
къщи на отделните земевладелци, а разкошни здания, принадлежащи на цялото 



-156- 



общество. В сравнение с тези забележителни постройки собствените къщи са имали 
само подчинена роля. 

Ако сравним огромните размери на държавните здания на античните градове с 
тогавашните им жилища, то ще се изумим с каква сила е подчертаван принципът на 
приоритет на обществените постройки. Ние и сега се любуваме на отломките и руините 
на античния свят, но не трябва да се забравя, че това са руините на неголеми магазини и 
държавни постройки, т. е. руините на такива постройки, принадлежали на цялото 
общество, а не на отделни лица. Даже в късната история на Рим на първо място по 
разкош са били не вилите и дворците на отделните граждани, а храмовете, стадионите, 
цирковете, акведуктите, топлите източници, базиликите и т.н., т.е. постройките, които 
са били собственост на държавата, на народа. 

Даже германското средновековие се е придържало към този ръководен принцип, 
макар и художествените представи на тази епоха да са били съвсем различни. Онова, 
което в древната епоха е намирала израз в акропола или Пантеона, сега приема формата 
на готически храм. Тези монументални постройки са се издигали като исполини над 
сравнително малкото количество дървени и тухлени къщички на средновековния град. 
Те и сега се издигат над съвременните жилищни казарми и поставят отпечатъка си на 
цялата външност на града. Храмовете, кулите, кметствата, мюнстерите изразяваха 
стила на тогавашната епоха и в последна сметка произхождаха от древната епоха. 

Е, погледнете какво жалко съотношение има сега между държавните постройки и 
частните домове. Ако съвременен Берлин бъде постигнат от съдбата на древния Рим, то 
нашите потомци би трябвало да стигнат до извода, че най-големите ни здания са или 
универсални магазини, собственост на евреите, или грамадни хотели, собственост на 
цяла група хора. Сравнете съотношението, което съществува макар и в Берлин между 
държавните постройки и зданията, собственост на финансите и търговци. 

Самите средства, отпускани за строителство на държавни здания, са абсолютно 
нищожни и направо смешни. Ние не строим здания за векове, а в повечето случаи за 
моментните потребности. Не може и да става въпрос за някаква по-висш смисъл. Нали 
берлинският дворец за своето време е бил построен за по-висши цели, отколкото да 
кажем сегашната ни библиотека. За построяването на един броненосец отпускаме 60 
милиона. За построяването на зданието на новия Райхстаг, първото разкошно здание на 
републиката, което би трябвало с векове да бъде от значение, не дадохме даже 
половината от тези средства. Когато възникна въпросът как да бъде украсено зданието 
отвътре, то великото събрание постанови, че не трябва да се използват камъни, защото 
и гипсът ще стигне. Впрочем, този път господата парламентаристи бяха прави: на хора 
с гипсови глави не им отива да седят между стени, украсени с камъни. 

На нашите градове не им достига именно това, което е особено ценно за народа. Не 
трябва да се учудваме тогава, че народът ни не намира онова в съвременните ни 
градове, което го няма. Нещата неизбежно стигат до пълното занемаряване на 
градовете. Пълната безучастност на съвременния жител на големия град към съдбата на 
своя град е само израз на това занемаряване. 

Всичко това е симптом на нашата културна деградация и общия ни крах. Епохата 
ни се задушава в незначителни въпроси от незначителна "целесъобразност" или, по- 
точно казано, - в робство на парите. Сега вече не се налага да се учудваме, че такава 
обстановка не оставя място за героизъм. Съвременността жъне само онова, което си е 
посяла неотдавна изминалата епоха. 

Всички тези симптоми на разруха в последна сметка са резултат на неправилен 
мироглед. От тази неправота произтече неувереността на хората в тяхната оценка и 
отношение към тези или други големи въпроси. Оттук и цялата тази половинчатост и 
колебание, започвайки от проблема за възпитанието. Всеки се страхува от отговорност, 



-157- 



всеки е готов страхливо да се примири с онова, което счита за вредно. Празните 
приказки за "хуманност" станаха модерни. Никой не се решава да се бори с 
болезнените явления. Щадим отделни хора и в същото време принасяме в жертва 
бъдещето на милиони. 

Положението в религията показва доколко надалеч е стигнал този процес на 
разруха. Тук също липсва предишния единен здрав и цялостен възглед върху нещата. 
Бедата не е в това, че някои предишни поклонници от църквата открито се отлъчиха от 
нея. Много по-лошо беше това, че количеството на равнодушните се увеличаваше със 
страшни размери. И католиците и протестантите имаха специални мисии в Азия и 
Африка с цел да завербуват туземците на сраната на своята религия - с малък успех в 
сравнение с успехите на мохамедантската религия. Но вербувайки поклонници в Азия и 
Африка, религията в самата Европа губеше милиони преди убедени поклонници, които 
сега или се отказваха от религията въобще, или тръгваха по своите особени пътища. Не 
можем да не признаем такива резултати за лоши, особено от гледна точка на 
нравствеността. 

Също трябва да отбележим и усилващата се борба срещу догматите на всяка 
църква. Каквото и да си говорим в наши дни набожните не могат да минат без 
догматични обреди. Широките слоеве на народа не се състоят от философи: за повечето 
хора вярата често е единствена основа на морално-нравствения мироглед. Пуснатите в 
действие заместители на религията не доведоха до успех. Само от това следва, че е 
нецелесъобразно да заменяме старите религиозни вярвания с тези заместители. Но ако 
искаме религиозните учения и вярата действително да господстват над умовете на 
широките маси на народа, то сме длъжни да се стремим към това религията да се 
ползва с безусловен авторитет. Загледайте се към обикновения ни живот и неговите 
условности. Стотици хиляди умствено добре развити хора ще преживеят отлично и без 
тези условности. За милиони хора тези условности са напълно необходими. Каквото за 
държавата са основните закони, това за религията са нейните догми. Само 
благодарение на догмата религиозната идея, поддаваща се на най-различни тълкувания, 
ще придобие определена форма, без която няма вяра. Извън определените догмати на 
църквата религията би си останала само философски възглед и нищо повече. Ето защо 
борбата срещу догматите на църквата е примерно същото като борбата срещу 
основните закони на държавата. Последната води до държавна анархия, а първата - до 
религиозен нихилизъм. 

На политика преди всичко му се налага да мисли не толкова за това, че дадената 
религия има или няма един или друг недостатък, а за това имали с какво да се замени 
тази макар и несъвършена религия. И докато у нас няма по-добър заместител, само 
глупакът и престъпникът ще започне да разрушава старата вяра. 

Немалка отговорност носят и онези, които смесват религиозните възгледи с 
земните дела, и по такъв начин само изострят ненужният конфликт между религията и 
така наречените точни науки. Въпреки дългата борба победата почти винаги е на 
страната на точните науки. Религията неизбежно претърпява тежки загуби в очите на 
всички онези, които не могат да се издигнат по-високо от чисто външното знание. 

Но най-голяма вреда носят онези, които злоупотребяват с религията за чисто 
политически цели. 

Не е възможно да се намерят достатъчно резки думи срещу тези жалки мошеници, 
които правят от религията политически далавери. Тези нагли лъжци с цял глас - за да ги 
чуе целият свят - крещят своя символ на вяра. Но вярата не им е нужна, за да умрат за 
нея, а посредством нея да се устроят по-добре в живота. Те ще продадат цялата си вяра, 
ако това го изисква един или друг политически ход, обещаващ съответната земна 



-158- 



награда. Заради десет парламентарни мандата те ще се обединят с марксистите, които 
са смъртни врагове на всяка религия. А за Министерския портфейл ще се обединят със 
самия дявол, ако у последния няма достатъчно погнуса да изгони по-надалече такива 
"защитници" на религията. 

Ако в довоенна Германия в религиозната сфера имаше достатъчно неприятни 
симптоми, то това трябва да се припише на злоупотребите, които си позволи 
християнската партия. Нима това не е безсрамие - да построиш цялата си позиция на 
отьждествяване на католическата вяра с една определена политическа партия? 

Тази фалшификация имаше съдбоносни последствия. Отделни никому ненужни 
"политици" си осигуриха по този начин парламентарни мандати и при това църквата 
понесе огромна загуба. 

Цялата нация трябваше да плаща за това. В тази епоха основите на религията и без 
това се разклатиха, тъй като навлязохме в такъв период, когато всичко бе несигурно и 
когато наближаваше катастрофа за всички традиционни понятия на морала и 
нравствеността. 

Това също бяха пукнатини в народния ни организъм. Те можеха да се окажат не 
особено опасни до момента, когато настъпи мига на изпитанието. Но тези пукнатини 
неизбежно ще доведат до съдбовни последствия в такъв момент, когато всичко се 
решава от вътрешните сила и устойчивост на народа. 

Внимателното око не може да не забележи, че и в политическата сфера се 
забелязват опасни явления, които, ако не се отстранят или поне намалят, също 
неизбежно ще доведат до разпадането на държавата. 

За всеки, който имаше очи, за да вижда, беше ясна пълната безсмисленост както на 
вътрешната, така и на външната политика на Германия. Политиката на компромиси на 
пръв поглед като че ли потвърждаваше старите принципи на Бисмарк, който беше 
казал, че "политиката е нищо друго освен изкуство да постигаш възможното". Но 
между Бисмарк и канцлерите след него имаше малка разлика. В техните уста тези думи 
звучаха по-различно. Бисмарк е искал да каже само това, че за постигане на определена 
политическа цел всички възможности са добри и от всички трябва да се възползваме. 
Приемниците му започнаха да тълкуват думите в смисъл, че Германия може най- 
тържествено да се откаже от която и да е политическа идея. Големи политически цели 
за тези държавници в дадения период от време като че ли не съществуваха. Затова им 
липсваха основите на завършен мироглед, липсваше им елементарно разбиране на 
законите на развитието, определящи хода на политическия живот. 

Разбира се, В Германия се намериха хора, които виждаха колко безидейна и 
хаотична е политиката на държавата, които си даваха сметка, че такава слаба и 
несериозна политика непременно ще доведе след себе си неблагоприятни последствия. 
Но тези хора бяха встрани от активната политика. Официалното ръководство на 
правителството беше безгрижно. Политиката на големите държавни дейци в други 
страни - да кажем, Чембърлейн старши - за тях тя никога не е съществувала, както и не 
съществува досега. Тези хора, от една страна, са прекалено глупави, а от друга, 
притежават огромно самочувствие, за да се учат на нещо от другите. 

Още преди войната за много хора беше ясно, че точно това учреждение, чието 
предназначение е да въплъщава и укрепва държавата, на практика се превърна в фактор 
за неговото отслабване. Говорим за парламента, за райхстага. Тук идеално се допълваха 
страхливостта и пълното отсъствие на чувство за отговорност. 

Често ни се налага да слушаме глупавите приказки, че "от времето на революцията 
парламентаризмът в Германия е загубил своето голямо значение". От такава оценка 
следва, че сякаш преди революцията нещата са стояли по-добре. И наистина, 
парламентарната институция не може да донесе нищо друго освен вреди и тези щети 



-159- 



бяха налице още тогава, когато мнозина имаха капаци на очите, а останалите 
съзнателно си затваряха очите, за да не виждат. Ако Германия е претърпяла толкова 
тежък крах, то вината е в парламентаризма. Това че Германия не е претърпяла 
катастрофа още преди това, не е благодарение на райхстага, а на онова съпротивление, 
което в довоенните години още представляваше могилата на немската нация. 

От всички тези многобройни безчинства, които райхстага причиняваше на 
държавата, ще се спра само на един пример, който произтича от самата същност на тази 
безотговорна институция на всички времена. Имам предвид нечуваната половинчатост 
и слабост на цялото политическо ръководство на съдбините на държавата както в 
областта на вътрешната, така и на външната политика. Вината за тази половинчатост е 
преди всичко в райхстага. А нали именно тази половинчатост беше главната причина за 
нашата политическа катастрофа. 

Всичко, което макар и малко зависеше от парламента, която и област да вземем, - 
навсякъде бе проникнала половинчатостта. 

Слаба и половинчата беше външната ни политика. Желаейки мир, ние всъщност 
поддържахме курс на война. 

Слаба и половинчата беше политиката ни към Полша. Дразнихме поляците, но не 
нанесохме нито един сериозен удар. В резултат на това не получихме победата на 
немците и не постигнахме помирение с поляците. За сметка на това враждебните 
отношения с Русия се изостряха. 

Слаба и половинчата беше политиката ни по отношение на елзас-лотарингския 
въпрос. Обстоятелствата изискваха да ударим с юмрук по главата на френската хидра, а 
след това да направим елзасците равноправни. Не направихме нито едното, нито 
другото. Та ние не можехме да направим това, понеже в редовете на най-големите ни 
партии стояха големи измамници - например господин Ветерле от партията на центъра. 

Всичко това беше повече или по-малко търпимо, ако жертва на тази половинчатост 
не беше станала онази сила, от която зависеше цялото съществуване на нашата 
държавата - имам предвид армията. 

Само това, което направи така наречения "германски райхстаг" в тази област, е 
напълно достатъчно проклятията на немската нация да го преследват за вечни времена. 
Водена от най-низки мотиви, тази партийно-политическа парламентарна паплач 
изтръгна от ръцете на народа ни защитното оръжие на страната, което трябваше да се 
превърне в опора за свободата и независимостта на държавата. Ако сега можеха да се 
открият безчислените немски могили на фландрийските равнини, щяха да възстанат 
окървавените тела на стотици хиляди германски синове, паднали в жертва на 
безсъвестността на тези парламентарни престъпници, които изпратиха младежта ни на 
смърт без да й дадат възможност навреме да получи надлежна военна подготовка. 
Отечеството плати с живота на тази прекрасна младеж, с недъзите на милиони само 
заради това няколко стотици измамници на народа да могат свободно да се занимават с 
политическите си мошеничества, с шантажи или в най-добрия случай с тъпоумни 
експерименти с живота на народа. 

Докато евреите чрез марксистката и демократична преса разпространиха по целия 
свят пресловутата лъжа за германския "милитаризъм" и с това утежниха положението 
на Германия, марксистките и демократичните партии в райхстага с всички сили 
пречеха на необходимата реорганизация на военните ни сили. На всички бе ясно, че ако 
избухне война, ще се наложи цялата нация да се бори. Като че ли беше голямо 
престъпление да се тормози армията с реорганизация. И все пак тези престъпници 
успяха да накарат милиони немци да отидат на фронта, без да са получили достатъчна 
военна подготовка. Но даже и да се абстрахираме от нечуваната безсъвестност на 
парламентарните мошеници, бе ясно, че недостатъчно добре обучените войници 



-160- 



можеха да ни доведат до погром още в началото на войната. Ходът на военните 
действия многократно потвърди наличието на такава опасност. 

Загубата на войната за свобода и независимост на немската нация беше единствено 
в резултат на половинчатостта и слабостта в подготовката на военните ни сили - 
половинчатост, която проникна във всички области на нашия живот още в 
предвоенните години. 

Не давахме достатъчно обучени новобранци на сухопътната армия. Във флота 
също господстваше половинчатост. Престъпниците се стараеха да лишат и това важно 
оръдие на националната защита от главните му ценности. Още по-лошо бе това, че 
отровата на половинчатостта проникна и в самото ръководство на флотата. Във флота 
се затвърди тенденцията всичките ни военни кораби да бъдат построени така, че 
размерите им винаги да отстъпват пред размерите на аналогични кораби, собственост 
на англичаните. 

На практика малките размери на немските кораби означаваха, че и бързоходството 
и въоръжението на тези кораби бяха съответно по-малки. Фразите, чрез които се 
опитваха да прикрият този факт, разкриваха печалния недостатък на логиката в онези 
сфери, които отговаряха за това преди войната. А именно: започнаха да ни успокояват, 
че материалът, от който ние, немците, правим пушките си, толкова превъзхожда 
английския материал, че 2 8 -сантиметровата ни пушка не отстъпва ни най-малко по 
сила пред английската пушка от 30.5 см. 

Като че ли от това следваше съвсем друг извод. Ако е така, то трябваше да 
произвеждаме пушки от 30.5 см, понеже целта ни бе да станем по-силни от противника, 
а не само да изравним силите си с него. Иначе за какво ни беше да получим за 
сухопътните войски 42-сантиметрова мортира? Нали немската ни 21 -сантиметрова 
мортира беше по-силна от всичко дотогава съществуващи френски далекобойни 
оръдия. А що се отнася до крепостите, те вероятно биха се поддали на оръдия и от 30.5 
см. За щастие, ръководството на сухопътната войска не повтори грешката на 
ръководството на флота. 

Отказът от борбата за превъзходство в бързоходството на флота и в силата на 
артилерийския огън беше най-тясно свързан с така наречената "идея за риска". 
Отказвайки се от тези предимства, ръководството на флота се отказа от настъпателна 
тактика и от самото начало се ограничи в отбранителната си тактиката. Но с това сами 
завързахме ръцете си и се лишихме от възможности за успех, тъй като настъплението 
винаги е било и ще остане най-добрата тактика. 

По-бързоходният и по-добре въоръжен кораб витаги ще успее да използва 
превъзходството си, за да постъпи противника си от по-далечно разстояние. За редица 
наши крайсери беше мъчително да се убедят в това по време на войната. Доколко 
неправилна е политиката на ръководството на морското ни ведомство бе видно още от 
това, че по време на войната ни се наложи по най-бързия начин да превъоръжим 
старите кораби и да въоръжим по-добре новите. Ако по време на морския бой в 
Скагерак немските кораби притежаваха такава водоизместимост, въоръжение и 
бързоходност като английския флот, навярно щяхме да потопим корабите на 
противника, които в този случай нямаше да издържат превъзхождащите сили на нашия 
огън, тъй като 38 -сантиметровата ни граната е по-силна от английската. 

През това време Япония избра друга тактика. Японците се придържаха към 
принципа, че всеки построен от тях нов кораб трябва да има макар и неголеми 
предимства в сравнение с който и да е аналогичен кораб на противника. Вследствие на 
това японците можеха да приложат настъпателна тактика. 



-161- 



Ръководството на флота безспорно прояви известна парламентарна ловкост в 
мирно време, когато ставаше въпрос да се получат съответните средства за 
построяването на флота. Но заради това впоследствие язвата на парламентаризма 
проникна също и в процеса на самото построяване на флота, където трябваше да се 
ръководим от чисто военни, а не от парламентарни съображения. Слабост и 
половинчатост, недостатъчна логичност в мисленето, сега характерни за 
парламентаризма като институция, за съжаление оцветиха цялата дейност на морското 
ни ведомство. 

Сухопътната армия, както вече отбелязахме, се предпази от този принципно 
грешен идеен ход. Лудендорф, тогава само полковник в големия генерален щаб, 
започна отчаяна борба срещу престъпната половинчатост и слабост, които проявяваше 
райхстага при разглеждането на всички въпроси, свързани с организацията на 
сухопътната армия. Ако борбата, която този офицер проведе тогава, въпреки всичко се 
оказа напразна, то вината за това носи, от една страна, парламента, а от друга, в още по- 
голяма степен, райхсканцлера Бетман-Холвег, който се държеше по най-безобразен 
начин. Но това разбира се не е пречка за действителните виновници за германската 
катастрофа да стоварят отговорността на човека, който единствен навреме и достатъчно 
решително се обяви срещу пренебрегването на коренните интереси на нацията. Една 
измама повече или по-малко - не е ли все едно за тези родени измамници. 

Когато се замислиш до какви безсмислени жертви доведе престъпното лекомислие 
на тези безотговорни субекти; когато пред очите преминават безбройните сакати хора; 
когато си спомниш за безграничния позор, за безбройните страдания, които ни 
постигнаха, и когато още и още един път си кажеш, че всичко това все пак е резултат от 
престъпните де